Александър Йорданов

ГРЪНЧАРОВ ДЕН

Днес е Грънчаров ден. Преди 30 години известния блогър и активен участник в социалната мрежа Фейсбук, Ангел Грънчаров от Пловдив, е завършил своето марксистко-ленинско образование в СССР – Ленинград. Братушката Грънчаров, млад и енерегичен, е громил до основи упадъчните „субективни идеализми“ на „буржоазната философия“, изграждал се е като истински марксист-ленинец. Днес Грънчаров громи такива като моя милост, които искаме да мислим със собствената си глава, а не да повтаряме като папагали заучени мисли на Вожда. Но в знак на уважение към достойните усилия на Грънчаров да овладее съветската наука днес реших да публикувам мои спомени от едно пътуване до Санкт Петербург. И така, чети, читателю, чети:

 

РУСИЯ, КАКВАТО Я ВИДЯХ

                (Впечатления от едно пътуване до Санкт Петербург)

 

   Влизането в Русия е трудно. Необходими са визи, а граничният контрол е същият, както беше у нас преди промяната – със задължителните опашки, попълване на анкетни карти, много проверки, много военизирани лица. Първото впечатление е, че сякаш попадащ в свят, в който времето е спряло.

 

Градът

            Санкт Петербург е жива история. Няма дом, улица, площад без история. Аз гледах настоящето. А то е променено към добро. Веднага впечатлява невероятната чистота на улици и паркове. Огромното за нашите мащаби автомобилно движение. Автомобилите са по-нови от тези, които се движат у нас. Само в региона на Петербург има пет завода на известни западни автомобилни концерни. Ладите и волгите са рядкост, а москвичът – никакъв го няма. Предварителната нагласа, че в Русия е скъпо, се оказа невярна. Цените на хранителните стоки са същите като в България, но затова пък бензинът е около лев и двадесет стотинки за литър. Скъпо е в ресторантите, но зависи от ресторанта. Като в България. Всички стари сгради, архитектурни забележителности, мостове, църкви са обновени, осветени вечер, при това без пари от Европейския съюз. По кръстовищата не дебнат просяци и дечурлига миячи на автомобилни стъкла. Няма неправилно паркирани автомобили. Няма и „сини” зони. За паркирането в града не се плаща. Руснаците са се научили – на забранено не паркират. Спазват реда.

Невски проспект

 

          
        Петербург живее на две нива – на нивото на Нева и на нивото на метрото. Луксът на Невски проспект е зашеметяващ. Спомням си прочетеното някога от Гогол: „О, не вярвайте на този Невски проспект! …Той лъже по всяко време…”

Великият писател разказва за фалша и лъжата, които се крият зад външната красота на Невски проспект. Имам чувството, че световните модни фирми са окупирали булеварда. Кожи, злато и брилянти, модни тоалети от цял свят – лукс и светлина правят още по-нищожен и маломерен джоба на средния руснак. А за нашего брата – българина, да не говорим. Аз търся „Домът на книгата” или антиквариат, където все още може да се открие нещо от дореволюционна Русия. Но за „новите руснаци”, както тук наричат забогателите във времето на промените, Невски проспект е предпочитаното място за шопинг. А те, „новите”, никак не са малко. И всички са излезли от шинела на КПСС или КГБ. За нашите си знаем. Всъщност бързото забогатяване точно на тези среди е „чудото” на руския и българския преход към демокрация. Десетилетия налагали с нагайката собствения народ, за да строи комунизма и социализма и втълпявали глупостите за „равенството, братството и справедливостта”, сега те цинично се хилят през тъмните стъкла на огромните си лимузини и купуват поредния капиталистически имот – дали в Лондон, или във Варна – все едно. Имот да е, капитал да се трупа. И да се слави името на Путин.
            А то наистина се слави. Портретът на руския премиер те посреща навсякъде – има го и в книжарници и по пазари, в бръснарници и сладкарници, във вид на плакати и снимки, но и като симпатична матрьошка. До него, далеч по-скромно и стеснително се усмихва и Медведев. Затова пък цял Петербург да пребродиш, няма да откриеш „Независимая газета” – кажи - речи единственият що-годе опозиционен вестник. Една вестникопродавачка в подлеза към метрото учтиво ми обясни, че не го получават и няма нужда да задавам въпроси за него, защото тя няма да ми отговори. Затова пък го откривам в зоната, където руснакът по-рядко попада – на аерогарата, след паспортната проверка. Отлитайки от Русия, можеш да четеш и различно от официалното мнение.

Метрото

             Споменах вече за второто ниво - метрото. Тук тъпата катаджийска дума човекопоток е на мястото си. Огромен човекопоток тече в подземията на Петербург и се носи далеч от центъра, към кварталите - спални, подобни на нашите Люлин и Младост. Хващам метрото и аз, накъдето ми видят очите и от „Гостинний двор” през площад „Александър Невски” се озовавам на „Проспект Болшевиков”.  Впрочем споменът за болшевишкото време е навсякъде и той съзнателно се поддържа и дори отглежда. Обраства и с нови митологеми. Паметниците на Ленин се поддържат в отлично състояние, имената на улици и площади свързани с него, с Октомврийската революция, с войната са реалност. Малка подробност е фактът, че около тях и върху тях, крачи вече един капиталистически свят и немският концерн - производител на „Фолксваген” дава хляб на хиляди достойни наследници на още по-достойните защитници на Ленинград. Немската народна кола днес е кола и на руския народ, който не само се вози в нея, но и сам я произвежда. Може би, за да е пълен абсурдаът и видимо безмислието на войните. Но кой ли ти мисли днес за война!

           Кварталът, наподобяващ софийския „Люлин”, в който попадам, впечатлява не само с бетонните сиви грамади, в които натъпкан живее бившият социалистически народ на Русия. Квартирите са моломерни, голяма част от руснаците все още живее в т.нар. комуналки – по две семейства в едно жилище, а това не дава възможност и да се реши въпросът със собствеността.Новите жилища са безбожно скъпи – цени от две до пет хиляди евро на квадратен метър не са по джоба на строителите на социализма. Затова пък лесно пазаруват жилища идеолозите на строителството – за да е пълен абсурдът на перестройката. Но тъй като не съм черноглед, аз виждам и осветените, и добре асфалтирани улици в крайния квартал, приличният транспорт, чистите и добре поддържани предблокови и вътрешноблокови пространства. Няма мръсни, счупени, препълнени кофи за боклук. А истинско удоволствие ми прави фактът, че няма безразборно строителство, няма мутробарок сред сивия пейзаж на панелите.
            На булевард "Болшевиков" е „Карусел” - един от близо 60 - те молове в Санкт Петербург. Карусел е площад непосредствено до Лувъра в Париж. Но за Русия той е добра инвестиция. За руския човек от крайните квартали - възможност за сравнително евтино пазаруване. Количките за пазаруване са по-големи от тези в нашите хипермаркети, но пълненето им, както и у нас, не е по джоба на средния руснак. И пълна пазарна количка не видях.

            Огромни разстояния изминава всеки ден руският човек до своето работно място. И след това – обратно към дома. В света на метрото усещаш реалните проблеми – по замислените лица, по надвисналото мълчание. Както и у нас, така и тук, главният проблем са доходите на хората. Не ми е удобно, но констатирам, че моите руски колеги от Института за литература (Пушкински дом) получават три пъти по-висока заплата от мен. Не питам дали им стига.Сам мога да преценя. Сравнението на доходите в Петербург и България не е в наша полза. Това се вижда не само на Невски проспект, но и в метрото

Руски неволи            

       Вестник „Известия” пише, че атомният ракетен крайцер „Дмитрий Донский” е излязъл в открито море, за да провери готовността си за поредното изпитание на междуконтиненталната балистична ракета „Булава”. И по Русия тръгват слухове. Един от тях, идващ от Севердвинск шушне, че изстрелването на „Булава” е явно неуспешно. Както ме осведомява Дмитрий Литовкин, „Дмитрий Донский” е най-голямата атомна подводница в света с водоизместимост от 49,8 хиляди тона и дължина 172 метра. Дори заради тези циклопски размери тя е влязла в книгата на рекордите Гинес. Разбирам, че ракетите „Булава” се строят на конвейер. Въпросът обаче, какво е правил „Дмитрий Донски” в открито море остава.

Журналистът на „Известия” се чуди: „Нито военните моряци, нито производителят официално нещо съобщават”. Идва ред и на неназованите източници, според които все пак „Донски” е стрелял и опитът с поредната „Булава” е неуспешен поради новата система на управление на ракетата. Повече яснота внася „Независимая газета”, допълвайки, че „Булава” е „последната надежда на Русия да запази за себе си статута на морска ракетно-ядрена държава” и „да увери държавното ръководство, че не напразно харчи парите на данъкоплатците”.

            За друга руска неволя разказва същата „Независимая газета”. Ян Гордеев от Казан информира за „вандализъм на конвейер”.

О, ужас: „Покушенията срещу паметниците на Ленин придобиват невиждан досега размер”. Ленин го заливат с червена боя, разбиват го с чукове, свалят го от постаментите, разкрасяват го с неприлични надписи, разстрелват го с ловно оръжие, взривяват го и го разрушават по промишлен начин. Така е в Псков, в Пятигорск, където алпинисти са унищожили скалния портрет на Ленин, дори и на Финландската гара в Санкт Петербург, където направо е взривен лениновият монумент. Следват и подробности – „всичко под пояса на Ленин се е разпарчетосало”. Само за първите шест месеца на тази година нападенията срещу Ленин са повече ,отколкото за цялата минала година. Изводите. Ян Гордеев пише: „Очевидно е, че тези случаи са само следствие на някакъв друг, несравнимо по-дълбок обществен процес. Русия днес стремително преосмисля своето отношение към лидера на болшевиките, неговото наследство и ролята му в историята на нашата страна. Авангард на този процес , както обикновено става, е младото поколение – най-активната и правеща впечатление част на обществото. А обект на „преосмисляне” са обречени да станат паметниците на Ленин и ленинските мемориали.„

            Без коментар. Само въпрос: защо ли такива информации, долитащи от Русия, не публикува добре информираната българска преса? Мълчание. 

Кому на Руси жить хорошо?

            „Кризисът свали регионите в нокаут” чета в „Независимая газета”. И разбирам, че в 40 региона на Русия реалните доходи на населението са спаднали с повече от 10%.При това става дума за реални доходи с отчитане на инфлацията. И бързо пресмятам, че това заедно с инфлацията прави около 20%. Падането на доходите е в корелация и със спада на производството и обема на търговията.Следват таблици, цифри. Най-бедните райони на Русия остават Ингушетия, Калмикия, Костромската област, Алтайският край, Кабардино – Балкария. Затова пък, казвам си – хората в Санкт Петербург и Москва живея добре. Дали е така е трудно да разбереш за няколко дни. Но все пак, искам и в Русия хората да живеят добре.

Разговарям с шофьор на такси. Доходите падат, но олигарсите ни, казва той, живеят добре. Пита дали и в България е така с доходите и олигарсите. Отговарям му, че в това отношение „дружбата им е истинска”. Бащите им строяха комунизма и пълнеха главата на такива като моя приятел от Фейсбук Ангел Грънчаров с комунистически обрасляци, а днес наследниците са първи руски капиталисти, че дори и олигарси ненагледни. Но това не става без подкрепа от „най-високо място“. Такова място е товарищ Путин и неговата партия . При това „путинистите” действат на принципа: „само за свои”. Вероятно е така, защото от „Невско време” разбирам, че „равнището на егоизма в обществото нараства”. Казва го Ирина Елисеева – директор на Социологическия институт към Руската академия на науките.

Поглед и към „Санкт-Петербургские ведомости”. „Не трябва да се убива с данъци бизнесът”. Правилно. „Дават пари: но не на всеки”. Правилно. „Стрижат инфлацията” – още по–правилно. И разбира се: „Гладът крачи по земята”. Всеки шести човек на земното кълбо не е в състояние да се храни нормално. Гладуващите по света са около 1 милиард. Това е от времето на съветската пропаганда – да се напомня на народопаселението, колко на другите им е по-зле, за да си наляга то парцалите и да възхвалява партията ръководителка. На ветераните от Великата отечествена война в Санкт Петербург им осигуряват жилища с постановление №1164. Най-после, след повече от шест десетилетия чакане. Ами тези ветерани тогава ще да са били в детско-бебешка възраст, така излиза.

Честит юбилей!

        Не, не става дума за Ангел Грънчаров – известния съветски възпитаник и активен фейсбукар, а за Евгений Примаков, бивш шеф на Службата за външно разузнаване, външен министър, премиер, а към момента – председател на Търговско-промишлената палата на Руската федерация. В България го познаваме от неговите незабравими срещи с Тошо Тошев и Надежда Михайлова.  В „Комерсант„ излизат поздравленията. Научавам, че в „труден период” Примаков е „спасил руското разузнаване от разпад, от загубване на ориентири, от загуба на професионалисти, от въвличане в политически страсти”. И че благодарение на неговата дейност руското разузнаване става „остро наточен интелектуален инструмент на външната политика на държавата”. И си мисля как ли е човъркал този инструмент и в България, особено когато трябваше да направим историческия си избор – в НАТО или не. Какви приказки бяха тогава, какви дезинформации! Но, нейсе. Стана.

Нейно Величество Книгата

 

            В Санкт Петербург книгите имат своя съдба. На „Малая Морская” №17 в две малки стаички е живял Гогол. Тук е родното място на „Мъртви души”, чиито първи страници Гогол чете на Пушкин в този дом и за които геният на поезията ще отрони:”Боже, как грустна наша Россия!” Това е градът на Достоевски, на Ахматова и Блок, на Есенин. Всъщност без Петербург руската литература е невъзможна, а без руската литература Петербург би бил безличен, защото нито царете, нито революциите са по-велики от руската литература. Нищо, че един от тях славословят като Велики, а революцията, ах, революцията – тя доскоро бе също велика. Знам, че в Русия е имало култ към Ленин и Сталин. Сега партийните фунционери и службогонци пробват и култ към Путин. Но в едно съм убеден – в Русия има култ към книгата. Към Нейно Величество Книгата.

            „Домът на книгата” на Невски проспект е отворен до 10 ч. вечерта и в него винаги е пълно с читатели. Имаш чувството, че няма нещо, за което да си чувал и да не е издадено. Впрочем, има. Почти я няма българската литература. Но какво ли българско има в днешна Русия, та да има и българска книга? В морето от литература срещам неща, които в България все още не са издавани.  Успехите и победите на Русия са широко и рекламно представени. За пораженията няма книги. Същото е и със съветското време. В мемоари то отново възкръсва видяно с преобладаващо позитивни очи. Вярно е, че книгите на Солженицин са достъпни и великолепно издадени, но те са като остров в морето от похвални слова – и за системата и за личностите на системата. Всъщност, днес в Русия, след острия дебат за съветския период и особено за сталинизма, на който бяхме свидетели по време на Горбачовата перестройка и реформаторството на Елцин, настъпва своеобразна реставрация. Бях потресен, когато в политико-документално предаване по Първи канал на Руската телевизия борбата на народите на Естония и Латвия, на Украйна и Полша срещу съветската окупация, се приравняваше към съвременния тероризъм. Престарели кадри на КГБ и ГРУ, обкичени с ордени, гордо разказваха за своите престъпни подвизи и ронеха сълзи за загиналите си „в борбата другари”. А антисъветската национално-освободителна съпротива се представяше за тероризъм. Но нито водещият, нито авторите на много книги, задават въпроса: а какво всъщност дири съветската армия в чужди държави, при чужди народи. И когато ги „освобождава”, не ги ли всъщност „поробва”. В днешна Русия това са недопустими въпроси. Защото те отвеждат и до въпроси за днешните войни на Русия – в Чечения или Абхазия. За тези въпроси платиха с живота си Александър Литвиненко и Анна Политковская.

От „Домът на книгата” си купувам изследването „Литературните места на Петербург” и сборника „Манифести на руския идеализъм” – за да върна в съзнанието си истинската Русия. А дали наистина някой знае какво означава „истинска Русия”. Нима руснаците пък знаят, какво означава „истинска България”. Докато размишлявам по тези въпроси, попадам на една от многото антикварни книжарници. И ето го един от руските отговори за България – книгата на Николай Тихонов „Болгарские записи”, издадена през 1945 г.от Военното издателство на народния комисариат на отбраната в Москва. За Николай Тихонов най-точно приляга написаното от Георгий Гачев в „Българският Космо-Психо –Логос”, а именно, че „само с винтовка в ръка руснакът може да види чужда страна”. Така пристига в България и Тихонов – с винтовка в ръка, за да напише в своите „български записки”: „ В София аз попитах през март четиредесет и пета година защо в подбалканските градове няма народни съдилища, които продължават да действат в София и големите градове. Казаха ми: защото няма кого вече да съдим. Ние ги осъдихме още в първите дни. Те не можаха да избягат от народния съд. Получиха си своето". В ръцете ми е книга, чийто автор е лакей на сталиновата система. И разговаря с лакеи на същата система у нас. „Аз – продължава Тихонов – видях първите дни на новата епоха за България. Славянската, родната България престана да бъде оръдие на други държави. От Адриатическо до Черно море се надигна нерушимото славянско братство. Съветският съюз сияеше за българите като огромно слънце, като в мига, когато то възлиза над разпененото утринно море и неговите ослепителни лъчи заливат със светлина дори и най-отдалечените кътчета на страната.”

Вероятно така е сияела в края на 70-те години за Ангел Грънчаров българо-съветската дружба, защото той е избрал в Ленинград  да се учи и сетне в България да сполучи. Да купя или да не купя тази книга – това е въпросът. Купувам я. Ценя паметта, откъдето и да идва тя и с какъвто и знак да е белязана. Но не пропускам да си купя и „Поэзия слова” на Андрей Бели от 1922 г. – истинско откритие за ценител като мен на руския символизъм.

 На театър

         Санкт Петербург е театрален град. Театралните салони са пълни, независимо от високите цени. Културата струва скъпо – това е вече и руски урок. Успях да гледам „Вуйчо Ваньо” в режисура и постановка на Андрей Щербан – американски режисьор от румънски произход, в Александрийския театър. В антракта – опашка за скъпо шампанско и хайвер. И безвремието на Чеховите герои става твое време. В отзивите за спектакъла някои не скриват антипатията си към „чужденеца” и неговата „гротескно-фарсова” постановка. Един от тях пише, че „избягалият от социализма” Щербан продължава да мисли и вижда небето в елмази, а Русия – само в мръсотия. Аз пък си мисля, че Русия трудно приема чужденеца, западния човек, че лесно свиква с материалната култура на запада ( ах, как обичат тази „култура” руските олигарси!), но не може да възприеме различния прочит на живота, който прави западната култура. И който често руши руския „образ жизни”. Мисля си и за моя голям сънародник и съименник Александър Морфов, който завладя театрален Петербург с постановката на „Дон Жуан” на Молиер и сега е култово име в руските театрални среди.

 От Дебър се вижда по-добре!

         Странно нещо е това паметта. В Санкт Петербург се спомних за една .най-обикновена „брошура”, посветена на „стремежите на руската дипломация” и нейната „борба” против „обединението на българския народ”.

            Както много други такива исторически текстове и тя е неизвестна на днешния читател. Но съществува. Освен фактите, в нея и изводите звучат актуално. Всъщност това е едно „отворено писмо”, което, роденият през 1867 г. в Дебър софийски книжар Иван К.Божинов, адресира до двама министър-председатели на България - Стоян Данев и Иван Евстратиев Гешов, непосредствено след поражението на страната в Междусъюзническата война. Тогава родният дебърски край на Божинов остава в сръбската окупационна зона. И той, който дълго време след Илинденското въстание е издавал политико-литературния вестник „Дебър” като орган на българските емигранти от Дебърско, се обръща към ръководителите на българската държава в този период с трудни въпроси за характера, смисъла, целите на българската политика по време на балканските войни. През 1914 г. Божинов издава в самостоятелна брошура това свое писмо под заглавие „Стремежите на руската дипломация. – Борбата ѝ против обединението на българския народ.1773-1913 г.” Когато се върнах от Санкт Петербург, потърсих в библиотеката си тази брошура. Още първото изречение в нея е впечатляващо с искреност и точност: „Твърде голямо нещастие за българския народ е било, че съдбините на неговото отечество през фаталната 1913 г. са се ръководили от хора, сляпо привързани на руската дипломация, от късогледи и недорасли дипломати, които ако и българи, гледали са, па и сега още продължават да гледат на нашето отечество като на някоя руска провинция”.

            И родолюбецът Иван Божинов продължава: ”На тия зловещи хора напълно дължи България изпитания от нея незаслужен погром. На тоя политически пигмей дължи и клетата Македония подялбата си между исконните и неумолими врагове на всичко българско – между сърби и гърци. Тия презрени ренегати не заслужават дълго да се говори за мерзкото им и предателско поведение, и ние не пишем за тях, но за назидание на грядущето поколение, което има да замести и тия недалновидни и престъпни дипломати и нас, които с оръжие в ръка сме взели участие в борбите против турци, сърби и гърци.

            В своето писмо Божинов прави извода, че „целта на руските войни с Турция не е била ни най-малко освобождаването на България от под гнета на турците, нито онова на другите балкански славяни, но чисто и просто завоеванието на Турция, а особено на Цариград и Проливите и образуването от балканските страни руски провинции”. Иван Божинов не спестява горчиви думи, когато пише за съдбата на Македония:

” ...питаме нашите престъпни дипломати, кой им е дал право при сключването на договорите и конвенциите да делят населената с чисти българи Македония на спорни и неспорни зони? Питаме ги, Скопие,Куманово, Дебър и Тетово, които дадоха грамадни жертви за величието на българската народност и други македонски територии бащина им мушия ли са били, та с едно драсване на перото са ги откъснали от тялото на майка България и са ги давали на Сърбия?”

            Писмото завършва с обръщение към българите „да се разберете помежду си и да се сплотите”, защото отечеството се намира в „неравна борба” срещу „северния колос”, който го е обрекъл на разпокъсване и изчезване от картата на Европа. И призовава: „Българи, пазете се като от огън, от фаталната мисъл да викате русите на помощ, защото русите искат да им се ипотекира България – те искат окончателното пропадане на нашата независимост!”

            Днес името на Иван К.Божинов е забравено, както са забравени и имената на много други български политици и публицисти, някои от които платиха и с живота си достойнството да кажат и „другата истина” за ролята на Русия в българския обществен и политически живот. Впрочем, вчера в лятната читалня на в.“Демокрация“ публикувах един текст на тази тема: „Сбогуване с историята“. Нашето „изконно” русофилство, поетически възпято и държавнически поддържано десетилетия наред, направи от голяма част от българския народ „българофоби”, обрече ни на пасивност, на морални и материални страдания, особено във времето след Втората световна страна, на отдалечаване от нормалния свят и неговите християнски ценности и добродетели. Но това е една дълга, предълга и пресложна история, на която едва ли в този „пътеписен” текст ще и се види краят.

 На Шипка всичко е спокойно!

           Писателят Владимир Абросимов говори поетично за „посланието на Шипка”. Русия, твърди той, си е изработила идеологически шаблони в общуването си с България и българите. Един от тях е за „Задунайската губерния”. Друг – пак от същия „естетически” ред: „курица не птица и Болгария не заграница”. / „Кокошката не е птица и България не е чужбина!/. Така мислят руснаците днес за нас. Но, ние, казва Абросимов, твърде дълго се опитвахме да вкараме българите в своите митологеми и идеологеми. И когато след 1989 г. открихме, че те не се побират в тях, ние се стъписахме – спокойно ли е на Шипка или не. „На Шипка е спокойно – по европейски, казвам“. Познават ли ни истински руснаците? Познаваме ли ние Русия? Едно ли е огледалото, в което се оглеждат нашите „образи на света”. Може ли културата да отиде отвъд политиката. Или е обречена да остане нейна пленница. Без диалог, без спор, няма истина. Честит юбилей, товарищ Грънчаров!