Голямо чудо е „социалната мрежа“. Всеки споделя това, което мисли, чувства, разбира. И всеки си „знае“ своето. По гръб не пада. А това доказва и нашата народностна характерология. Чета споделеното от познати и непознати, от приятели и „неприятели“. Дразня се, когато без да познават думите, а още по-малко делата лепят етикети. Говореното на всеки срещу всеки вътре в демократичната общност на България практически изолира тази общност от възможността трайно и успешно да управлява. Затова пък на „нашето“ място, дадено ни от историята в последното десетилетие на ХХ век, задълго се настаниха тези, които уж трябваше да си отидат от живота ни.
В началото на 2013 г. благодарение на решение на ръководството на СДС започна да излиза вестник „Демокрация“. Успяхме да издадем само 17 броя. С болка посрещам хулите срещу това скромно, но достойно начинание. Обидно ми е, когато хора, които не са прочели дори един материал в него, говорят подигравателно за съдържанието на вестника.
Затова и реших да „пусна“ в социалната мрежа част от текстовете публикувани, а някои и останали непубликувани, на страниците на вестник „Демокрация“. С надеждата, че споделеното тогава на страниците на „Демокрация“ може да е поучително за всички, които днес, а вероятно и утре ще продължат да търсят истината - за света, в която живеем, за нашата българска орисия.
Демокрация, бр.2/ 31 януари-6 февруари 2013 г.
КАПИТАЛИЗЪМ ЗА ВСИЧКИ ?
Политикохолизъм или нахалство
Ян Казимеж Крук
В периода на студената война западногерманците, в отговор на комунистическата пропаганда, се стараеха да гарантират добър жизнен стандарт на всички граждани. И те наистина успяват благодарение на мъдрата икономическа политика на Лудвиг Ерхард.
Обявеният от него пазарно ориентиран либерализъм е опрян на общественото влияние на църквата и наистина постига успехи, защото хората в периода след Втората световна война са други – повече солидарни и същевременно живеещи в страх пред настъплението на комунизма. След разпадането на съветския блок западния капитализъм смени своя облик. Той намери опора в принципи различни от тези чертани някога от Ерхард и от идеалите на Адам Смит. Вместо работа за доброто на всички, неолиберализма управлява и тези, които го контролират, предлагайки
капитализъм за всички.
Повечето граждани в богатите страни притежават акции и депозити в банки и следователно имат право да се чувстват капиталисти. Също така и у нас половината от гражданите са притежатели на капитал и плащат данък върху капиталовите печалби, така че и те имат правото да се чувстват капиталисти. Тези широки маси от „лоши“ капиталисти / към които принадлежи и пишещият тези редове / обаче не се интересуват в какъв бизнес работят техните пари, нито какви измами осъществяват мениджърите на корпорациите с помощта на тези пари, нито какви проценти извличат банките от предоставените от нас пари, когато отпускат кредити с високи лихви. За всички капиталисти, започвайки от обикновените босове и завършвайки с финансовите акули, важен е единствено
процента на възвръщаемост на капитала,
процента на печалбата, скалата на експлоатацията. Оплетени в този „демократичен капитализъм“ ние един друг се експлоатираме без никакви скрупули. Естествено, неолибералите се правят, че нищо за тази експлоатация не знаят, за тях това по-скоро са някакви марксически брътвежи. Но затова пък твърдят, че ако сме достатъчно умни / както съветва добрият вуйчо Фридман/ то всички можем да станем капиталисти. И ще излезем с тази своя имуществена стълба от социализма, както някога от феодализма. Проблемът е, че капиталистическите стълби в Полша и в целия свят, днес имат толкова много стъпала, че те достигат небето. На най-високите стъпала на тези стълби са се разположили олигарсите сред небесата от „трудно спечелените“ си пари, а на най-ниските стъпала, в подножието, се почесва масата от капиталисти, знаейки добре, че никога няма да стигнат нито първите. Около тях вегетират останалите „обикновени граждани“, които не притежават капитали, но затова пък отлично познават лихварските проценти по кредитите и бездушността на събирачите на дългове.
От Маркс до Фридман
До голяма степен причина за неволите на обикновените хора през миналия век станаха Маркс и неговите последователи. Фридман и неговите последователи пък изпълняват същата роля в настоящия век. Подобно на марксистите, "за доброто на хората" те създават икономическо-социални теории, базирани на икономиката на знанието и познаване на човешката природа. А истината е, че и едните и другите в преследване на собствената си слава и кариера произведоха много псевдонаучна литература изградена върху погрешни предположения.
Марксистката теория за изграждането на съзнателния човек, който при социализма ще работи всеотдайно, защото ще работи за себе си, се оказа празна мечта. Човекът в съветския блок постепенно осъзна нещо друго: че работи за паразити, които се плодят като зайци. Затова именно призракът на комунизма не е вече заплаха за никого в Европа. Сега човекът на труда е обладан от духа на Фридман. Според него, гражданинът трябва да е наясно, че е необходимо да се справя сам и да не забравя, че няма безплатен обяд. Изречени от устата на човек, чийто успех тръгва от еврейската беднота, тези твърдения са цинизъм. Някои от неговите мисли и „добри думи“ са еднакво подвеждащи и опасни, така както революционните възгледи на Маркс. Доскоро остроумните приказки на Фридман за успеха повтаряха много от обслужвачите на комунистическия режим, които твърде бързо се преквалифицираха от специалисти по марксизъм в защитници на монетарната религия. Пълно е с такива политически икономисти. За съжаление те имат научно въображение и етика много по-малко дори и от своя гуру. Но в резултат на тяхната активност светът отива опасно към нова утопия.
Фридман не е предвиждал, че нарастващата автоматизация и роботизация на производството ще доведе до ръст на безработицата в цял свят. Като резултат - до драстично спадане на потреблението в ситуация, в която предлагането на стоки и услуги нараства неимоверно. Всеки, който наблюдава количеството и натрапчивостта на рекламите е наясно с този факт. Но икономическите неолибералисти сякаш не го виждат и не искат да признаят, че са вкарали глобалната икономика във фатално ново разпадане. Съществуващият „нов ред“ няма нищо общо, за съжаление, с Джон Кейнс, защото е просто икономически хаос, разстройство.
В продължение на много години инфлационния индекс и инфлацията като цел, станаха единственият критерий за паричната политика в глобалната икономика. А това позволи на богатите светкавично да умножат своето богатство главно чрез "инвестиции" (разбирай спекулации) на валутните пазари. Така в света се появиха много капиталисти, живеещи в данъчните убежища на офшорните зони, а в офисите им работят само шофьорите и секретарките. Тези капиталисти продължават да избягват да инвестират директно в икономиката. Защо да рискуват, когато могат да "инвестират" на финансовите пазари, които все още подкрепят нео-либералната парична политика? А тази политика се свежда до защитата на стойността на книжните пари. Тя е най-добра за тези, които спят върху планини от пари, депозирани в банките. Но какво се случва при криза в банковия сектор? Неолибералните правителства спасяват банките (същите големи банки, в които са изложени на риск капиталите на големите спекуланти) за сметка на парите на обикновените данъкоплатци и въвеждат драконовски бюджетни съкращения.
Парадоксалното е, че в бързоразвиващите се страни разбраха, че паричната политика трябва да бъде в голяма степен урегулирана чрез политиката на икономически растеж, че трябва да се извършва преразпределение на националния доход в по-голям мащаб, за да се балансира капиталистическата експлоатация, на която жертви са широките народни маси. В богатите държави
вкостенелият неолиберализъм
задълбочава своите вътрешни противоречия. В Полша тези противоречия са по-високи в сравнение със страните от които се предполага, че се учим. И това е поредният куриоз. Като резултат над два милиона квалифирирани полски работници намериха за себе си в стария Европейски съюз два, три пъти по-добро заплащане на труда и избягаха от страната от капиталистическата експлоатация. Политиците и телевизионните икономически коментатори взаимно се обвиняват за това преселение. Но тези, които се стремят към властта и медиите хвърлят мъгла върху общественото мнение и не правят нищо, за да променят ситуацията. Единствено дават да се разбере, че те няма да избягат от страната. Как да наречем това? Политокохолизъм или нахалство?
