Спомних си за тази статия публикувана в бр.8 на в.“Демокрация“, защото имам чувството, че в България има хора, които си създават живи кумири и вождове.А това е опасно за нашите души. Чети, читателю, чети:
МАСКИТЕ НА СМЪРТТА И КРЪВОЖАДНИЯТ ДИКТАТОР
Александър Йорданов
Изминаха 60 години от смъртта на един от най-кръвожадните диктатори в човешката история – Йосиф Висарионович Сталин. Полският фотограф Томаш Кижни е успял да събере и издаде в „Албум“ фотографии на лицата на част от жертвите на сталинизма през 30-те години. Всички те са правени в московския арест на НКВД.
По време на 470 дневния период на Големият терор в СССР са разстрелвани по 1600 души на ден, което прави средно по един човек на минута. Разстрелите продължават 15 месеца и 12 дни, без „почивен ден“, денем и нощем. Това пише Томаш Кижни – фотограф и журналист, който от години работи над албум за едно от най-жестоките сталински престъпления. Но още по-страшни от статистиката са лицата на разстреляните, така, както са ги фотографирали убийците.
Големият терор или „голямата чистка“ е връхна фаза на сталинските репресии края на 30-те години на ХХ век. Той не е нито първата, нито последната вълна на терор, която осъществява съветската държава срещу собствените си граждани. Но основна черта на тази фаза е нейната универсалност. Ако дотогава репресиите са засягали отделни групи и обществени кръгове, то през 1937 година предмет на терора става цялото общество. През 1937-38 година масовите репресии обхващат целия Съветски съюз, в резултат на което са арестувани 1,7 милиона души, от които 750 000 са разстреляни. През следващите години , според оценките на историците, още 350 000 души загиват в лагерите.
Планираната с такъв размах терористична акция срещу собствения народ е била подготвена в детайли и управлявана лично от Йосиф Сталин и от неколцина от най-близките му сътрудници от Политбюро на комунистическата партия. Тайната заповед на НКВД под номер 00447 от 30 юли 1937 определя „лимитът на терора", т.е. общия брой на предвидените за арестуване във всички региони, разделени на различни категории. „Първа категория“ е включвала лица, които е трябвало веднага да бъдат разстреляни. Във „Втора категория“ влизат лица, които е било предвидено да бъдат осъдени на дълъг срок и изпратени в лагерите.
Налагало се е фотографите да работят на смени. Но въпреки това и често арестуваните са били снимани непосредствено преди разстрела. Фотографиите са запечатали лицата на различни хора: работници, селяни, интелигенция, ръководни кадри, безработни, военни, включително и високи партийни функционери и дори лица от органите на сигурността.
Томаш Кижни разказва, че затворническите фотографии на разстреляните са пролежали десетки години в тайните архиви, а когато в началото на 90-те години за първи път били показани на светло, са се превърнали в едно от най-силните визуални свидетелства за престъпленията на съветския комунизъм. Тези фотографии напомнят на „посмъртните маски“, които се вземат от лицето на починалия, за да се съхрани неговия облик, но с тази разлика, че са „снети“ още приживе, само няколко часа преди смъртта. Това са фотографии на хора, които според официалната информация в онези години са „изчезнали завинаги“ или „без право на кореспонденция“.
Двадесет години след края на комунизма
местната власт в Томск разрешава да се извозват на хълм над града строителни отпадъци. И така засипва тленните останки на хиляди избити, които са заровени там и е вече практически невъзможно да бъдат извадени. Нищо не правят за разкриване на истината и властите на последния бастион на комунизма – Беларус. В Куропатите до Минск и до днес съществуват масови гробища. Но за тях не се учи в белоруските училища. И вероятно не е случайно, че днес Беларус е единствената страна в Европа, където продължава да се изпълнява смъртното наказание. И осъдените на смърт ги разстрелват в главата, а телата им зарявят на „неизвестно място“. По същия начин, както през 1937 г.
Според Адам Шаф същността на сталинизма е била изразена много преди Сталин да стане пълноправен управник на Съветския съюз. И тя е в убеждението на марксистите, че „не е толкова важно какво хората мислят, а е важно това, което те трябва да мислят”. Най-пълно тази истина е изразена в „История и класово съзнание” на Дьорд Лукач. При това от само себе си се разбира, че само пролетарската партия знае, какво хората трябва да мислят, „че само тя знае истините на марксизма”. Когато А.Ципко разсъждава по тези въпроси в своя знаменит очерк „За зоните забранени за мисълта” той обръща внимание върху това, че заклеймяването на сталинизма всъщност намалява интереса към самата доктрина. Според него Сталин не просто е създавал „свое царство” или укрепвал своята еднолична власт, а е преобразувал социалната структура на обществото, бита на хората и е строил социализма в съответствие с определена теория следвайки Маркс, Енгелс и Ленин.
“ЦЯЛАТА НАША РОДИНА – НЕГОВ ПАМЕТНИК”.
Това е стих на поета Младен Исаев. В нашата литература и публицистика няма нищо по-антибългарско от тази „мисъл“. Българските комунисти виждаха в Сталин „бащата на човечеството” и го представяха като Божество, което иска жертвена отдаденост. И ако Исаев се кани да превръща България в сталинов обелиск, а други поети карат дори нивите да кимат по сталински с благодарни гласове, то не трябва да забравяме, че още като гимназист Любомир Левчев рони сълзи и е готов да се пренесе в жертва само и само:
Другарю Сталин,/вярвай ми,/без жал/сърцето си на тебе/бих изпратил/кръвта си млада/всичко бих отдал/да можеш да повдигнеш/ти главата си.
Естествено Вожда главата си не ще повдигне и не защото не го трогват думите на младия поет. Въпросът за съвестта едва ли е фактор в тези ритуално-култови събития. Затова пък след това Левчев ще отдаде „живота си“ на Правешкия диктатор, а днес цинично ще морализаторства на тема демокрация и ще се опитва да бъде признат за „талантлив“ поет. Всъщност у нас комунистическата партия винаги е ценяла тези, които са и се подмазвали. И благодарение на това са правили кариера – и вчера и днес. Самата тя слугуваше на съветската компартия и дори има наглостта да смени името на черноморската ни столица Варна с това на Сталин. След преврата на 9-ти септември 1944 г. много скоро българските комунисти превръщат Сталин в божество. Той е:
- “велик строител на социалистическата култура”/Ал.Обретенов/;
- “велик учител в изграждането на новия народен театър”/С.Каракостов/;
- “вдъхновител на нашата музика” /Ф.Кутев/;
- “вожд на милионите”/Ив.Рудников/;
- “велик учител и вожд на нашия народ”/Й.Барух/;
- “слънце на вечността”/Кр.Вълков/;
- “стоманена мисъл”/Б.Божилов/;
- “вожд, учител и роден баща на димитровската младеж”/Л.Аврамов/;
- “другар и вожд любим”, “велик човек”/Н.Зидаров/
и какво ли още не. Естествено е към това свръхсъщество да има проявено и друго разбиране за „живота след смъртта”. Според далновидния „априлски” поет Владимир Башев „той ще ни предвожда векове”. Според „философа” Владимир Топенчаров той е „безсмъртен”, а за Георги Джагаров дори и Гогол е „оръжие” в ръцете на този истински свръхчовек. Крум Григоров и Иван Милчев са категорични след смъртта му: „Сталин е жив !”. Според Христо Черняев „той не може да умре”, а Ангел Тодоров е „интелектуално” обобщителен – „навред е Сталин”. За литературния критик Борис Делчев, дал повод комунистическата държавна сигурност да преследва някои от най-големите български писатели, Сталин е „безсмъртният, който бдеше над всички”, а Ст.Ц.Даскалов искрено вярва, че „не умира такъв човек”.
Днес само можем да недоумяваме, четейки тези мъдри откровения. И Слава Богу, че такива като Сталин не живеят дълго. Но поетите остават, тяхното слово – също. Остава и безумието заключено в култа към Вожда и обслужването на една нехуманна, репресивна система. Остава и изводът: да не си създаваме приживе кумири и вождове. Защото те могат да си повярват, че са такива. И тогава няма спасение за душите ни.
