На 1 януари 2007 година България стана пълноправен член на Европейския съюз. Не бяха малко политиците в Европа, които видяха в този акт известна преждевременност, прибързаност. Основанията им бяха не толкова в сферата на основните ценности и възможността тогавашното и бъдещите правителства на страната, да следват основните параметри на общностната политика. Опасенията им бяха, че в Европейския съюз влиза една много, наистина много бедна страна. Влиза държава, огромното мнозинство от гражданите на която са поставени в унизително финансово положение – пенсии от около 100 евро на месец и заплати от не повече от около 300 евро на месец. Това е масовия случай с доходите у нас и днес. Човек с такива доходи не може да бъде истински европеец. Той е европеец на книга, по документи, по клетви и лозунги на политиците, но не и европеец в образа и смисъла, който виждаме и разбираме, когато наистина отидем в Европа. В същата тази Европа, в която българинът бяга като сириец от Дамаск. За да търси и намери достойно препитание, достойно заплащане, за своя достоен труд. Защото в България той не получава това. Причините сме ги дискутирали многократно – от комунизма до посткомунистическата олигархия, мафия и цялостната обществена и политическа некадърност на т.нар. управленски елит.
Когато твоето превозно средство е каруца няма защо да се правиш, че управляваш мерцедес. Каруца си караш и от каруца на мерцедес у нас може да мине само поредния цар Киро, но не и бай Киро от Горно Нанадолнище. Бай Киро ще си остане при мижавата пенсийка, а царят ни Киро ще отдъхва по-луксозно дори и когато е в затвора.
Решението на Народното събрание за продължаване на мораториума за продажба на земя на европейски граждани възпламени за пореден път политическите страсти. Но стана и удобен повод да си спомним Алековото: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам“. „Не сме дотам“ е актуално и днес. Защото не са европейски тези наши политици, които са забравили, че в основата на европейското единство е поставен човекът, а не просто пъстрата черга от закони и нормативни уредби. Вярно е, чергата трябва да се постели, но заради човека, заради човешкото обиталище, а не заради производителите на черги, пардон – закони и нормативни уредби, които от Португалия до нашенско, наричат чиновници и бюрократи. Днес, ако европеецът българин продаде на друг европеец небългарин, земята си, ще получи жълти грошове, ще закърпи някак положението тая или следващата зима, и след това ще трябва да си сложи примката на шията. Защото грошовете ще свършат и той ще остане там, в Горно Нанадолнище, отново с мизерната си пенсия или заплата. А българските политици превърнаха в Горно Нанадолнище дори и големите ни градове. Че и столицата дори, в която цените на всичко са европейски, но срещу тях само 10% от населението може да се похвали, че има европейски доходи.
В Хартата на основните европейски права на Европейския съюз, абсолютно неслучайно, още в дял първи, член първи, е записано:
Човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава.
И се питам как точно българската политическа класа защищава „човешкото достойнство“ съществувайки самата тя в държава, в която бедността и мизерията не позволяват на хората да вдигнат очи и да погледнат със спокойно, безгрижно и усмихнато лице, не дори света, а поне своите деца. Човешкото достойнство на българина е накърнено. А когато човек е с накърнено достойнство, с права и свободи, които има само на европейска хартия, но те не се случват в реалния му, далеч от европейския, живот, той не може да взема и верни решения.
В началото на демокрацията, във Великото народно събрание, водехме ожесточен спор с представителите на БСП по въпроса за това да има ли частна собственост върху земята. Комунистите бяха против, ние, демократите, бяхме за реституцията на частната собственост върху земята, за разпадането на съветските колхози. Наложи се да напомня от парламентарната трибуна, че в античната митология земята е олицетворена от Богинята Гея или „майката Земя“. Тя е нежна и любеща, и раждаща и създаваща, и безумната идея и практика на комунизма да я направи „обща уличница“, бе и позорно и унизително. Земята поражда и дава достойнство на човека, на българския човек, на европейския български човек. Дава му това, което българските политици не могат да му дадат вече толкова години – достойнството.
Затова и в оплетените спорове за земята, моята позиция е ясна: първо достойнството, а сетне – свободната търговия. Включително и със земята. Защото старата Европа, към която се присъединихме, преди да отвори границите си за свободното движение на хора, стоки, капитали, за свободното търгуване, вече бе постигнала, всяка държава за себе си, човешкото достойнство. И само не ми припомняйте комунистическата лакърдия: „беден, но честен“. Европейското членство отхвърля бедността, но съхранява честността. И по това се различава от комунистическото членство. Европеският съюз се стреми да съхрани и развие честността и достойнството, както ясно говори хартата за основните европейски права. Но днес европейска България е в дълг към своите граждани, както по въпросите на честността на управлението, така и по въпроса за достойния живот на хората. И докато не реши тези въпроси българската политическа класа няма моралното и европейско право да спекулира върху единственото, което е останало като стабилно и непоклатимо в ценностното самосъзнание на българина – земята. Да, българинът ще продава земя на чужденци, на европейци, а в бъдеще и на неевропейци. Но тогава, когато гражданите живеят наистина достойно и съзнават пълноценно своите постъпки. А не когато неволята ги е превърнала в слепи изпълнители на чужда воля.
