Вестта, че си е отишла Мария Желева,
съпруга на президента д-р Желю Желев,
ме свари в мрачно настроение.
Следях събитията в Украйна и мислех за волята на хората,
които искат да вземат в свои ръце съдбата си.
И тъжната вест не можеше да не върне в съзнанието ми
спомени и за началото на българската демокрация.
Тогава, в началото на 90-те години на миналия век, самото време бе бременно с идеи, с амбиции, но и с много задкулисие, с невидимост, 
която и до днес не можем да прозрем. Впечатлението ми за Мария Желева тогава бе за един скромен човек, приемащ със загриженост и тревога всичко, което се случваше и в което нейният съпруг вземаше дейно участие. Светският и протоколен живот я дразнеха. Приемаше го като неизбежна тегоба. И за разлика от други „първи“, че и „втори“, дами, които водеха за носовете своите съпрузи – президенти и премиери, и много често инициираха едни или други политически и дори държавни решения, г-жа Желева нямаше такива амбиции. Цялото и същество излъчваше тревога, спотаен страх, бих казал – за съпругът, за децата. Драмата, която преживя, когато загуби дъщеря си Йорданка, бе страшна. Оттогава си мисля, че политическите страсти и прокоби трябва да имат предел. И не трябва да засягат светая светих на човека – близките, децата, семейството. Няма съмнение, че дъщерята на семейство Желеви си отиде толкова млада, защото крехкото ѝ съзнание не можа да поеме и да разбере политическата жестокост на времето, което превърна нейният баща от „символ на промяната“ в „предател на демокрацията“.
Днес от дистанцията на времето грешките на президента Желев са очевидни. Но съм склонен да мисля, че редица негови действия са ставали 
не благодарение, а въпреки неговата същност като човек. Много е трудно, особено в едно силно политизирано време, да се раздели политическото от човешкото. Мария Желева всъщност драматично преживяваше политическото в д-р Желев. Особено след жестоката трагедия. Не приемаше политическия фанатизъм, очакваше демокрацията да бъде по-толерантна, по-сговорчива. Но горещите балкански страсти и задкулисните амбиции правеха това невъзможно.
Държавният протокол често налагаше да бъдем един до друг, особено когато президентът Желев приемаше чужди държавни глави. И разговаряхме. Тя с удоволствие избягваше политическите разговори и намирахме допирни точки в размяна на мнения за културни явления, филми, прочетени книги. Не пропускаше да попита как са децата. В един момент, след смъртта на Йорданка, забелязах, че не отказва и втора чашка, нещо, което не бе съвсем в протокола, но тя разбираше това и някак виновно поглеждаше и към президента и към мен. И аз я разбирах, защото няма на света по-голяма мъка от мъката да загубиш детето си. Преди трагедията да посети дома ѝ, обичаше и да се шегува. Правеше иронични забележки за политиците. Бяха точни. Не можеше да прости високомерието, „фанфаронщината“, амбициите без покритие и алчността, която твърде рано започна да избива като едра шарка по лицата на мнозина политици.
Сега е лесно да се каже, че Мария Желева бе един обикновен човек в сложно и необикновено време. Човек без префъцуненост, без помпозни пози и жестове, без вманиачаване да си направи „пиар“ или „фондация“, да бъде „благодетелка“. Тя просто подкрепяше своя съпруг в трудния му жребий и съм сигурен, че го е правила със съзнанието, че е за доброто на България.
