На 11 януари 1991 г. във Вилнюс, столицата на Литва,
нахлу бронирана десантна съветска военна част.
Тя атакува телевизионната кула и сградата на Комитета за радио и телевизия.
При атаката загинаха 14 души, а близо 700 бяха ранени.
По това време в България караше „меден“ месец правителството на Димитър Попов, което хората възприемаха като компромис между мнозинството в парламента – БСП и опозицията – СДС. При формирането му се изприказваха много приказки за националната отговорност на политическите сили, за необходимостта от общи действия за излизане от кризата. Думите се сипеха и от ляво и от дясно.
Но когато съветските войски нападнаха Вилнюс изведнъж се оказа, че „съгласието“ и „националната отговорност“ се разбират различно от българските политици. В правителството на Попов министри от СДС бяха Иван Костов, Димитър Луджев и Иван Пушкаров. Министър на външните работи бе казионният земеделец Виктор Вълков. В парламента очаквахме позицията на кабинета по повод на съветската агресия в Литва. Така и не я дочакахме. Кабинетът запази странно мълчание. Дните се точеха тревожни, а за народът на Литва те бяха съдбовни. От СДС внесохме своя декларация осъждаща съветската агресия. Тя бе обсъдена в Комисията по външна политика. След много дебати се постигна съгласие за един по "мек" вариант.
На 16 януари по време на 82-то заседание на 7-то Велико народно събрание в 20 ч. 40 мин. Стефан Савов прочете от трибуната тази декларация. При представянето ѝ поясни, че тя е израз на постигнат компромис между политическите сили в Комисията по външна политика. В нея се призоваваха Върховният съвет на Съветския съюз и парламентите на отделните републики „да решават само по пътя на диалога въпросите за самоопределението на прибалтийските народи“. От декларацията бяха отпаднали изрази като „осъжда агресията“ и бяха заменени с дипломатични формулировки: разтревоженост, обезпокоеност и прочие. И все пак ВНС прие декларацията, но 64 народни представители от БСП гласуваха против, а 39 се въздържаха.
Гласуването на тази декларация обаче показа, кои са „съветските хора“ в средите на БСП и кои са онези членове на тази партия, които все пак могат да изразят една национално отговорна позиция. Първите, „съветските“, бяха повече – поне в 7-то ВНС. Но историята има продължение.
През септември 2009 г. парламентът на Литва одобри поправки към наказателния кодекс на страната, с които се въвежда наказателно преследване за всички, които отричат или оправдават "съветската агресия" срещу страната.
За публично одобряване или оправдаване престъпленията на СССР или на нацистка Германия срещу човечеството се предвиждат глоби или до 2 години затвор. Литовското законодателство преследва участвалите в агресията руски и беларуски военни, включително и с европейски заповеди за издирване и задържане.
Имах щастието да бъда първият български посланик в Литва. И да разговарям с президента Валдас Адамкус на 21 май 1999 г. Не ми беше много трудно да разбера, че с влиянието на Русия в тази страна е свършено. Дори когато литовците бяха под огромен натиск да продадат своята единствена рафинерия на Русия, те избраха друго решение – осъществиха приватизацията чрез полския нафтен концерн „Орлен“. Но тази приватизация е интересна и с това, че на нейния фон става ясно как нашето „дясно“ правителство продаде на безценица „Нефтохим“ на руския концерн „Лукойл“. Но публикация по този въпрос вече имаше на страниците на вестник „Демокрация“.
(Виж: http://www.alexanderyordanov.com/publiced/103-2013-08-17-10-27-54).
И ако написах тези редове то е, за да отдадем почит пред себежертвоготовността и героизма на гражданите на европейска Литва, които защитиха с цената на живота си своята свобода и независимост.
