Александър Йорданов

Продължение

ПРАВИТЕЛСТВОТО НА „НАЦИОНАЛНОТО СПАСЕНИЕ“

След безкрайни отлагания едва през пролетта на 1991 г. започна обсъждането на основните начала на бъдещата конституция. Но веднага стана ясно, че комунистическото мнозинство в парламента ще бави и разтяга във времото нейното приемане. Същевременно се обсъждаха такива текстове, които нахлузваха законодателни примки на шията на демократичните институции. Дебатите във ВНС бяха остри, нестихващи. Оригинално е видял „везната” и духа на това политическо време Румен Статков. Междувременно бе формирано т.нар. правителство на „националното спасение“ с премиер Димитър Попов. Много бързо забравихме, че Попов бе един от тези, които брояха „както трябва“ бюлетините от изборите за Велико народно събрание, и това преброяване  очуди света. Защото, когато комунизмът падаше навсякъде в Европа, ние, според ЦИК, си го избрахме отново в пълен комплект, барабар с Джуров, Лилов, Луканов, Кюранов и чак до Премянов.

Всъщност това бяха и идеолозите на новото правителство избрано в навечерието на 1991 г. след оставката на кабинета на Андрей Луканов, в което СДС  изпрати „свидни свои кадри“ – Иван Костов, Иван Пушкаров и Димитър Луджев.  БСП пък инсталира осем министри и между тях небезизвестните Александър Томов, Емилия Масларова, Пенчо Пенев, Веселин Павлов – топмениджър в Мултигруп. Не остана по назад и казионното БЗНС хвърляйки в огъня на „националното съгласие“ своя "монтерейски" лидер Виктор Вълков. Електоратът на демократичните сили бе ошашавен от това „съгласие и спасение“ не по-малко отколкото от новите либерализирани цени на стоките и услугите.  В началото на месец март лидерът на СДС Филип Димитров призна, че сам не знае какво е това правителство и така направи ошашяването пълно. И пак почнаха срещи, консултации, отново се замъдри споразумение между политическите сили.

Ние, радикалдемократите, преценихме, че ВНС в този си състав не е в състояние да приеме истински демократична конституция. Затова и още в началото на април 1991 г. приехме специална декларация по този въпрос. Внесохме и предложение за възстаняваване на незаконно суспендираната Търновска констутуция. Всички наши народни представители бяха активни и станаха част от групата от 44 народни представители, които излязохме с призив за бойкот на неефективната работа на ВНС и за неговото саморазпускане. Тогава стана и първото голямо разцепление в СДС. Д-р Петър Дертлиев създаде СДС-център, а Петко Симеонов – СДС-либерали. Тези две организации включваха народни представители, които не изпълниха решенията на националното ръководство на СДС по отношение на работата на парламента и приемането на Конституция. СДС бе приело да подкрепи правителството на Димитър Попов но при условние, че до лятото на 1991 г. ще бъде приета конституцията и ще има избори за обикновено народно събрание. Протакането на приемането на конституция и опитите това да бъде един основен закон със заложени сериозни вътрешни противоречия, правеха така, че обезмисляха тази подкрепа. Парадоксът бе в това, че нашите симпатизанти в цялата страна искаха нови избори и необратимо отстраняване на БСП от власт, а ние им сервирахме трудно обратими съглашения и договорености. И наистина си беше и за чудене и за възмущение. Нормалните хора недоумяваха как така комунистите ще дадат точно на своите „най-големи противници“ министерствата на финансите и икономиката, че и вицепремиер по силовите министерства. „Сделката“ издишаше отвсякъде. Към този момент Иван Костов не беше член на никоя от партиите в коалицията, макар че те го „ухажваха”, за да увеличат своя парламентарен състав. Ние също бяхме разговаряли с него, защото в парламентарната ни група липсваше икономист. Но Костов избра членството в парламентарната група на Зелената партия с лидер Александър Каракачанов. Рейтингът на СДС започна да се топи.

Затова и нашето предложение за възстановяване на Търновската конституция с някои изменения, адекватни на новата обществена ситуация, беше най-бързата крачка към възможността за нови избори. Но процесът на приемане на конституцията се бавеше.

Във Варна покойния лидер на БСП Андрей Луканов, например, провежда среща със стопанските ръководители - директори на големите държавни предприятия, елитът на партийната номенклатура в икономиката. Самият Луканов бе един от стратезите за създаването на коалиционното правителство на Димитър Попов с участието и на представители на опозицията / Иван Пушкаров, Иван Костов, Димитър Луджев/. И докато в СДС не стихваше спорът за този наложен “отгоре” коалиционен кабинет, то Луканов пред своите е максимално откровен:”…правителството на Димитър Попов е единствената правилна политическа алтернатива. Извън това правителство смятам, че България няма демократичен вариант…Но понеже тук става дума за разумни сили в СДС, преди да се е появила тази политическа формация, бих потвърдил, че да, има разумни сили в СДС и радостно разумни сили. И в нашата партия има разумни сили. Ние трябва да се борим за един съюз на разумните сили. СРС!” /в.”Век 21”, бр.21 от 22.05 1991 г./

“Радостно разумните сили” практически чрез формулите за “експертно управление” и “съгласие за реформите” подкрепиха БСП в усилията й да отложи парламентарните избори, да продължи прехвърлянето на финанси и имуществени права, да източва и последните възможности на икономиката, да трупа печалби за сметка на все по-катастрофалното материално положение на хората в България. Известни ми бяха “разумните сили” в СДС. По-късно те неведнъж постъпваха така, че в спорни моменти, в конфликтни ситуации, протягаха благоразумно ръка, за да подкрепят поредната “коалиционнна” комбинация на “променящата се” социалистическа партия.

Това бе тактиката на комунистическата партия и на онези среди в СДС, които Андрей Луканов наричаше „разумни сили” и открито говореше, че трябва да се работи за един „съюз на разумните сили”. Основен фактор за запазване на статуквото бяха президента Желев и правителството на Попов. Ние, радикалдемократите, бяхме от неразумните, които слушахме гласа на народа, а не инструкциите на кадрите на БКП. За съжаление част от парламентарния съюз на СДС взеха участие в сценария на комунистическата партия около приемането на конституцията. Нещо повече. Тяхното поведение създаваше представата, че съзнателно се стремят да продължат неограничено дейността на ВНС, да отлагат изборите. В същото време комунистическата номенклатура „крадеше като за последно”.

ДОСИЕТАТА. ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО.

В началото на 1991 г. във ВНС бе създадена Анкетна комисия по въпроса за досиетата. Сходна комисия се създава на 28 януари 1991 г. и в Министерския съвет. Нейната задачата е да извърши цялостна проверка на дейността на бившите органи на Държавна сигурност и на свързаните с тях структури с цел разкриване на истината и установяване на престъпления и нарушения на законите в годините на тоталитарно управление.Членове на Комисията са Александър Томов, Димитър Луджев, Христо Данов, Иван Костов, Мартин Гунев, Димитър Лозанчев, Пенчо Пенев и Атанас Папаризов. МВР изготвя доклад, който обаче е разгледан на заседание на Министерския съвет на 31 октомври 1991 г., т.е. само седмица преди края на мандата на правителството. Материалът остава неогласен и е  върнат в поверителната служба на Министерския съвет без произнасяне на правителството.

Междувременно, още през пролетта, на 17 април 1991 г. , докладът на парламентарната комисия  бе готов и раздаден на ръководителите на парламентарните групи. Скандалът бе неизбежен, а масло в него наля и демократа Владислав Даскалов от Варна, който с писмо до председателя на парламента обърна внимание, че списъкът е непълен и недостоверен.

Няколко дни по-късно във „Факс” излезе списък на депутатите щатни и нещатни сътрудници на Шесто управление на ДС. Година по-късно, вече в 36-то Народно събрание се появи и продължението на списъка във "Факс", този пък като ранобудна публикация във вестник "Ранно утро" допълваща "пропуските" в предишния списък. Но затова ще стане дума понататък.

В парламента започна драматичен дебат, който отново отложи във времето това, за което всъщност бе избрано Великото народно събрание – приемането на нова конституция. Публикацията във вестник „Факс“ бе използвана от комунистите, за да легитимират законодателно тезата си за „унищожаването на досиетата”. Но споровете в парламента показаха, че много депутати от СДС се притесняват за това какво ще видят в „своята папка”, а и много бяха тези, които бяха провокирани, че имат „папки”. В тази нервна атмосфера се стигна до сериозни конфликти в СДС. Председателите на парламентарните групи на отделните партии, членове на СДС, получиха право на достъп до досиетата на своите народни представители. Какво са видели там не знам, но след това атмосферата в парламентарната група стана още по-тежка и започнаха взаимните обвинения в сътрудничество с ДС.

Ние, радикалдемократите, смятахме, че бездействието на парламента и силната конфронтация са елементи на политическа криза, която може да бъде преодоляна само чрез прекъсване на работата на парламента и провеждане на нови парламентарни избори. Затова и твърдо отстоявахме тезата, че самите резултати на изборите за ВНС са били фалшифицирани. Изпълнителният комитет на РДП, прие в средата на месец април 1991 г. следното становище:

“Изразените на 12 април становища на парламентаранта група на БСП и отделни нейни представители по основните принципи на конституцията потвърждават още веднъж нашата убеденост, че в този си състав ВНС не е в състояние да приеме нова, истински демократична конституция. Реалистичен подход ВНС да изпълни достойно своята мисия е да се обедини около предложението на РДП за възстановяване на незаконно суспендираната търновска конституция в съвременен вид… Потвърждаваме становището за парламентарни избори най-късно до средата на юли. При очерталата се невъзможност това да стане апелираме към нашите депутати в духа на декларацията на 44 -мата да напуснат Великото народно събрание.”

ГЛАДНАТА СТАЧКА

На 26 април 1991 г. предложихме парламентът да гласува декларация за саморазпускане до 15 май, за да може президентът да насрочи предрочни избори. В декларацията имаше и апел за приемане на решение за връщане на незаконно получените от БСП финансови средства от държавния бюджет. Тези предложения бяха отхвърлени. Тогава стана пределно ясно, че в парламента се е появило ново мнозинство, за което гражданите не бяха гласували – мнозинството на съглашателите около политиката на БСП. Затова и на 14 май 39–ма народни представители напуснахме ВНС като изложихме своето решение в декларация. Тъй като бях един от “дежурните” автори на обръщения и декларации, а в този период те бяха почти ежедневие, мога да цитирам част от нейното съдържание:

“Ако днес ние, подписаните депутати от СДС, напускаме парламентарната зала, това се дължи не на неуважение към парламентарната демокрация. Просто този парламент доказа, че не е в състояние да изпълни високата мисия, която му бе възложена от избирателите. ....Съществува реална опасност, както Конституцията, така и основните закони не само да бъдат забавени, но и да се приемат изопачено, изпъстрени с антидемократични капани. С този си състав ВНС е единствената институция, в която комунистите могат да наложат безпроблемно волята си. …Ние категорично се обявяваме за парламентарни избори без отлагане.” И завършвахме: “Последната дума има народът”.

Няколко дни преди това вече бяха декларирали, че бойкотират работата на парламента Йордан Василев, Стефан Савов, Георги Марков и Златка Русева. Те бяха първите, които напуснаха ВНС.

Днес всеки е в правото си да преценява и по друг начин събитията от това време. Но мисля, че ще минат години и рано или късно хората ще споменат с добра дума тези народни представители, които имаха доблестта да кажат в очите на българските граждани още тогава, в далечната вече 1991 година, една друга истина и да се опитат да променят подготвяния сценарий за България, да ускорят демократичния процес. Днес е още рано и страстите от вътрешнопартийните и междупартийните конфликти не са утихнали. Но ако искаме да бъдем честни към времето и към бъдещите поколения не би трябвало да забравяме техните имена: Стефан Савов, Елка Константинова, Янко Янков, Йордан Василев, Георги Марков, Огнян Георгиев, Манол Журналов, Венцеслав Медарски, Петко Търпанов, Димитър Топлийски, Владимир Манолов, Георги Баев, Георги Липовански, Николай Слатински, Едвин Сугарев, Венцеслав Димитров, Александър Йорданов, Стоян Ганев, Павел Мазълов, Димитър Пенчев,Спас Димитров,Владимир Джаферов, Михаил Неделчев, Златка Русева, Тодор Колев, Зоя Комитова, Владислав Даскалов, Пламен Даракчиев, Кирил Маричков, Илич Цветков, Мануш Романов, Александър Янчулев, Александър Праматарски, Васил Костов,Петър Марков, Илко Ескенази, Андрей Андреев, Ясен Златков и Христо Марков.

Припомням имената им не за да ги героизирам. Всеки на тази грешна земя отговаря единствено за себе си. И аз не зная, какви точно мотиви са движели всеки един от "групата на 39-те". Но истината е, че този "революционен" акт прекъсна блажената идилия на Великото народно събрание, очерта границата между колаборационизма с комунистите и онази част от българското общество, която искаше истинска промяна. Ние станахме изразители на радикалните настроения в българското общество и поехме кръстта да бъдем отричани, оклеветявани и от „свои" и от „чужди", да бъдем прицел за атаки от всички страни, включително и до ден днешен. Но нашето поведение тогава символизираше и продължава да символизира, волята за активно антикомунистическо действие независимо от бъдещото личностно присъствие на всеки от нас в политиката и обществения живот.

Мнозина не продължиха в политиката. Други несправедливо бяха отхвърлени от „своите” типично по „комунистически”. Трети, по-късните политически сблъсъци ги изпратиха в различни десни формации. На малцината опитали се да продължат в политиката ежедневно им противопоставят поредния епизод от “сценария” с така наречените “нови лица”. Не е далеч деня, в който отмъщението срещу групата на 39-те ще бъде пълно.

В ръководството на СДС започнаха спорове по повод на това наше действие. Филип Димитров се опитваше да балансира между нас и тези организации, които преди това бяха подкрепили неговата кандидатура за председател на СДС, а това бяха главно БСДП на д-р Петър Дертлиев, Федерацията на клубовете за демокрация на Петко Симеонов, Зелената партия на Александър Каракачанов, чийто членове бяха Филип Димитров и бъдещият главен секретар на СДС Христо Бисеров, БЗНС „Н.Петков” с лидер Милан Дренчев. Ние пък, напусналите, обикаляхме страната и представяхме нашата позиция на многобройни митинги и събрания. Така – в митинги и в горещи политически спорове, премина месец май. В понеделник на 8 юли 1991 г. НКС на СДС взе решение, с което задължи своите народни представители да не участват в гласуването и подписването на конституцията. Дебатите бяха драматични и разцеплението неизбежно. Веднага след това решение несъгласните с него – д-р Петър Дертлиев, Петко Симеонов, Стефан Гайтанджиев, се събират в Института по социология и подписват ново политическо споразумение, с което фактически направиха опит да разцепят коалицията СДС.

Тогава написах и статията „Московската група действа”, която беше първата реакция на случващото се в коалицията. Тя излезе в сряда във в.”Демокрация”.

Същият ден, на 10 юли следобед, на площада пред катедралата „Св.Ал.Невски” се провеждаше митинг на Съюза на собствениците и на Движението за възстановяване на експроприираната частна собственост. Група народни представители останахме на този протест и в неговия край обявихме, че от 21.00 ч. започваме безсрочна гладна стачка. Мисля, че бяхме 20 души, а не цялата група на 39-те.

Гладната стачка на депутатите от СДС промени предварително „подготвения“ „дневен ред”. Като резултат на „нарушаването на сценария“ стигнахме до избори и ги спечелихме, а тези, които пиха „шампанско” в деня на приемането на конституцията заедно с комунистите на изборите катастрофираха. Оттогава до днес различното отношение към приемането на конституцията се превърна в разделителна линия между нас. Друг е въпросът, че времената наистина се променят и някои от тези, които тогава наблегнаха на конституцията и шампанското, днес са бодри „реформатори“. Системата така сработи, че нито един от депутатите, които справедливо алармираха за недостатъците на конституцията през 1991 година, днес не е в политиката. Но точно в това е и сценария, за който съм писал неведнъж. Защото конституцията се превърна в удобен параван за тези, които изгодно си напазаруваха държавата по време на прехода. Това, че днес някои от тях играят ролята на „антикомунисти“ и „демократи“ е само прах в очите не незнаещите. Истината е, че напред в политиката продължиха компромисно-конструктивните, склонните на съглашателство, удобните за употреба.  

Факт е, че комунистите наложиха волята си, прегърнаха и пречупиха и мнозина от тези, за които народа бе гласувал със синята бюлетина на надеждата. Затова и днес с тази Конституция" и с "тези икономически закони" България е отново в ситуация на безвремие. И сякаш всичко трябва да започне отначало...Но времето и събитията имат и друг смисъл. Рано или късно, независимо от манипулациите и лъжите, точно този, истинският смисъл, достига до хората. Защото преди това е минал през техните сърца. Спомням си, че същия ден написах и "Отворено писмо до моите избиратели", в което споделях:

"Това е един своеобразен бойкот, една чисто морална позиция....В моите разбирания трябва да има една ОБЩА за всички демократи СИНЯ БЮЛЕТИНА на бъдещите избори. И издигане на кандидати не чрез партийни партизански квоти, не чрез "спускане отгоре", а по морален и достоен начин - самите избиратели да открият най-умните и талантливите, най-способните за парламентарна дейност."

И още:"Моята тревога е свързана с неяснотата в развитието на демократичния процес... Налице вече са ясните симптоми за един БАВЕН, мъчителен, постепенен, протичащ с години ПРЕХОД, който на руски език се нарича ПЕРЕСТРОЙКА".

Не искам да коментирам казаното от мен тогава. За съжаление всичко това предстоеше да се случи.

Следва