Александър Йорданов

По следите на една стенограма

            От няколко дни в социалната мрежа на Фейсбук се коментира една стенограма. Пръв за нея заговори режисьорът Евгений Михайлов. След това заваляха мнения,оценки. Стенограмата бе публикувана в сайта „Фактор“. Като един от участниците в събитието, което отразява стенограмата, твърдя, че тя е достоверна, че това са думите, които и аз и останалите участници в това заседание на СДС сме казали тогава, в началото на 1997 г. Стенограмата носи дата 14 януари 1997 г. Тук ще предам накратко нейното съдържание и изразените в нея мнения и позиции. Те са важни с оглед на процеси и събития, които настъпиха след това в политическото битие, както на СДС, така и на България.

Заседанието на НКС на СДС се проведе в момент, в който София и страната бяха заляти от милионен протест срещу правителството на БСП с премиер Жан Виденов довело България до икономическа катастрофа. В навечерието на новата 1997 г., на 28 декември 1996, на извънредно заседание, 37-то Народно събрание прие оставката на правителството на Жан Виденов. На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство имаше БСП, отложи гласуването на предложената от СДС "Декларация за национално спасение". Това бе повод да започнем бойкот на парламента. На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер в оставащия двегодишен парламентарен мандат Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтичаше на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на ново правителство, макар че бе задължен по Конституция. Ние заговорихме за национална политическа стачка, някои от нас призоваха към гражданско неподчинение и организирахме протестно шествие срещу Народното събрание. Полицията и вътрешните войски атакуваха гражданите и имаше десетки ранени. Между тях и народни представители от СДС.

Краят на Първата световна война е начало на глобални промени в обществено-политическия климат на планетата и особено на Европа – раждат се нови държави, изчезват стари империи, политическите и демографски карти търпят сериозни промени, вековни монархии стават републики, а революции на действието дописват революциите на мисълта. Като връх на промяната, на политическата карта се появява и първата държава на „пролетарската диктатура”. Съзнанието за катаклизъм и катастрофа на установен обществен ред и ценности и същевременно вярата в новото начало и „изгрева на нова вяра”, води до силен процес на културно и народопсихологическо себепознание. Европейските интелектуалци, ужасени от трагедията на военните години, се опитват отново да прочетат уроците на историята и да построят нови храмове на духовния оптимизъм. Описанието и осмислянето на случилото се през войната неизбежно води до оптимистични, но и до песимистични сценарии и прогнози за бъдещето. Времето е бременно с идеи, с нови послания. За разлика от античния елинистичен свят, където времето съществува като затворена монада в „безкрайно повтарящ се кръг, от който няма никакъв изход”, като „непрестанно повтарящо се движение на хора и неща”, християнската цивилизация, дори и в периоди на духовна и материална криза, възлага на самото понятие за времето много възможности.9 Докато за елинистичната цивилизация бъдещето не е форма на освобождение и движение, не е преход от минало към утрешност, а само преход от „тук” до „там някъде”. Това разбиране е част от мистичната самодисциплина на затвореното пространство, а митологичното „там някъде”, където отива „освободеният” и търсещ човек, се намира отвъд времето и извън времето.