В началото на седемдесетте години за творчеството на Йордан Радичков се спореше ожесточено. Партийната, марксически правоверна критика, не приемаше "това отклонение от социалистическия реализъм". Там, където нормалното критическо съзнание откриваше интелектуална дълбочина, блестящ артистизъм на перото, докосване до невидяното в народната психология и заедно с това - модерни повествователни форми, "другото" и доволно странно съзнание на"партийната критика", виждаше само заплахи. Цял отряд от нищо незначещи днес критически драскачи се упражняваха върху разказите на Радичков, за да ги забележат от "по-високо място" и оценят тяхната вярност към официалния литературен курс.
Йордан Радичков не беше в този курс. Той объркваше посоките на догматичната критика, но затова пък печелеше огромна популярност сред младата критика, студентските среди и сред всички, които не понасяха сивотата на системата. Преди "Суматоха" да стигне до големите сцени, тя вече се играеше в студентските театрални кръжоци. Разказите и новелите на писателя даваха повод на младата критика да избяга от клишетата и шаблоните на марксическото литературознание и да потърси други теоретични инструменти. Бих казал, че поражението на марксическата критика, изразено в невъзможността й да обясни Радичковия художествен свят, бе същевременно голяма победа на различно мислещите.
Днес е истинско удоволствие да четеш написаното тогава "за" и "против". Критиката, за да каже това, което мисли, избягваше или във висока степен на терминологичност, което обричаше официалните цензори на тревожни нощи, или направо заимствуваше Радичковия език. И в двата случая тя изразяваше и свой протест срещу наложената цензура от комунистическия режим. Със своите амбиваленти послания, с гротесковия си и динамичен свят прозата на Радичков разрушаваше консервативната и догматична система на "онова време". При Радичков нямаше нито "положителен", нито "отрицателен" герой и дори често изобщо нямаше герои. При него нищо не е така, както се учеше в училище. И класов подход да приложиш, и партиен такъв - резултатът е един и същ - нищо не разбираш от Радичков.
Първата ми критическа студия, която написах като студент второкурсник през 1974 г. бе за Радичков. В списание "Съвременник" бе излязла новелата "Таралеж" и официалната критика пазеше странно мълчание. Това бе същата критика, която с половин уста хвалеше писателя за "Барутен буквар" и го отричаше за "Скални рисунки". Пак тя внушаваше, че Радичков "бяга от проблемите на съвремието" и в йезуитски стил го насочваше в "правилната посока" - "социалното звучене на нашето време"."Таралеж" обърка "правилните" критици.
Творбата бе от съвременна по-съвременна. Дори и героят ту приличаше, ту не приличаше на тормозения от същата критика Емилиян Станев. За таралежа да не говорим. Той си остана енигма. Та в такова странно мълчаливо критическо време написах първата си статия за Радичков – за „Таралеж“. Тя нямаше къде да види бял свят, но затова пък ме поласка оценката на Светлозар Игов – да продължавам в критиката.
Година по-късно, вече мислейки за дипломната си работа, пред мен не можеше да има друг избор, освен изборът да пиша за Радичков. Това стана и повод да пристъпя за първи път прага на неговия дом.За тази среща разказвам в книгата си "Личности и идеи". По-късно сме разговаряли неведнъж - при литературни срещи или на улицата. И дори в Парламента, който очевидно бе едно от най-странните места, които писателят за кратко опозна като част от своя живот.
Радичков е като дете, което не познава злото.Посрещаше всичко с добрина. Аз такъв го ценя - модерен, странен, неочакван. Той донесе в българската литература философията на различието, един свят, в който никой и нищо не е на своето място. Или точно обратното, светът, в който живеехме тогава, нямаше свое място и затова нормалните и естествени неща, които ни разказва писателят, изглеждаха невероятни, чудесни.Та къде, например, в оная система на пълна "държавна сигурност", можеш да срещнеш тенец или таралеж и да си побъбрите ей така, както ви душа иска.
Без творчеството на Йордан Радичков не можем да си представим днешната българска литература. За литературната критика той ще продължи да бъде препъни камък. Смъртта му ме свари неподготвен – далеч от България. Събрах всичките му книги, повечето от които ми е подарявал с неповторими автографи, невероятно, радичковско, съчетание на текст и рисунка. Седнах пред белия лист с мисълта да напиша нещо “в памет”. Но преди това по стар литературнокритически навик реших да видя какво другите пишат и говорят сега за него. И останах поразен. Тези, които и го отричаха и не го разбираха, сега първи го венцехвалеха. В показната им жалост времето бе спряло. Прерових старите тетрадки и открих някои фрагменти, размисли, по повод книги на Радичков. Сигурно са несъвършени и ранени от езика на времето. За мен, обаче, те са мил спомен от годините, когато самото занимание с текстовете на Радичков ме правеше чужд на самодоволно ухилената и приветстваща всяка уводна статия на "Работническо дело" "литературна критика". Затова и си позволявам да ги публикувам, макар да са писани през 70-те години на миналия век.
ЙОРДАН РАДИЧКОВ. ФРАГМЕНТИ
- Радичков не може да бъде само в един свят. Той винаги избира два свята. Той никога не посочва "своя" свят. Иронизира и разколебава всяка ценностна нагласа. Прочетете "Кучето зад каруцата". Там живее и "сега" и "вчера". Разбира се "вчера" е едно, а "днес" е друго. В миналото "пътят бе кален", "небето - мръсно", овцата и тя - "стригана и мръсна", а децата - "с големи, ръбести глави" и свити "зиморничаво". Изобщо "беше мокро, студено и противно". Друго е "днес". Слънцето "грееше меко и топло", а и овцата и децата са други. Тя е "бяла, с пухкава вълна", а пък палавниците - "усмихнати весело" и на глава с "нови шапки". Изобщо "е толкова хубаво, толкова приятно".
Това е гротеска. Нито тогава е било кално и мръсно, нито сега е "хубаво и приятно". И разказът пародира "днес", пародира официалната представа за "хубавото време". Кажи на "хубавото", че е "хубаво" и то започва леко да прилича на истинския си образ. Грозничко и никакво.
- “От комунизма повече няма и не може да се измисли. Можеш ли да измислиш нещо повече от небето." – четем в “Слънцето” и веднага разбираме подигравката. Нито може да се измисли, нито може да се стигне. Не може дори да се докосне. Така мисли гротеската. Мисли несериозно. Тя твърди и оставя читателя да опровергава. В ранния Радичков, "небето" е ключова метафора. Алтернативата е "земята", където човек има чувството, че е "паднал от небето". Новелата "Горещо пладне" разколебава и подлага на изпитание този семантичен ореол. "Небето" отминава човека и идва на помощ на "земната стихия". И детето остава между небето и земята, защото "у господ има справедливост, а няма човещина". Затова и в началото на 60-те години Радичков пише: "Човекът не е нито тук, нито там. Той е в нас. Така че трябва да се обърнем към себе си, да видим у себе си отразения съвременник, отразения бит, отразения живот, през който сме минали или през който вървим." Затова и в "Горещо пладне" метафората за "слънцето" е с друг акцент: "Ще повярвам в слънцето, ако и то повярва в мене."
- Светът, който среща Исай - на индиговите планини, е псевдодостоен. Той говори от името на "небесното", но все заради печата на сегашното. Индиговите планини пазят статуквото. Исай не може да не го наруши. Безследното изчезване на човека и на "онзи свят" е невъзможно. Те са предопределени да се "възвръщат" отново и отново въпреки догмите, въпреки бариерите. "Няма къде да се оттече тоз живот, Исае! Няма оттичане, тук сме се пръкнали, тука ще се и стървиме."
- Свикнали сме да повтаряме, че народите се прощават със своето минало, смеейки се. У Радичков "прощаването" не съществува, а оттук и неговият "смях" е дълбоко трагичен. Защото чрез гротеската за "обърнатото небе" той изразява не прощаване , а среща на два свята: този, който си отива, за да се възвърне отново, и този, който идва като по-достоен само защото съхранява паметта за "отминалия" в утробата на историческото време.
- Всички негови герои са в гранична ситуация. Съпротивата и свободата им са винаги срещу робството и примиреността. Те не са смешни, а трагичен израз на безизходността на "своето" време. Не разбирам какво пише Пантелей Зарев: "Един възглупав селянин непрекъснато търси овцата си, среща се със света извън него, пресъздава чрез себе си и този свят, и авторовите впечатления и достига накрая докъде...до нищото." До нищото е достигнал критикът.
- Героите на Радичков са "против". Те не приемат света, в който живеят, но понеже не могат да го заместят, намират по-богат свят в себе си, в морала на "друго време". Затова и съдбата им е трагична. Исай се изправя с брадва срещу пломбирания свят, убива и е заловен. Йоно козарят е осъден. Е.С., който "влизаше в остър спор и съревнование с природата и човечеството и строеше сам своя природа и свое човечество, като по този начин се опълчваше срещу света", е "зазидан". Иван Мравов е убит. Светът на човека е по-богат и по-мъдър от света, "подреден от човека" - убеден съм, че така мисли Радичков.
- В "Звук и ярост" на Фокнър "дефектното лице" носи ефект на трагизъм. В руската литература традицията отвежда към Достоевски. При съвременни писатели като Белов, Шукшин, Трифонов, Распутин се наблюдава същото. Иван Африканович и Катерина /"Такива ми ти работи"/, Кузма и Мария /"Пари за Мария"/, Маря Селезньова и старецът Баев /"Разговорки на ясна месечина"/ - всички те са в своя "малък свят". Но скрито и надредно се носи парадоксното неприемане на "големия свят" - той е чужд, неприветен, абсурден, независимо от тлъстите заглавия на вестниците и топлите гласове по радиото. Радичковите герои носят сходно послание.
- Иван Мартинов пише за "Таралеж": "Е.С. като ловец нищо не върши, а като писател само в началото на повестта преглежда някакви коректури." Е.С. е "свършил" в творбата много повече, но как да види това Мартинов. Е.С. вижда между реалния и художествения свят и в пролуката между тях открива друг свят. Творбата носи патоса на несъгласието. Нито "направеният", нито "описаният" свят са това, което са в действителност. Има популярен израз в това отношение: какво мислихме, а какво стана. Радичков в "Таралеж" практически ни среща с "а какво стана". И внушава бягство от станалото, несъгласие. Доволната критика, която представя доволството си от "станалото", е недоволна от "Таралеж". Творбата настоява критиката да мисли, а тя не иска. Та нали, ако мисли, може да сгреши. Доволната критика не греши. Затова и за нея в "Таралеж" нищо не става - нито се ловува като хората, нито пък се пише като писателите. "Таралеж" не дава възможност на доволната критика да се обясни във вярност. В "Таралеж" Радичков е както никога досега социално саркастичен, глумата е отстъпила място на интелектуалната оценка. Нрави и псевдоценности са подложени на унищожителна ирония. Удобният свят на "удобните" хора е пред взривяване. Е.С. е готов да участва.
