Един белгиец изкарва средно по 39 евро на час на работното си място. Германецът – около 30 евро. Така е с повечето европейски страни. Със своите средно 2,05 евро на час българинът не е добре дошъл като потребител никъде в ЕС. Откровено казано той не е привлекателен дори в собствената си страна.
Станислав Константинов
Факт е, че най-богатите държави в Европа - Франция, Германия, Великобритания, Дания, Белгия и Холандия, Люксембург и други, никога не са имали държавно дирижирана икономика и не са преживявали преход като нас. Но пропастта между техните и нашите доходи е трудна за преодоляване не в близките десетилетия, а дори и следващите 100 години.
Един белгиец получава средно по 58 640 евро на година, гражданинът на Люксембург – 49 400 евро, германецът – 42 316 евро. Българинът - 4 620. Сметките показват, че
ще ни трябват между 10 и 13 живота,
за да достигнем равнището на доходите в тези държави. И то при положение, че те стоят на едно място.
В много от посочените страни не съществува институцията минимална работна заплата. Там парите се договорят между синдикатите и работодателите, а държавата не участва като арбитър в процеса. (За нуждите на статистиката Евростат изчислява минималните възнаграждения в някои държави.) У нас обаче и в повечето от бившите соцстрани минималното възнаграждение спасява много хора от глад.
Минималната заплата в България в момента е 148 евро. В Люксембург тя е 1800 евро. Дори и в затъналата в дългове Гърция минималният доход е 684 евро. В дъното на класацията и по минимални, и по средни доходи са още Полша, Чехия, Унгария, Латвия, Литва и Естония.
Трудовите възнаграждания в Европа подреждат страните членки на ЕС в три групи. В първата влизат България и бившите социалистически държави. Във втората са повечето от страните, които изпаднаха в дългова криза – Италия, Испания, Португалия и Гърция. В третата група са онези, които теглят на буксир ЕС – Великобритания, Германия, Франция, Люксембург, Белгия, Дания, Холандия. В опита си да изведат водещите икономики на Европа от кризата най-развитите държави поставиха и демаркационната линия вътре в съюза – членството в еврозоната. „Големите” заявиха желанието си да изнесат на гърба си страни като Испания, Португалия, Италия и Гърция заради общата им европейска история. Но дадоха ясен знак, че нито желаят, нито могат да поемат бремето за спасяването на бившите соцстрани. Като потенциал на икономиките им и като потребители те остават извън кръга на интересите на европейския бизнес. Така проблемът на „давещите се” си остава тяхна грижа. Вниманието на богатите си „роднини” от ЕС можем да привлечем с бързо развиваща се модерна икономика и бърз ръст на доходите.
