Взеха си го без да им мигне окото и така ще си го носят в гроба. Лакомията им е пословична и правешкият тарикат само е казал гласно това, което е в главата на всеки „истински“ комунист и неговите събратя – „истинските“ ченгета. Налапването и нагушването е нещо, което е дълбоко присъщо на тяхната пеликанска същност. Крадат, лапат и гушат „нашето“ и след 9-ти и след 10-ти. Вари ги, печи ги – това са те. Оправия няма да има. Тъжното и унизителното е, че винаги има измекяри, които ги обслужват – един ще ги охранява, друг ще ги славославя, а трети, който ще ги покани да си вземат най-вкусното от държавната баница. И така се нижат дните и годините. България е сцена. Режисьори и актьори са комунисти и ченгета. Народът е зрител. Там, сред зрителите, е и „времето е наше“.
И като си седя сред зрителите и като гледам спектакъла, ме обзема „свирепото настроение“. Тогава посягам към жълтите вестници. Защото само в жълтите вестници има по-голяма гадост от тази, която човек сам може да срещне в живота. Там гадостта е концентрирана, така, че като я прочетеш, разбираш, че има и по-лошо от това, с което сам се сблъскваш ежедневно. Та в един от тези парцали прочетох едно неизвестно ми до днес изказване на техния Тато. И то ме накара да напиша тези редове. Изрекъл е поредната порция от цинична глупост бай ви Тошо в ден на траур, в скръбен час, когато България се прощава с двама велики български спортисти – Георги Аспарухов и Никола Котков, донесли много щастливи мигове и отишли си нелепо млади от живота. В такива мъчни, тежки дни, по-скоро човек би трябвало да помълчи, да върне в съзнанието си спомена, едно човешко „Бог да ги прости!“ да промълви. Но не би! Селският дърдорко и празноглавец и тук няма почивен ден. От стенограма от заседание на Секретариата на ЦК на БКП става ясно, че правешкият титан на мисълта е „разтревожен“ от факта, че на погребението на двамата спортисти са се стекли „над 150 000 души“. И че това погребение е станало „в часа, когато се погребваха съветските космонавти“. И следва изключително мръснишкото, непостижимо в своята нелепост, изказване на Първия партиен и държавен ръководител: „Защо трябваше да огорчим съветските хора, на какво основание? Ние уважаваме всички талантливи хора в нашата страна, но няма да търпим да се издигат други кумири за нашата младеж и за народа освен тези, които партията издига“.
В това изказване е целия Живков – циничен и прост до мозъка на костите, според когото погребението на двама българи (и то какви!) може да се мисли като „огорчение“. При това за никому неизвестните „съветски хора“, тъй като такива просто не съществуват в света на етносите и народностите. И като капак на „другото е наше“ откритото и валидно и до днес правило: „кумирите“ на нашата младеж, може да ги издига само „партията“. И тя ги издига, без съмнение. И не става само дума за внука, носещ неговото име, който се шляе като „ексмилионер търсещ съпруга“ в една телевизия. Не става дума само и за Кеворк или Карбовски, които явно така са потънали в безсмислието на татовото време, че не могат нито за миг да избягат от него. По-скоро си мисля за още неродените българи, между които е тоя който ще изкрещи: „Аз веч нямам мило, драго, а вий, вий сте идиоти!“
