Под това заглавие в края на миналата година полският публицист Ян Казимеж Крук
публикува на страниците на „Тигодник Солидарношч“ ( Бр.48/1257) статия,
която предизвика широк дебат. Тук предавам тезисно нейното съдържание. Като покана за размисъл и дискусия.
В периода на студената война западногерманците, в отговор на комунистическата пропаганда, се стараеха да гарантират добър жизнен стандарт на всички граждани. Пазарно ориентираният либерализъм на Лудвиг Ерхард постига успех. Но защо? Отговорът на Крук е поучителен за нас българите. Защото твърди полския публицист, либерализма на Ерхард разбиран като "благоденствие за всички" е опрян на общественото влияние на църквата и на солидарността на хората в периода след Втората световна война. Западногерманските граждани тогава са солидарни и сплотени пред опасността от настъплението на комунизма.
След разпадането на съветския блок през 1990 г. постепенно западния капитализъм променя своя облик. Той намира вече опора в принципи различни от тези на Ерхард и далеч от идеалите на Адам Смит. Вместо работа за доброто и благоденствието на всички, неолиберализма управлява и тези, които го контролират, предлагайки
капитализъм за всички.
В скоро време всички се почувстваха капиталисти. Гражданите притежават акции и депозити в банки, частна собственост и това е техният капитал, който им дава право да се чувстват капиталисти. Те плащат данък върху капиталовите си печалби. Но тези широки маси от „лоши“ капиталисти не се интересуват от това къде и как, в какъв бизнес, работят техните пари. Не се интересуват и от това, какви измами осъществяват мениджърите на корпорациите с помощта на тези пари. Не знаят изобщо какви проценти извличат банките от предоставените от нас пари, когато отпускат кредити с високи лихви. За всички капиталисти, започвайки от обикновените олигархични босове и завършвайки с финансовите акули, важен е единствено
процента на възвръщаемост на капитала,
респективно – процента на печалбата. Оплетени в този „демократичен капитализъм“ гражданите се експлоатират взаимно без никакви скрупули. Естествено, всеки неолиберал ще ви каже, че няма такова нещо и че това са дори марксически брътвежи. И обикновено съветват, че ако сме достатъчно умни и съобразителни то днес всички можем да станем капиталисти. И така ще излезем с тази своя имуществено-влогова капиталистическа стълба от социализма, както някога от феодализма. Но проблемът е, че капиталистическата стълба има толкова много стъпала , че края им се губи в небето. Или в гроба. На най-високите стъпала на тази капиталистическа стълба са се разположили олигарсите сред мъглата от „трудно спечелените“ си пари, а на най-ниските стъпала се почесва масата от "капиталисти", знаейки добре, че никога няма да стигнат ония там горе. Около тях вегетират останалите „обикновени граждани“, които не притежават капитали, но затова пък отлично познават лихварските проценти по кредитите и бездушността на събирачите на дългове.
От Маркс до Фридман
Марксистката теория за изграждането на съзнателния човек, който при социализма ще работи всеотдайно, защото ще работи за себе си, се оказа празна мечта. Човекът в съветския блок постепенно осъзна нещо друго: че работи за паразити, които се плодят като зайци. Затова именно призракът на комунизма не е вече заплаха за никого в Европа. Сега човекът на труда е обладан от духа на Фридман, според който гражданинът трябва да е наясно, че е необходимо да се справя сам и да не забравя, че няма безплатен обяд. Това твърдение е цинизъм, особено, когато го изричат довчерашни социалистически "труженици", а днес бързо и неизвестно как забогатели политици, мафиоти, олигарси. Не случайно остроумните приказки на Фридман за успеха повтарят все бивши обслужвачи на комунистическия режим, социалистически политикономисти, които твърде бързо се преквалифицираха от специалисти по марксизъм в защитници на монетарната религия. Пълно е с такива псевдополитически либерални икономисти. В резултат на тяхната активност, липса на морални задръжки, солидарност и съпричастност, светът отива опасно към нова утопия.
Фридман не е предвидил, че нарастващата автоматизация и роботизация на производството ще доведе до ръст на безработицата в цял свят. Като резултат - до драстично спадане на потреблението в ситуация, в която предлагането на стоки и услуги нараства неимоверно. Но икономическите неолибералисти сякаш не го виждат и не искат да признаят, че са вкарали глобалната икономика във фатално ново разпадане. Съществуващият „нов ред“ е вече икономически хаос и разстройство.
Истинският баща на това заболяване е Фридман,
за когото в продължение на много години инфлационният индекс и инфлацията като цел, е единственият критерий за паричната политика в глобалната икономика. А това позволи на богатите светкавично да умножат своето богатство главно чрез "инвестиции" (разбирай спекулации) на валутните пазари. Така в света се появиха много капиталисти, живеещи в данъчните убежища на офшорните зони. В техните офиси днес работят само шофьорите и секретарките. Тези капиталисти продължават да избягват да инвестира директно в икономиката. Защо да рискуват, когато могат да "инвестират" на финансовите пазари, които все още подкрепят неолибералната парична политика? А тази политика се свежда до защитата на стойността на книжните пари. Тя е най-добра за тези, които спят върху планини от пари, депозирани в банките. Но какво се случва при криза в банковия сектор? Случва се това, което не трябва да се случва. Неолибералните правителства спасяват банките за сметка на парите на обикновените данъкоплатци като въвеждат драконовски бюджетни съкращения, замразяват заплати, изхвърлят хора на улицата. Тук само мога да допълня разсъжденията на Крук с българския "опит" – от фалита и спасяването на банките, до непрестанните бюджетни съкращения, замразяване на доходите и безработицата.
Едва днес т.нар. бързоразвиващи се страни разбраха, че паричната политика трябва да бъде в голяма степен урегулирана чрез политиката на икономически растеж, че трябва да се извършва преразпределение на националния доход в по-голям мащаб, за да се балансира капиталистическата експлоатация, на която жертви са широки слоеве от населението.
Гражданите на бившите соцстрани и особено тези на по-бедните от тях, решиха масово да се спасят от капитализма на своите новоизлюпени олигарси и капиталистически акули, като потърсиха в пределите на стария Европейски съюз два, три пъти по-добро заплащане на труда. Те избягаха от своята "национална капиталистическата експлоатация", в която вършат същата работа като гражданите на стара Европа, но получават в пъти по-малко за своя труд, професия, знания и умения. Политиците и телевизионните икономически коментатори взаимно се обвиняват за това преселение. Но тези, които се стремят към властта и медиите, хвърлят мъгла върху общественото мнение и не правят нищо, за да променят ситуацията. Единствено дават да се разбере и сипят клетви затова, че те самите няма да избягат от страната. И призовават младите да не напускат родината. Как да наречем това? Политокохолизъм или нахалство?
