Текстът „Шест стъпки за излизане от кризата“ на Реформаторския блок,
заслужава да бъде възприеман аналитично и отговорно.
Но това означава да не се спестят и критичните бележки,
породени от някои твърдения и популистки обещания, в него.
А те се срещат още в началото му.
Съсредоточаването в „последните 5 години“ означава тихомълком РЕАБИЛИТИРАНЕ на управлението на ТРОЙНАТА КОАЛИЦИЯ: БСП-ДПС-НДСВ. Обяснимо е защо е направено това – реверанс към г-жа Меглена Кунева, Даниел Вълчев, Касим Дал и други познати политици от тройната коалиция, които днес са се маскирали като „реформатори“. А може и да е елементарно недоглеждане откъде и кога започнаха проблемите на България. Но подобно „разсейване“, ако е направено съзнателно, е политически неморално.
Използването на израза „нови правила и законност“ по отношение на въпроси като „доходи, работни места и приток на инвестиции“ е нищонеказване. Защото нима законите днес пречат на собственика Х да увеличи заплатите на своите работници вместо да си купи последният модел мерцедес или яхта? Или законовото „правило“ да не се укриват обороти и печалби и да се плащат учтиво данъците на държавата е лошо? Проблемите у нас отдавна не са в сферата на „правилата и законността“, а в сферата на тяхното спазване и респективно контрол върху прилагането им. Скритата идея, че българското общество трябва да живее постоянно в стреса на промяната, на постоянното ровичкане в законодателството и правилата, и това да се обявява за „реформи“, е глупава идея. Именно тя създава чувството за постоянна несигурност. Време е ясно да се каже – в България има правила, има и закони. Но те не се спазват, а се заобикалят. И в това надхитряне със законите няма червени, няма сини. Има тарикати български. Няма е силната държава и нейният контрол, включително и този на съдебната система, която продължава да бъде нереформирана.
Лъжа е твърдението: „имаме смелостта да започнем промяната от себе си“. Поставя се въпроса: каква промяна в себе си е извършил например СДС, когато неговото ръководство е почти същото, каквото беше и преди създаването на Реформаторския блок. Каква е промяната в ДСБ, когато липсва дори и намек за анализ на допуснатите сериозни политически грешки довели до оставането извън парламента на тази партия. Каква е промяната в политическия сбириток наречен „България на гражданите“, където виждаме не една и две физиономии участвали в политически проекти на БСП, били рамо до рамо с политици от БСП и ДПС в управлението. Или пък такива, които с лекота сменят партийната си принадлежност водени от лични интереси и надежда за келепир.
Що се отнася до конкретните стъпки:
1. Първата от тях е безспорна, както и аргументите, с които е обоснована. Това е „незабавната оставка на правителството“.
2. Проблемите започват от втората стъпка, защото тя издава липсата на политически реализъм. Няма как хем правителството да подаде оставка, хем проправителственото мнозинство в парламента „да приеме спешни промени в Изборния кодекс предложени от Реформаторския блок и съобразени с международните препоръки“. Който поне малко познава манталитета на днешното парламентарно мнозинство веднага разбира, че това е политическа недомислица. Но дай Боже, чудото да стане и комунисти, депесари и атакисти в парламента да се вслушат в гласа на Реформаторския блок. Но това пък ще породи други съмнения.
3. Третата стъпка настоява за разпускане на 42 НС и насрочване на нови избори. Тук има разумни предложения, но и дребни хитрувания, особено в пожелателното изречение: „Партиите и протестиращите да постигнат съгласие за дата за провеждане на парламентарни избори най-късно заедно с изборите за ЕП и назначаване на служебен кабинет.“ За кои партии става въпрос? Очевидно е, че извънпарламентарните партии могат да предлагат, но не могат да решават. Остава варианта парламентарно представените партии да влязат в диалог с протестиращите, но това е „стара оферта“ подхвърляна още в началото на протестите от партиите подкрепящи правителството на Орешарски. Добра или не, българската конституция ясно е описала пътя за достигане до предсрочни парламентарни избори и в случая тя просто трябва да се спази. А служебният кабинет го назначава президента и тук врачуването на партиите само може да нанесе вреди.
4. Сериозни възражения могат и трябва да се направят по стъпка № 4. Както за казаното, така и за премълчаното в нея. Защото да се търси „съгласие“ от тези, които съсипваха и съсипват България „за спешни мерки за излизане от кризата“ означава те да бъдат оневинени за техните управленски грешки и безобразия. Впрочем така бе оневинено и правителството на БСП излъчено от 37-то Народно събрание и виновно за икономическата и финансова катастрофа в периода 1994-1996 г. Важно е да се постигне едно друго съгласие, а именно, че днешните опозиционни партии, ако влязат в бъдещия парламент, няма да допуснат участие в управлението на БСП и ДПС. И ще потърсят отговорност за тяхното управление на основата на Конституцията и законите на страната. Ще проведат лустрация на номенклатурните кадри на БСП и на ДС. А излизането от кризата ще се случи, ако се формира стабилно правителство от стабилно парламентарно мнозинство на партиите, които не желаят БСП и ДПС да управляват. „Реформаторите“ неясно защо подминават тези въпроси със странно мълчание, не ги включват в своите „стъпки“ и това поражда дипломатично казано, съмнения в техния реформаторски мерак.
5. В стъпка пета се излага една оригинална, но и популистка идея. Това е идеята за „реформаторско правителство с ограничен мандат“. Логично следва въпросът: ако правителството бъде наистина реформаторско, защо трябва да му се скъсява/ограничава мандата? Твърдението, че има възможност за „краткосрочни решения за подобряване на живота на българските граждани“ е също популистка заблуда, която по приляга на една известна „царска особа“. Нелогичността на „ограничения мандат“ проличава при анализа на дейностите, които би трябвало да се осъществят в неговите тесни времеви рамки. А те са изпълнени със светли и все големи обещания, които сами по себе си и обвързани в система, са наистина необходими и стратегически важни, но реално неизпълними в рамките на „ограничен мандат“. Пък ако се „пусне властта“, може да се окаже, че току виж се върнали на власт тези, които уж сме сменили „завинаги“. И все пак, давам пълна подкрепа за подточките А, Б, В, Г и Д, но не споделям популистката идея за „ограничения мандат“ – измислена, за да се хареса на избирателите.
6. Що се отнася до шестата стъпка, там „реформаторите“ чукат на отдавна отворена врата. Други политици и дори политически партии, вече са вписали в своите програми идеята за свикване на Велико народно събрание. В тезата на „реформаторите“ има противоречие. От една страна се говори за „обществен дебат за промени в Конституцията“, а от друга _ за свикване на Велико народно събрание. Промени в конституцията може да направи всеки парламент. А Великото народно събрание приема НОВА КОНСТИТУЦИЯ. Друг е въпросът, ако в парламента влязат 400 велики народни представители, как точно ще постигнат съгласие за тази конституция? И какво точно правителство ще управлява в този период, респективно, какви ще бъдат отношенията: власт и опозиция. Да не стане, както в началото на 90-те години: правителството на някой нов Луканов или Попов си „управлява“, „великите депутати“ си конституционствувателствуват, а народът български чака ли чака да се сбъдне обещанието за „по-високи доходи, нови работни места и приток на инвестиции“. И току виж се наложило пак някой да прави гладна стачка или студентите да издигнат транспарант „Нова конституция – депутатска проституция“. Опасността под знамето на „реформите“ да се скрие повторението на „същото“ никога не трябва да се подценява.
В заключение: да бъдем оптимисти, да мислим позитивно и да вярваме, че нищо лошо от миналото няма да се повтори. Но да бъдем и реалисти, които разбират предизвикателствата на времето и могат да им отговорят достойно. Документът „Шест стъпки за излизане от кризата“ на Реформаторския блок е добър опит затова, дори и когато се опитва да хитрува.
