Краят на Първата световна война е начало на глобални промени в обществено-политическия климат на планетата и особено на Европа – раждат се нови държави, изчезват стари империи, политическите и демографски карти търпят сериозни промени, вековни монархии стават републики, а революции на действието дописват революциите на мисълта. Като връх на промяната, на политическата карта се появява и първата държава на „пролетарската диктатура”. Съзнанието за катаклизъм и катастрофа на установен обществен ред и ценности и същевременно вярата в новото начало и „изгрева на нова вяра”, води до силен процес на културно и народопсихологическо себепознание. Европейските интелектуалци, ужасени от трагедията на военните години, се опитват отново да прочетат уроците на историята и да построят нови храмове на духовния оптимизъм. Описанието и осмислянето на случилото се през войната неизбежно води до оптимистични, но и до песимистични сценарии и прогнози за бъдещето. Времето е бременно с идеи, с нови послания. За разлика от античния елинистичен свят, където времето съществува като затворена монада в „безкрайно повтарящ се кръг, от който няма никакъв изход”, като „непрестанно повтарящо се движение на хора и неща”, християнската цивилизация, дори и в периоди на духовна и материална криза, възлага на самото понятие за времето много възможности.9 Докато за елинистичната цивилизация бъдещето не е форма на освобождение и движение, не е преход от минало към утрешност, а само преход от „тук” до „там някъде”. Това разбиране е част от мистичната самодисциплина на затвореното пространство, а митологичното „там някъде”, където отива „освободеният” и търсещ човек, се намира отвъд времето и извън времето.