Всяко завръщане е като откриване на нов свят. Такъв е и моят спомен за горещото и белязано с особена съдбовност лято на 1993 г. Тогава намери своя вечен покой сърцето на христолюбивия български цар Борис III. В този паметен ден след мъчително изгнание в България се завърна царицата майка Йоанна.
Някаква спотаена тревога витаеше в хилядите дошли от всички краища на България и превзели от ранни зори светата Рилска обител.Те очакваха среща с друг свят. Бяха избягали от проблемите на деня, от политическото пустословие и коварство, от недоимъка и несгодите на посткомунистическото ни битие. Дошли бяха като мълчалива река носеща по вълните си образа на една друга България - силна, свободна и грижовна към тях.Такава я спомняха по-възрастните, такава я мечтаеха по-младите. Мнозина плачеха, кръстеха се и се молеха за добри дни. А тя, царица Йоанна, облечена изцяло в черно, бе приседнала тихомълком с поглед унесен в далечен спомен.
Пристигнах в Рилския манастир. Дори не знаех, че някъде сред хорското многолюдие са били и моите родители. За да не ме тревожат и безпокоят те, милите, се вдигнали чак от Варна и пристигнали призори в храма. Бяха донесли спомена за стара България от онова „царско време”, когато всичко, за което в началото на 90-те години можехме само да мечтаем, е било реалност - икономика опряна на частния бизнес, патриотизмът и гражданският морал, европейската ориентация, силната култура и духовност, авторитетната държава.
В храма бе народът. Нямаше ги министрите, президента. С присъствието си и с възторга и преклонението към царица Йоанна, хората изразяваха своето отрицание на нещастието сполетяло ни в комунистическите години.
Службата продължи дълго. Слушах Словото, но мисълта ми търсеше измерението на едно друго време. Виждах „другата"България, тази, която би могла да продължи своя европейски път още в средата на века. Страдах за безвремието и объркания живот на няколко поколения. Виждах същото страдание и в очите на хората.
Нейно Величество пожела да види пътеките на своята младост.Това я доведе във Варна. Поканих я да се върне към своите спомени и я посрещнах в двореца Евксиноград. Нямах самочувствието на домакин. По-скоро аз бях гостенинът. Тя помнеше всяко кътче на китната градина, чешмата в двора, слънцето отразено във водите на залива. Разговорът ни скачаше от миналото към настоящето, от проблемите на вчерашна, към трудностите на днешна България. Царица Йоанна излъчваше доброта, спокойствие, вяра в добрите дни за България.
Връщам се към този слънчев спомен, не защото съм монархист, а защото в него откривам това, което сякаш днес не ни достига и като граждани и като народ. Мисля, че това е добротворството, протегнатата за приятелство ръка, възможността да разбереш и “другия”. Днес ни владеят зли страсти, политическата конфронтация и завистта, кариеризма и двуличието. Престъпните нагласи в обществото отнемат ден подир ден голямото и силното в народопсихологията ни. Срещата и часовете прекарани с Н.В.Йоанна бяха като едно друго лице на българското ни битие. Спокойно, уравновесено, изпълнено с добрина. Всъщност, за това и разговоряхме. И тогава и днес България е на кръстопът. И отново трябва да направим своя избор между строителното начало и разрушителните стихии. Дано Бог ни посочи верния път!
