Продължение
ПЪРВИ ДИСКУСИИ И СПОРОВЕ
Пресконференция на националното ръководство на РДП – с Елка Константинова, Михаил Неделчев, Кирил Велев и Стефан Хаджитодоров.
Още непроходили в политиката и ето че проведохме дискусия в музея на П. К. Яворов против партизанството в политиката. Било е началото на 1990 г. и реално тогава политици, в днешния смисъл на думата, нямаше. Имаше комунистическа партия със своите партийни функционери, които държаха цялата власт и народ. Но ние вече предусещахме, какво партийно партизанство се задава на политическия хоризонт. В коалицията СДС някои партии вече бяха започнали да се изживяват като „големи” и „политически гръбнаци”. Колко са „големи“ показа времето. Но тогава и социалдемократите на д-р Петър Дертлиев, и земеделците на бай Милан Дренчев, а по-късно и демократите на Стефан Савов, се изживяваха като „големи“ партии.
В РДП имахме ясното съзнание, че възстановяването на една стара, традиционна партия, не означава автоматично повторение на нейния начин на партийно поведение от миналото. Новото време налагаше други изисквания и към партийния живот и към идеологията на партиите. Те трябваше да жертват своя партиен егоизъм и интереси в името на по-голямата цел – демократизирането на България чрез отстраняване на комунистическата партия от властта. Партийните боричкания и мерене на мускули трябваше да отстъпят на по-голямата цел – трайното отстраняване на БКП от властта. Затова и демокрацията имаше своя парола и това бе единството и обединението на демократичните сили. Всяко бягство от тази парола поставяне на акцента върху собственото партийно строителство, бе грешен път и не се приемаше от гражданите, които ни подкрепяха. И може би нашите разминавания с Михаил Неделчев, макар и не така остри в началото, идваха точно от това. От една страна, той винаги поставяше въпроса да не бъдем партизани в политиката, да бъдем по-интелектуални, по-духовни, да не бъдем партийци в тесния смисъл на думата. Но от друга, прекалено много акцентираше върху тяснопартийната идеология и практика на РДП и това често ни противопоставяше на другите членове на коалицията СДС. Ние знаехме, че партия от интелигентни личности не може да стане масова. Затова и упорито защищавахме коалиционния принцип в СДС. Интересен политически феномен представляваше факта, че в този период организации като Клубовете за гласност и преустройство, „Екогласност”, профсъюза „Подкрепа” и други, не приемаха с „добро око” партиите, но сами имаха силно изразено партийно поведение. Те бяха много по-големи „партийци” от нас, радикалдемократите. Неделчев се отнасяше резервирано към тях и към опита да бъде подменен партийният коалиционнен характер на СДС.
СДС
Съюзът на демократичните сили се учреди на 7 декември 1989 г. като типична политическа коалиция от партии и граждански организации. В началото заседавахме в мазето на Института по социология на улица "Московска" в София. Всяка от партиите и организациите имаше право на един глас в Националния координационен съвет. Решенията се взимаха с обикновено мнозинство. Всъщност днешните опити за трансформиране на граждански организации и движения в партии, когато наближат избори, има своя първообраз в структурата на СДС в началото. „Непартиите“ в СДС представяха коалицията като „политическо движение”. Това работеше в полза на тезата за „единството”, но не даваше възможност на партиите да се развият и укрепнат, за де се опитат и изтласкат постепенно влиянието на БКП/БСП особено в средните и по-малките населени места. Получаваше се парадокс. Имахме движение за демокрация, но нямахме силния политически инструмент, който към момента притежаваха само комунистите – силните партии. Всяка партия се опитваше да развие своите политически структури, да се утвърди, да спечели повече членове и привърженици, но това ставаше в среда, в която други организации от СДС непрестанно се противопоставяха на този процес. В гонене на „свой” електорат партиите и организациите в СДС често влизаха в конфронтация помежду си. Предлагаха и различни решения на възникващите проблеми с оглед на своята партийна идеология. Водехме спорове, имаше конфликти. Имаше и внедрени провокатори, които допълнително усилваха противоречията помежду ни.
Повечето от хората приемаха СДС като едно цяло и отказваха да правят избор между една или друга партия в Съюза. Те искаха единен Съюз на демократичните сили, затова и до днес продължавам да мисля, че формулата за СДС като „национално движение, чиято организационна структура е договорно оформената коалиция“, бе най-сполучливата. Тя бе изработена от нас, радикалдемократите и аз съм един от нейните автори. Тя бе печеливша. Оформяше политическо ветрило, което покриваше почти цялото политическо пространство – от социалдемокрацията до християндемокрацията и активно включваше и гражданските обединения – клубове, екологични и синдикални структури и др. Същевременно създаваше баланс на силите в демократичната общност, който не трябваше да бъде унищожаван – нито в посока на смачкване на партиите, нито в посока на превръщането на СДС в една партия. Това щеше да бъде гибелно, както впрочем и времето доказа.
Национално движение СДС – заедно на митинг. На снимката: Златка Русева (Демократическа партия), Елка Константинова (РДП), Сашо Стоянов (Независимо дружество за защита правата на човека), Блага Димитрова (Федерация на клубовете за демокрация),Филип Димитров (Зелена партия),Едвин Сугарев(НД „Екогласност”) и др.
Но в СДС вече се бяха оформили две политически тенденции. Лидери на едната бяха т.нар. партии „гръбнаци”, които смятаха, че рано или късно СДС ще изиграе историческата си роля и тогава те трябва да са достатъчно силни, за да може „електоралното наследство” на СДС да се прелее в техните партийни структури. Втората тенденция, която се изразяваше главно от политиците близки да председателя на СДС д-р Ж.Желев, а такива бяха Петко Симеонов, Ивайло Трифонов, Димитър Луджев и др. разчиташе на това, че СДС един ден ще се трансформира в политическа партия и всички съставящи го партии трябва да формират тази голяма, единна, синя партия. Тези две тенденции през целия ранен период по-гръмогласно или по-прикрито спореха в СДС. Така РДП, като „неголяма”, но „важна партия”, както казвахме тогава, беше поставена в ситуация, от една страна да прави свое собствено партийно строителство в конкуренция с партиите „гръбнаци”, а от друга, да бъде глас на разума, на спокойствието и конструктивното начало в коалицията. Ние не искахме да ставаме масова партия като БСДП или БЗНС – Никола Петков, но и не бяхме съгласни да се претопим в синя партия. Бяхме между „чука и наковалнята” на тези две тенденции. Това наше раздвоено положение ни създаваше постоянно проблеми.
САМОТНИТЕ РАДИКАЛДЕМОКРАТИ
РДП бе партия „извън сценария”. Поведението ни бе непредсказуемо, често пъти изненадващо. Но то винаги усилваше позициите на антикомунистическата общност. Самото време и неговата политическа логика, както и информацията, която получавахме от останалите бивши социалистически страни, показваха, че доста от създадените в този период организации са моделирани и направлявани от хора на бившата Държавна сигурност. Особено силен е бил този процес в организациите, от които комунистите с право са се опасявали, че могат при демокрацията да си върнат старото влияние – БЗНС, БСДП, Демократическата партия. Докато РДП очевидно не е била сред потенциалните опасности и вероятно е била подценена от „будното око” на Държавна сигурност.
Споменът ми за този период е, че бяхме самотни в СДС. В периода до разпускането на Седмото Велико народно събрание – лятото на 1991 г., РДП бе партията, която открито заемаше по-твърди и дори крайни антикомунистически позиции и това се видя още на Националната кръгла маса. Ние бяхме и първата политическа партия, която още в деня след изборите за Велико народно събрание – 11 юни 1990 г. декларира: „Изборите – нито честни, нито свободни“. Още по време на НКМ имах усещането, че от ръководството на СДС се бояха да ни „дадат“ думата. Защото никой не знаеше предварително, каква ще бъде нашата позиция. Ние носехме изненада и непредсказуемост. И за разлика от някои други политици използвахме политически образи, метафори, сравнения, които се запомняха и имаха по-голямо влияние върху гражданската аудитория отколкото канцеларския и клиширан чисто партиен език. Умеехме да внушаваме своите идеи, да го правим по един запомнящ се начин. По време на Националната кръгла маса участвах в изработването на нейните заключителни документи. Случваше се да осъмваме в непримирими спорове с представителите на БСП. Непримиримостта ни пролича и във Великото народно събрание, когато единствени гласувахме против предложението на д-р Желю Желев за вицепрезидент да бъде избран офицерът от Държавна сигурност генерал Атанас Семерджиев. Всъщност гласувахме против политиката на съглашателство, на разделяне на „отговорността”, заедно с комунистическата партия.
1 август 1990 г. Великото народно събрание предстои да избере председател (президент) на републиката. Д-р Желю Желев – председател на СДС, очаква своя избор на първия ред в пленарната зала при лидерите на мнозинството от БСП – ген.Добри Джуров, Андрей Луканов и Александър Лилов. Веднага след избора и без въпроса да е обсъждан в националното ръководство на СДС той издигна генерал Атанас Семерджиев за вицепрезидент. Депутатите от РДП гласувахме против.
СТРУКТУРИТЕ
Не само в големите градове, но и дори и в селата, в РДП влизаха главно образованите и интелигентни хора – учители, лекари, културни дейци, юристи. Те сами инициираха учредяването на структури на РДП. Такива личности бяха Константин Фичев в Троян, Димитър Мочев в Разград, Любомир Минчев в София, Васил Шавулев в Габрово, Симеон Симеонов във Варна, Гено Генов в Търново, Атанас Атанасов в Куртово Конаре, софиянците Емил Капудалиев и съпругата му Величка, Йордан Ганев, Хозе Канети, Лазар Георгиев, Аспарух Панов, Иванка Шаркова в Пазарджик, Стефан Бакърджиев в Казанлък, Веселин Николов в Пловдив, Константин Камберов в Пирдоп, Иван Аспарухов в Чирпан, и много други. Изключително много усилия положи Елка Константинова. Тя беше човекът, който в тези месеци пътуваше в цялата страна, срещаше се с много хора и печелеше симпатизанти на РДП.
С Аспарух Панов и Александър Джеров в "хубавите дни за българската демокрация".
Помня лицата на всички, но някои имена съм забравил. И все пак не мога да забравя Александър Джеров, Александър Хаджийски, Антоанета Ковачева, Андрей Андреев, , Аспарух Панов, Величко Йонов, д-р Георги Карев, Георги Манев, Георги Хубенов, Георги Генов, Георги Панев, Венелин Ганев , Веселин Чолаков, разбира се сегашния председател на РДП Захари Петров, проф.д-р Захари Райков, Раденко Пресолски, Румен Урумов, Иван Флоресков, Захари Захариев, Иван Тосев, Красимир Койчев, Красимир Найденов, Кирил Велев, Йордан Тодоров, Марин Маринов, Симеон Симеонов, Надежда Александрова, Невен Пенев, Николай Слатински, Николай Христов, Петър Юруков, Пламен Николов, Сашо Стоянов, Стефан Хаджитодоров, Иван Аспарухов,Емил Капудалиев и съпругата му Велика, Цоньо Ботев, Яни Милчаков и сигурно съм пропуснал мнозина. Някои от тях през годините прехвръкнаха в други партии, избягаха и от СДС. Но аз ги помня такива, каквито бяха в началото. Ентусиасти, готови да преобърнат света, но да постигнат демокрацията у нас. Макар и да не обича да си спомня този период и Надежда Михайлова, днес Нейнски, също бе избрала РДП и още пазя молбата ѝ с която искаше да стане наш член и дори да помага като секретар. Между изброените личности имаше такива, които станаха депутати. Други участваха активно в декомунизацията на местно равнище като областни управители и кметове. Имаше учени, лекари, юристи. Хора със знания,със солиден житейски и професионален опит.
С Емил Капудалиев на пресконференция в НДК.
Някои от тях са вече покойници, но в моето съзнание са живи и често разговарям с тях. След като СДС стана партия постепенно те бяха изхвърлени и подменени с „нови лица“. Но докато бяха в СДС и докато я имаше в СДС Радикалдемократическата партия, победите идваха естествено и логично. След това настъпи безвремието, което продължава и до днес. Не ги упреквам, че са напуснали СДС, че са избрали друг път в политиката. Твърде скъп е споменът ми за началото, за да търся кусурите и пропаданията, които са неизбежни в политиката.
