С този текст „въвеждам“ нов жанр: автоинтервю. Сам си задавам въпросите и сам си отговарям. Моя позната, на която навремето помогнах да намери верния път в журналистиката и сега плува в нея като в „свои води“, след като се информира за здравето ми дискретно ми довери, че ме няма в списъка за интервюта. Онемях. Какъв списък, казвам. Ами има такъв, че дори и два, хитроумно се усмихна тя. В единия са имената на лицата, които трябва да търсим за интервю. А във втория – попитах. Във втория си ти – отвърна. И какъв е той? Там са все такива от които не трябва да търсим интервю. И кои още са в този втори списък? Е, много искаш да знаеш, каза ми тя и усмихнато продължи към срещата си с един известен десен политик от „правилния“ списък. Прибрах се у дома вярващ-невярващ. Знам, че в началото на демокрацията в няколко от големите ежедневници имаше такава практика. Главните редактори ясно определяха кои персони са нежелани на техните страници. Защото, сакън, да не изръсят нещо против „любимата партия“. Но оттогава измина близо четвърт век. Нима отново сме в същата мъртва точка? Както и да е? Има Фейсбук, ще има и интервю. АВТОИНТЕРВЮ. Чети, читателю, чети!
