В днешния си брой вестник "Стандарт" публикува интервюто,
което дадох на журналиста Димитър Генчев. В него споделям
откровено това, което мисля за нещата от живота и политиката.
Ако на някого моите истини са неудобни нека да сподели своите,
е не да оплюва казаното от мен по каруцарски. Време е да се
научим да спорим с аргументи и тези, за да не попадаме в капана
на Жълторания.Господин Йорданов, ще успеем ли някога да добутаме нашия камък до върха?
"Камъкът“ на прехода бе влизането на България в НАТО и ЕС. Избутахме го до върха и това беше нашият успех през ХХ век. В момента си почиваме от „бутането“ и още не можем да формулираме следващия връх, който ще превземем през ХХ1 век. Мисля си, че това трябва да бъдат европейските доходи за българските граждани.И европейските ценности и морал в управлението. И още – социалната справедливост и солидарност. Ако гражданите и политиците приемат този връх и тръгнат към него, не е далеч денят, в който ще изпитаме отново национална гордост.
Вие сте бил председател на парламента и дипломат и можете да погледнете на България от високо. Как ви се вижда тя днес?
Никога не съм си и помислял, че мога да погледна България „отвисоко“. Напротив. Казвал съм, казвам и днес, че България може без всеки от нас, но ние не можем без нея. И най-важното е да не гледаме на България през черни очила. България днес е там, където моето и по-възрастните поколения, не са си и помисляли, че ще бъде. Друг е въпросът, че ние побългарихме прехода и показахме в него своята лошотия, всичко негативно, което съдържа народопсихологията ни.
Защо според вас нещата стигнаха до там, че децата да не четат книги, а да гледат, например „Под игото” на филм, защото е по-лесно за матурата?
Има деца, които четат, но като цяло картината е тъжна. Тук думата си казват модерните технологии и възможността набързо и накратко да се назобиш от интернет. Липсата на системни знания е забележима. Същевременно самочувствието на мнозина расте обратно пропорционално на знанията, които имат.
Защо залитнахме в тази непоправима посока – на бездуховност, на тухли и бетон?
В България има много талантливи хора, но тяхното слово не стига до радиото, телевизията, вестниците. И така ние се лишаваме от възможността умни хора да формират общественото мнение. Имам усещането, че живеем в някака Жълторания, в която просташкото поведение и говорене дори носи облаги и привилегии. У нас много често посредствеността е облечена във власт. Това е трагично състояние.
Чии песни после ще се четат?
Със сигурност много от дърдоренията на политиците няма да се четат. Те и сега не са за слушане, камо ли да стават за четене. Ще се четат и в бъдеще думите на българските поети, писатели, на творческите личности. Малцина са политиците, които пишат интересно и увлекателно – анализи или мемоари. Възможно е и техни страници да се четат.
Във Варшава се намира единствената българо-американска граница. Като дипломат ви питам, до колко сме зависими от чужди решения и политики?
Наистина, във Варшава само една невисока стена разделя българската от американската територии. С други думи – нашите посолства са съседи. Докато бях посланик това носеше предимства. Диалогът ни бе непринуден, а съседството даваше възможност да говорим без дипломатически двусмислици. За мен тогава бе важно да разбера къде стои България в плановете на САЩ за разширение на НАТО. Разбрах и докладвах. Също така благодарение на този контакт достатъчно навреме научих, че е възможно в Либия да има проблеми с работещите чужденци.
На коя от всичките лъжи, с които ни будалкаха в последните 25 години, бихте сложили край и коя бихте оставил да живурка?
Голямата лъжа бе преди тези 25 години. Няма по-голяма лъжа от лъжата, че се строи комунизъм. И забележете, тези които фамилно разпространяваха тази лъжа, днес фамилно са първи строители на капитализма. Но лъжи имаше и през последния четвърт век. Трябва да се сложи край на лъжата, че преходът продължава. Той приключи със смяната на собствеността и приемането на страната в ЕС. Това е очевидно. Страни, които не са осъществили преход, не ги приемат в ЕС. Заслужава край и лъжата, че някой „ще ни оправи“. Пробвахме и с царска особа – не става. Лъжа е и приказката, че „другите“ – американци, руснаци, съседи, чиновници в Брюксел, световни империализми и комунизми, ни пречат. Пречим си сами.
Вярно ли е, че като минеш през политиката е все едно да си минал през автомивка - чист отвън, но отвътре
Политиката те прави по-малко човек! Но завърнеш ли се към себе си вече не ставаш за политик! Политиците и истината не живеят под един покрив. Лошото е, че у нас, за да вървиш напред в политиката, трябва да си затваряш добре очите.
Какво послание ще остави на българите един шеф на Народно събрание на България?
България може без всеки от нас, но ние не можем без нея.
Как ви изглежда днешният българин: “бездомен, безутешен и унил”, или пък „Живот без маска и без грим - озъбено, свирепо куче”, и още : “Приятелю, за днеска свършихме, денят бе пълен с грижи пак, да пием по един коняк...”
Дебелянов, Вапцаров, Германов – поети оценени посмъртно. Това е българската орис. Приживе ние не забелязваме истинските си личности, духовните си водачи. Правим метани на посредствеността – и не само в политиката. Тъжно е да се живее в страна, в която хора страдат – от недоимък, от липса на перспектива, от безпаричие, от изгубена вяра. Но аз бих цитирал Пенчо Славейков: „Животът цел е и към цел е път!“ Най-страшно е безцелното съществуване.
Какво бихте променил, ако всичко зависеше от вас?
Бих превърнал солидарността, моралът, стремежът към образование и култура, в същност на националния живот. На талантливите бих подал ръка, а агресивната посредственост бих оставил далеч от управлението. И за кратко време България ще се промени към добро и ще тръгне към своя успех.
