Александър Йорданов

Посягането към средновековните български писмени паметници, създадени и изпълняващи функции, не в някаква измислена македонска държава, каквато през средновековието не съществува, а в реално съществувалата на картата на Европа българска държава, е не просто опит да се фалшифицира историята. Това е изключително сериозна политическа провокация. Защото точно тези и други културно-исторически ценности лежат в основата на българската духовност и народностна идентичност. Ако те бъдат оспорени или „присвоени“ това означава посегателство върху българския народ, върху неговата душа. Защото българските старини в Македония не са само научен факт, но основен градивен елемент на нашата народностна, а по-късно и национална, идентичност. Без тях рискуваме да погубим себе си и утре някой управник – наш или чужд, спокойно може да реши и да смени името на държавата ни. Защото старобългарската култура прави от различните етнико-религиозни общности населявали част от Балканите, един народ, с единен дух, герои, традиция, ценности. С една държава – България. Това става през ранното Средновековие и продължава и до днес – повече от 13 века. При това държава силна, авторитетна и добре позната в целия средновековен свят. Съзнанието за тази държава не изчезва през близо 500 - те години чуждо робство. И днешните или утрешните български политици, нямат нито моралното, нито политическото право, да си позволят дори за миг да си затворят очите пред опитите да се краде българска история, култура, духовност. Никой българин няма това право. Ако български политици проспят този момент, то това означава, че или не са политици или не са българи. За мен, като бивш български посланик, е странен факта, че информацията за подготвяната от македонска страна изложба в Брюксел с „македонски средновековни ръкописи“ не дойде от посолството ни в Скопие, където отдавна е трябвало да знаят за тези намерения на македонската страна и да информират своевременно, а не в последния момент, Външно министерство, за да се предприемат превантивни дипломатически стъпки. Същото е и с провокационния и фалшифициращ историческата истина филм „Трето полувреме“. Като посланик в Скопие успях да публикувам в един от централните ежедневници статията „Истината за една трагедия“, която представяше обективно, на основата на реалните факти и документи, обстоятелствата около депортацията на еврейските граждани от територията на днешна Република Македония по време на Втората световна война. Статията предизвика силен отзвук, като думата взеха учени, политици, общественици. Дискусията показа, че недвусмислено, че за едни или други действия на политиците, не могат да бъдат обвинявани народите. Не може да се вменява вина на българския народ за тази трагедия, така както днес се опитва да внуши филма на режисьора Дарко Тасевски. Не може да се поставя знак на равенство между народ и политика. Още повече, че всички известни примери за спасяване на македонски евреи са свързани с българи. И същевременно липсват каквито и да е факти за това, че „македонски“ общественици, интелектуалци или просто граждани са се противопоставяли на депортацията. За разлика от съпротивата срещу такава политика подготвяна и за България. И това също е част от „македонската драма“, за която обаче не разказва филма „Трето полувреме“.
Един от главните проблеми на българската дипломация е чиновническото, пасивно, отношение към служебните задължения. Много често дипломатическата служба се приема и осъществява като „отбиване на номера“, като „ден да мине, друг да дойде“, за да се трупа солидната дипломатическа заплата. Повечето от нашите дипломати гледат да не си създават проблеми, да не тревожат министерството с „лоши новини“. Това им гарантира дипломатически рахатлък. Но има въпроси по които е позорно дипломатическото нехайство. Последният случай – с „македонските ръкописи“ е такъв. За държава като нашата, която е оцеляла през вековете именно защото е била „държава на духа“, чуждите посегателства към духовното ни наследство трябва да срещнат най-сериозна съпротива от страна на държавните институции. Вече не е достатъчно Външно министерство да прави изявления. Не вършат работа и дипломатическите ноти. Мисля, че е дошло време в знак на пълно неприемане и несъгласие с водената от македонското държавно ръководство антибългарска политика в различни сфери, България да понижи нивото на ръководство на своето дипломатическо представителство в Македония като така изпрати ясен сигнал, че провежданата политика на кражба и подмяна на историческо наследство и идентичност, са категорично неприемливи в съвременна демократична Европа. В този контекст трябва да се впише и въпросът за езикът на омразата и фалшифицирането в македонските учебници по история. Формулирането на „червени линии“ в двустранните отношения само ще породи нови спорове, нови несъгласия от „другата страна“. Един подобен документ би имал смисъл, ако бъде последван от много по-ясен и категоричен дипломатически жест – понижаване равнището на дипломатическото представителство.
Отделно от това, българското правителство би трябвало най-после да осъзнае, че защитата на българската култура – минала и днешна, е по-важна за съдбата на нашата държава от преживяванията на ритнитопковците. България трябва силно да пропагандира своето културно-историческо наследство и да го прави с постоянство, убеденост и авторитет, защото държава, която има зад гърба си такава история и култура не е нито малка, нито бедна. Време е да започнем да стъпваме в Европа изправени, а не сгънати в кръста. И не е възможно да допуснем да ни подритват вчерашни политически сополанковци. И преди да се жалваме на Европейския съюз, който впрочем не е „Бюро жалби“, е необходимо да стъпим здраво върху нормите на международното право, което санкционира посегателството върху културното наследство и история.
Изправена държавническа стойка и недвусмислени дипломатически стъпки са решението на последните македонски политически провокации.