Александър Йорданов

(За поезията на Първан Стефанов)

               Доколкото не ме лъже паметта тогава проблемът пред официозната литературнокритическа гилдия бе как да съчетае тези събития като ги представи едновременно като резултат от триумфа на „правилната партийна линия”. Печатът вече се заливаше от елейни слова, цялата фанфаронада от подмазвачески думи бе влязла в активно обращение и за нормален литературен диалог, за нормална литературна действителност и дума не можеше да става. Един поет се прехласваше: „В два Априла летя, родино,/ две епохи свърза с мост./ О, повярвай ми: по си вечна / от историята дори.” Литературен критик пък предупреждаваше: „През последните години излезе на бял свят опасно и нехарактерно за българската литературна критика явление – методологически разнобой”, а това водело до „дестабилизация на марксическите критерии”, до „утвърждаване на немарксически концепции” (из интервю на П. Данчев, дадено на Ат. Свиленов). В рецензия за излизането на сборника „Априлски сърца” в навечерието на ХІІ конгрес на БКП и днес при научно желание можем да прочетем: „Добре знаем какво значат грижите, вниманието и подкрепата на др. Тодор Живков за нас, писателите, получили през тези години изключителни условия за работа, ведра и творческа атмосфера, а неговата лична съпричастност към делото на творците на художественото слово е без прецедент в нашата културна история” (в. „Литературен фронт”, 1981, № 12).
                   Попаднал в капана на спомените не мога да отмина и още една годишнина, която вълнуваше българските поетически и критически сърца в ония години.Предстоеше „великият миролюбец” Леонид Илич Брежнев да навърши 75 години. И поетът, който днес младите журналистки от вестниците наследници на „Работническо дело” възприемат като жив „поетически патриарх” и почти „дисидент”, Любомир Левчев написа бързо, бързо:” „Струва ми се, че в образа на Леонид Брежнев са събрани по неповторим начин най-типичните черти на съветския народ... Като писател аз се гордея и с книгите на Леонид Брежнев” (Л. Левчев – „Голямото съзвездие на героя”). Вярно беше, че в контекста на еуфоричното и нагаждащо се към директивите на партията ръководителка „мислене” нещата придобиваха странни измерения. Така моя млад колега Николай Петев, а днес председател на Съюза на писателите и по ирония на съдбата на лечение(дано да е успешно!) в „родината на империализма” – САЩ, бе написал, че видният стихоплетец Димитър Методиев бил достигнал „до корените на движението на времето, до неговите основни живи характеристики, дори до неговото диалектично предсказание за бъдещето...” Не остана по назад и Иван Методиев, според когото точно през тази юбилейна от където и да я погледнеш година, българската поезия е станала „една от водещите поезии в света”, а това дава повод и за смела прогноза, а именно, че и през ХХІ век тя щяла да се развива под знака на социалистическия реализъм: „Новата поезия и включително поезията на нашето време и на ХХІ век – пише Иван Методиев - е заложена в това, което наричаме социалистически реализъм”. Но най-пълноценно бе обобщил „духа на времето” Любомир Левчев: „Моето поколение се самоназова „априлско”... още от самото начало и винаги ние сме влагали в това прозвище само един-единствен смисъл – генералната линия на партията и първият партиен ръководител в едно неразривно тъждество. С доста светла дискретност в думата „април” ние винаги сме влагали и влагаме обичта и възхищението си към другаря Тодор Живков.” (ЛФ, 1985, № 18).
                    Едва ли е необходимо да пояснявам, че в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия вече век, всеки опит да се изкаже поне известно съмнение, иносказателно и метафорично да се изрази несъгласие с това тържество на празнодумието, биваше посрещано с категоричното: „липса на класов и партиен подход”. По този начин умилкването около „първия партиен и държавен ръководител” се интерпретираше като „правилна линия” и „класово-партийно”, а дистанцирането от фалшивите литературни ситуации, от доктринерските схващания за социалистическия реализъм, от опитите да се ликвидира истината за литературното ни развитие, се тълкуваше като непартийно, некласово.
Но в онези години за тези неща човек можеше да си говори само с домашната библиотека. И с малкото верни приятели. Един от тях бе Божидар Кунчев. По-внимателно споделях с Минко Бенчев, също талантлив литературен критик и редактор в списание „Септември”. Именно към тях двамата се бях запътил в есенната привечер на 1980 година, воден от желанието да разбера дали ще види евентуално бял свят една моя статия посветена на „Очерци по история на съвременната българска литература”. Получих отговор, че най-вероятно статията ще види бял свят, но с някои съкращения, защото…”Защотото” си го знаех и за него разказвам в книгата си „Завръщане”.
                 След като побъбрихме на литературни и нелитературни теми, Кунчев неочаквано предложи. „Защо не вземеш да напишеш за Първан Стефанов.” И добави: „Сигурно и Здравко Чолаков ще ти предложи.” Нямаше нужда да ме убеждава. Съгласих се , защото и тогава и днес ценя поетите, които остават извън естрадата, в сянка, за които не се шуми. Пък и в това време на изкуствен партийно-патриотичен възторг Първан Стефанов правеше впечатление на поетически самотник, досущ като неговия лирически герой, който изповяда:

Но как е страшно да останеш сам!
Край мен минават хиляди, а няма
Кому ръка за сбогом да подам,
И топлина да взема от дланта му.
                                                          („След време”)

                   Казано още по-ясно, Стефанов бе „априлски” поет и не съвсем. Там където някои от неговите далеч по-шумни и кариерни другари виждаха възторга и преклонението, той откриваше тъгата и съмнението. Иронизираше, задаваше неудобни въпроси, не скриваше своя интелектуален скепсис. Или просто бягаше към един друг свят, в който намираше добротворство и душевен мир – светът на малките житейски радости, на нравствените дилеми, на хармонията между човек и природа. Седмица по-късно текста бе готов и той видя бял свят в книжка първа на списание „Септември” от 1981 година. Имаше показателно заглавие – „На среща с времето”, перифразирайки или по-скоро преобръщайки култовото заглавие на поета – „Насрещно време”. Сега когато препрочитам този мой опит за критически портрет на Първан Стефанов виждам колко е непълен, несъвършен. Но все пак съм успял да обърна внимание на това, че още ранните творби на Стефанов „навяват чувството за самота”, за „пречупени емоционални връзки”, посочил съм особеният интелектуален спор между гласа на „селско-обредния свят” и този идващ от лоното на големия град. В текста разсъждавам и за затрудненията, които изпитва в онези години критиката в амбицията си да определи „морално-етичния кодекс” на тази поезия.Цитирах безсмислиците, които бе написал небезизвестния в онези години верен страж на „правилната линия” в критиката – Иван Спасов. И обръщах внимание и на своеобразието на „политическа лирика” на Първан Стефанов. Всъщност това определение е малко пресилено и не знам защо съм го използвал. Вероятно съм имал предвид творбите, в които се долавят или по-ясно са изведени, злободневни политически акценти – обикновено като ехо на събития случили се далеч от дома. Не ценя много този си текст и дори смятам, че в определен смисъл не е трябвало да го пиша. Времето беше такова, че нещата трябваше да се подсказват, а не да се казват. Прокарването на една теза, например тезата за особения дух на отчуждение и интелектуален скептицизъм, който откривах в поезията на Стефанов, дух, който правеше тази поезия различна спрямо контекста от бодрячески настроения характерен за повечето „априлски поети”, та този именно дух на различието, трябваше да се промъкне деликатно, да се облече с уговорки, да се циментира с цитати от по-високо стоящи поети или критици, с трафаретни изрази като „тежненията и драмите на социалнополитическата кардиограма на съвремието”, което разбира се, не ме оправдава. Затова, може би, най-важното е, че статията отбелязваше 50-та годишнина на поета. С други думи юбилейна в юбилейно време. Днес 30 години по-късно, когато жив и здрав поетът е с нас, когато отново, поне на думи, времето е променено, макар и да е все така насрещно, сложно, противоречиво, като насрещен вятър, който те кара да се прибереш по-бързо у дома – при познатите и любими неща, именно днес искам да се завърна към поезията на Първан Стефанов. И да си припомня любими стихове, поетически послания.
                Времето, в което дебютира в поезията ни Първан Стефанов е време на клетви и заклинания. Поетите са като на парад. Рапортуват и се кълнат във вярност. Най-често в партията, но също така и в родината и комунизма. Тези клетви – изповеди трябва да бъдат описани и представени, защото представляват дискурса върху който и чрез който литературата се вписва във времето. Това, което днес наблюдаваме, когато спомените пропускат клетвения дискурс, и остават старческите разсъждения за „сложността на времето”, е литературно неспецифично, макар и мемоарно разбираемо. Паметта пропуска, забравя и забавя. Но през годините на „ранния социализъм” поетическото слово изпълнява важни публични ритуални функции. То придава емоционална приемливост на партийните директиви и изпразнените от смисъл лозунги. Дори когато поетите от т.нар.”априлско поколение” се опитват да избягат от политическата директива, от партийната гледна точка, те оставят сигнали, че я познават, разбират и само малцина от тях се разсейват, че я приемат. Първан Стефанов е от тези „априлски поети”, който още в първите си книги се „разсейва” за тези ангажиращи поетическото съзнание послания. Тук там скрито ги цитира, но по начин по който ми напомня за това, че и пътуващият в трамвая си плаща билетчето, но със съзнанието, че не за това се е качил в мотрисата. Важна е целта на пътуването. Първан Стефанов ясно формулира тази цел още в първата си книга „Соколови пера”. И го прави сякаш влизайки в спор с неизвестен опонент. Смисълът и целта на неговото поетическо пътуване е много проста и ясна и не случайно я откриваме в творба с показателното заглавие „Изповед”:

Едно богатство ми е нужно само –
да бъда между честните в света.

                 Вторият стих предполага и присъствието на „безчестните”, а първият подсказва, че това присъствие ще избяга от реалния социум, където владее материалното, а не духовното. Прецизният поглед към „Соколови пера” открива традицията на рустикалната поезия от 30-те и 40-те години, като реплика на доминиращата „градска” лирика. Няма я „пролетарската линия”, а така също и патоса на „априлското време”. По-скоро асоциацията отвежда към скрити цитати от Славчо Красински, Багряна, Далчев. Втората книга на Стефанов, „Песни на гнева и радостта”(1958 г.) идва сякаш, за да поправи „грешката” на първата. В „Соколови пера” поетът е избягал там, където, казано с понятията на Иван Спасов „я няма действителността и нейните закономерности”. И нещо повече. Поетът е в „противоречие” с нея. Затова и „песните” на събуденото гражданско чувство идват като своеобразна реплика и същевременно легитимация. Като задължителен подпис във времето, който в онези години е присъщ на всички поети, независимо дали някои от тях по-късно играят и други социални роли, включително и дисидентско - опозиционни. Подписите им във времето обаче остават. Така клетвеният цикъл „Верую” на Стефанов се открива не според нормативните очаквания и директиви. Тъй като в социално обръщение вече е влязло сравнението на поредния вътрешнопартиен прелом с пролетта, то и е нормално веруюто да бъде ориентирано към „пролетта”. По-късно и до наши дни с такива „природни” метафори и образи Първан Стефанов често ще покрива социални и дори политически теми и топоси. Затова и заглавието на откриващото цикъла стихотворение „Към пролетта”, в контекста на „песните за гнева и радостта”, трябва да се чете като синонимно послание към „априлското”, разбирано в неговия социално-политически и социално-поведенчески смисъл. Вместо патос и възторг от „историческата промяна” следва гняв и съмнение, защото:

Но твърде рано някои от нас
Душевните си бури укротиха,
помислили, че е ударил час
за пиршество и за почивка тиха.

Един ли остаря на младини
Прибрал крилете си в домашна клетка?
Един ли идеала подмени
С голямо звание и дребна сметка?

И логично идва призивът към „пролетта”:


Смети праха от моята душа
Ако е мъртва – отнеси и нея,
за да не мога пак да се теша
с великата измама, че живея.

Творба като „Недоразумение” конкретизира „призива”, адресира „гнева”. Тя е сатира и ирония към езиково-образни схеми, с които в този момент изобилства поезията. Поетът сякаш разказва една притча за нещата от живота. Тези, които до вчера воюват с „дребните буржоа” днес започват да живеят по „дребно буржоазному”.

НЕДОРАЗУМЕНИЕ

Най-добрият ми приятел вчера
Вън ме спря с необичаен жест.
Устатата му гневно потрепера
Но в гласа му пламна лют протест.

„Слушай, имаш ли солидна връзка
с отговорен фактор, запомни:
ако ще да си с глава на гъска,
ще пробиваш даже и стени.

Връзките донасят и сполука
и призвание, и ценз, и пост.
Даже и към някоя наука
честичко прехвърлят златен мост.

В името на принципната бдителност
те растат наоколо така –
сякаш са тропическа растителност,
сплела възли в нашите крака.

И поискаш ли с походка лека
бързо да закрачиш, току-виж –
в тях ще се препънеш и полека
ще привикнеш, братко, да пълзиш...“

Аз го слушах, слушах, па зловещо
му изкрясках: всичко е лъжа!
В наше време де такова нещо?!
Ти си враг и дребнобуржоа.

                   Това е поетическа гротеска, шарж, карикатура на една действителност. Десет години по-късно, през февруари 1965 г., в Хасково П.Стефанов пише известното си стихотворение „Личен разговор със свободата“. То е като своебразен късен коментар на същия проблем, който го занимава в „Недоразумение” – моралната недостатъчност и криза на времето, разминаването между официалните думи и послания и жестоката истина на живия живот. Но ако в „Недоразумение”, както подсказва и заглавието, поетическата теза е изведена чрез изящен сатиричен каламбур, то в „личния разговор” доминира сериозната „изповед”.Това е една малка „драма“, в която герои са поетът и доносникът. Творбата експлицира добре позната ситуация от т.нар.социалистически години. Доносникът, в случая портиерът, плюнчи моливът и „сграбчва в лапа“ сърцето на поета. Пише поредния донос.

„А, бе, наш бил, но нещо има...
Все мълчи, не е много обществен...
Телие и кола че взима...
Не го виждам на някои чествания...“

И двуклетъчната му мисъл
Бавно шавала под езика.
В тъмно плюнчил молива.
И писал.

И следва въпросът:

Кой му даде това пълномощие
в твое име да ме следи?
Или просто това са още
От вчерашна ръжда следи?

Кой реши
че мечтите ни все
имат нужда от препоръка?
Нали птицата не с досие,
а с талант към звездите пърха.

Искам само
през дните ти сини
с теб да крача,
макар неотмерен –
и да работя тъй, че с години
да не питам дали съм ти верен.

                Тези творби на Първан Стефанов са от типа „подпис във времето”, но този подпис не е официалният, не е този, който изисква в онези години нормата на „класово-партийния подход”. Дори само поради факта, че съдържа съмнението, колебанието, задава неудобни въпроси. Като ги цитирам и маркирам тяхното място в творчеството на Първан Стефанов, бързам да поясня, че не в тях е неговата сила като поет. Те са интересни като социална и поведенческа кардиограма, като нравствена позиция, посланието в тях е достойно за уважение. По-важното е, че логично след песните на „гнева” идва съмнението, отчаянието, безверието, отчуждението, скептицизма чрез великолепното стихотворение „След време”, което пък дава повод на някои тогавашни критици да споделят тревогата си, че не могат ясно да определят „морално-етичния кодекс” на тази „априлска” поезия. „След време” е и своеобразен спор със „сегашното” време. Творбата фиксира и определя времето с вездесъщото „тук” и със своята граматическа „сегашност” (т.е.написана е в сегашно време) макар и камуфлажно да препраща към ситуация „след време” тя ясно навлиза в сегашността, в която:

Край мен минават хиляди, а няма
Кому ръка за сбогом да подам,
И топлина да взема от дланта му.

           Това е за Стефанов „априлското време”, сегашността. Времето, в което истинския човек остава сам, неразбран, като „далечен гост”, на който бързо всичко му става ясно – и за политиката, и за нравите, и за „времето”. Затова и лирическият герой е еднозначен.И докато в други времена обикновено поетите се измъчват от хиляди въпроси –земни и неземни, то в „априлското време” нещата са пределено ясни:

Не ме измъчва никакъв въпрос,
Не ме изгаря никаква обида.
 
И единственото спасение е самотата, макар и страшна, макар и неприемлива. Наистина, страшно е поете, дори и днес, да останеш сам!
                Още в „Далечините обещават” проблемът за времето, което трябва да „изживеем”, но и да „заключим” поне в „едно стихотворение”, „та утре мислите ни пустота да не гнети” е същностен лирически мотив. Времето в неговото социално-политическо измерение, но и като духовна същност, като усещане за нестаналост, което трябва да се изстрада, дори и когато ще бъде отлято в „железни и гранитни изваяния”. Истинското време на човека, внушава поета, е когато мечтите дават измерението на бъдещето, а не представят настоящето като реализирана мечта. Затова и тук е включено показателното стихотворение „Отчуждение”, показателно не за моментни или екстравагантни творчески настроения, а говорещо за насока на търсенията и изразяването, за душевни състояния, които експлицират самота, липса на духовна близост.

ОТЧУЖДАВАНЕ

Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.

.....
Ценим се повече по ранг и служба
Сдружаваме се по величина.

О, колко ме измъчва туй изкуство!
И се боя, че в този свят голям
на митинги и колективно чувство.
бих могъл да остана страшно сам.

               Прав е Никола Иванов, когато пише вземайки повод от тази творба, че „лирическият Аз преживява действителността като огромно събитие и усеща себе си като катализатор и негов център». И същевременно като реакция срещу «фалшивия колективизъм на тоталитарните времена». Но по-важното е, че самата гледна точка към света е преместена в поетическата вселена на Първан Стефанов – от поглед навън, тя става поглед навътре, като измеренията и оценките за времето, в неговия социално-политически смисъл, се поставят в зависимост от индивидуалното усещане и разбиране.
В „Насрещно време”(1966 г.) темата за „времето” в неговия екзистенциален смисъл отново е интерпретирано в контекста на отчуждението, на самотата, на взаимното неразбиране. Тук стихът вече не е класически, а свободен, но и мисълта е такава – непокорна, неудобна. Затова и в „Партенон на срещите ни” отново се появява внушението за отчуждение, неразбиране:

И ние,
друмници зажъднели,
все по-рядко
и все по-отчуждени
си изпращаме информации
с лъч и звук –
през пространствата
но техните странни знаци
ни ограждат един от друг.
Разминават се мисли, думи.

                Затова и толкова неочаквана, като дошла изневиделица е метаморфозата, която откриваме в следващата книга на Стефанов „Арматура за барабани”(1973 г.). В тази книга той пада в плен на пропагандни тези и клишета. Опитва се да бъде „като другите”, като поетите от „първите редици”, тези, които преживяват себе си винаги като първи участници на барикадите, но когато наистина дойде барикадно време губят ориентир. Твърде Левчевско-Маяковска е тази книга на Първан Стефанов, твърде излишен патос и клетви има в нея, за да я възприемаме като сериозно творческо постижение, като наистина преживяна, изстрадана. Лично бих бил любопитен поетът да разкаже в спомен какво е породило творбите в нея, коя е причината или подтикът за този бликнал интернационализъм, откъде изведнъж е придошло това желание поезията да вземе поводи от парадите по случай на Октомврийската революция в Москва,( Светли рицари на живота,/ вас ви има! /И знае света, / че държите най-силната кота..), от съдбата на „войните ветрочели по фронтовете на комунизма” – в конкретния случай „суданските комунисти”(по-скоро аз бих ги нарисувал като тъмночели), комунистическата партия („Та ти си в делника ни.И в съня./И трябва цял живот да те постигаме“,) Георги Димитро в(Господин „Их фраге”), странните разсъждения за горчивината на виетнамското кафе дошла „навярно от войната”(„Кафе”). Разбира се, талантът е талант дори когато критикът не приема неговата позиция и гледна точка. Такъв е Първан Стефанов в друго свое ярко стихотворение - „Прогноза за хубаво време“.

Ще боледува мирът от локални кризи
пристанищните води –
от мини,
ветераните –
от ревматизъм
Гагарин
От звезден удар след туй ще загине,
синът на един военен министър
после ще пламне със самолета си –
за да има специалисти
по здравето на небето!
Хора в орбита ще изгарят...
Но каквато и страшна цена да ни вземе –
жива ще бъде
нашата вяра
в оная прогноза за хубаво време!

                Днес, след години аз бих го попитал, също като един от специалистите от по ново време, по въпросите за „хубавите дни”, за каква точно прогноза е ставало дума тогава и дали все още е жива „вярата” точно в нея. Не е необходимо Първан Стефанов да ми отговаря, защото цялата магия на тази творба не е в проблемите на мира и локалните кризи, нито в съдбата на Гагарин и сина на Добри Джуров. Магията е в малкото и многозначно показателно местоимение за нещо далечно „оная” – всъщност коя беше тя, за какво беше, как беше, кога и от кого беше изречена. Мълчание – творбата не казва, премълчава, оставя всеки да се досети, за какво става дума. Затова и аз се досещам за моите прогнози за хубавите дни, но това пък ми показва, че талантливата поезия, голямата поезия, е тази, която съумява да универсализира нашите усещания за нещата и да ни направи съпричастни – макар и да сме хора от друго време, с друга и различна ценностна система.
Първан Стефанов е убедителен и ярък като поет, когато не изоставя самоиронията, скепсиса, съмнението. Затова и неговото стихотворение за Дон Кихот е едно от най-хубавите в българската поезия посветено на странстващия рицар на доброто и мечтите. Във въпросите, които задава то крие отговорите, в алюзиите с размяната на ценностите особено във времена, когато Санчо Панса върви поне с едни гърди преди своя „господар” , а той, в „унил ход” следва своето видение и може би съдбовна мисия. И въпросът:”накъде ни водиш Дон Кихот”, намира отговор в емоционалната логика на самата творба. Поетът ни го е спестил, за да остане силата на внушението, за да повярваме, че дори когато сме смешни в своите земни усилия има поне един Дон Кихот, който ни води в по-добра посока от тази, която отвеждаше към „слънцето” (впрочем траен символ в цялата история на т.нар. лява или пролетарска поезия).
                   А сега, ако ми е позволено, бих искал да направя едно мемоарно отклонение. През 1993 година ми предстоеше като Председател на Народното събрание да направя официално посещение във Ватикана при това на 24 май – денят на светите равноапостоли свети свети Кирил и Методий, покровители на Европа. На друго място съм описал вълнението, което изпитах при срещата ми с Негово Светейшество Йоан Павел ІІ, „полският папа”, който наистина помогна на своя богословен народ и на народите на цяла източна Европа да намерят верния път към спасението. Там разказвам и за споделеното от него и за моите думи. Но връщайки се сега към този спомен то е защото, тогава, в навечерието на тази визита ми предстоеше още една – в Япония, където пък трябваше да има аудиенция при японския император Акихито. За да пестим средствата на българския данъкоплатец бях решил всичко това да стане, както се казва с едно отиване и връщане. Така билетите ни бяха през Токио и Рим, за да не се правят практически два различни полета. В такива случаи, при такива срещи,винаги се поднасят подаръци. Аз трябваше да направя избора, след консултация с протокола. И за срещата с Йоан Павел ІІ избрах една икона и една книга. Иконата бе на Св.Георги Победоносец, а книгата – преводите на български на великолепните и дълбоки като промисъл философски стихове на Карол Войтила. Автор на тези преводи е Първан Стефанов, а негов консултант при превода е моята преподавателка по славянски литератури Ванда Смоховска – Петрова, която се радвам, че имах щастието да познавам. Свидетел съм как приятно изненадан от този подарък и особено от факта, че неговите стихове са преведени и на езика на светите братя, остана Негово Светейшество Йоан Павел ІІ. Всъщност Първан Стефанов превежда от полски и от руски поети, които са му духовно, нравствено, но и като поетическо изразяване и послание близки – Есенин и Брюсов, Тадеуш Ружевич и Константин Галчински. И разбира се, Карол Войтила – с умението да превръща простите и видими неща в духовни послания.
            Преди шест години Първан Стефанов издаде последната си засега поетическа книга – „Насрещно време и други стихотворения”. Десет години по-рано издаде поетическа книга също с показателно заглавие – „Прощаване с панаирите”. Не само с панаирите, които владеят детското съзнание, а и с другите, житейските панаири. В тези книги поетът потърси сам своята „среща с времето”, направи своя личен творчески избор, представяйки го пред съда на съвременния читател. Не ми беше трудно да открия, че при този избор са отпаднали точно творбите, които обслужват страстите временни, страстите на времето и са оцелели тези, в които е истинския Първан Стефанов – поетът на тънките и деликатни усещания на извечната самота на човешката душа, поетът който вижда по особен интимен начин природата, човекът до теб, близките, детето, „циганското лято” на душата. Това е светът, в който пътуването има смисъл като среща със съкровеното, с човешкото осветено от Божията примисъл.И аз мога да успокоя поета, като му кажа, че наистина с тези книги са му се случили „най-важните неща”. И то през есента, както пожелава лирическия за още в „Циганско лято”. Той е направил сам своя ценностен избор. И аз го приемам и разбирам.
             Разбирам го когато посвещава стихотворение на Добри Жотев и визира в него отново „ония”, които „убиха Христа”, а сетне първи свърнаха към храма. А това води и до мъчителна изповед, до драматични въпроси:

И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш.
И объркан се питаш: а кой си самия ти?

Затова и отново като визия и отговор, спасение или просто екзистенциална констатация се появява темата за самотата на поета:

И все по-самотни поетите бродят.
И вият космически ветрове.

И страхът от неразбиращите, нечетящите, слепците с очи, „народите, които не четат стихове”.Първан Стефанов е поет, който успява в простите – ,битийни и битови неща, във веществения свят, който ни заобикаля, да открие необикновена и висша промисъл, неподправени истини, да опише, един дълбок, вълнуващ свят, понякога далечен, като близък, земен, разбираем. Великолепен е този образ на света видян чрез детското съзнание като „Моят свят бе огромен – от баир до баир./ Над баирите плуваше звездната шир.“ Или „ домът ни е книжно корабче на дълъг път”. В този стих има откритие, което следва Далчевото от „Прозорец” „Ето нашето зимно стъкло, то не е, то не е сякаш същото…” Не мога да отмина още една творба, която също потъва в детайла, в предметите на настоящето, в хрониката на нещата. Тя е с показателното заглавие „Хроника” и е от вече далечната 1990 г. или както е по-известна – „гладната Луканова зима”. Вероятно за по-младите читатели творбата се нуждае от експликативен коментар. На мен такъв не ми е необходим. Поетът е избрал едно типично преживяване за тази година- ранноутринните опашки за хляб и мляко. (”На опашки се реди народът ни./На опашка вчера бях и аз.“). И там, на опашката, се оказва, че „коректния поданик“ е овладан от бяс,от синдрома на озверяването, който маркира нашата първа раздяла с времето на комунизма. И творбата завършва:“Както на верев сме я подкарали/боже мой, ще стигнем и до кръв...“ Мога да го успокоя. И до сега я караме на верев, но слава Богу до кръв не сме стигнали. И вероятно така ще продължим.
                Споменах вече, че „Насрещно време и други стихотворения” е своеобразен авторов самосъд. Така от „Далечините обещават“ той не избира нито „далечините“, нито „обещанията“, а творба като „Отчуждаване“, или рустикалните – „Рокля“, „Изпращане“, „Нежност“. От „Пътуване към усмивката“/1964 г./ - „Бялата птица“, „Дете“, „Пресекнала песен“, „Пътуване към усмивката“, в които е видимо бягството от света на актуалното, политическото. И откриване на човешката хармония в простите и близки неща, в богатия на значения интимен свят на човека.
                Връщайки се днес, 30 години по-късно към поезията на Първан Стефанов, не мога да не направя признанието, че животът така ме завъртя, че имаше години, в които не ми беше до поезия. Аз избягах от поезията и ето, че сега откривам, благодарение на Първан Стефанов, че поезията все пак ме е намерила, не ме е оставила напълно, отново влиза в душата ми. Затова и му благодаря. И му пожелавам още много добри дни. И поезия. За да се срещаме с времето и то нас да ни пресреща. Просто, за да я има поезията.