Историята на комунизма има много зловещи страници. От дистанцията на годините ужасът и трагизмът в тях отстъпват място на куриоза, глупостта, идиотщината. Комунизмът с това ще бъде запомнен – с невероятното съчетание между унищожение и бездарие, омраза и некадърност. Примерите са много и от всички посоки на света. Но има един, който бие всички рекорди. Това е
ВЕЛИКАТА ПРОЛЕТАРСКА КУЛТУРНА РЕВОЛЮЦИЯ
(无产阶级文化大革命)
Става дума за организираната в периода 1966 – 1976 г. от комунистическия партиен лидер на Китай Мао Цзедун масова кампания за унищожаване на „враговете на народа“ и превъзпитаване на интелигенцията. Мао и неговите поддръжници обвиняват умните и образованите хора, че са предатели на революцията и проводници на капитализма. Започва масов терор, убийства, насилие. Култът към Вожда достига огромни размери.
Глупостите изречени от Мао стават ръководство за действие на комунистическата партия и държавна идеология, която от сутрин до вечер се изучава, цитира и пропагандира. Маоистите създават паралелна „гражданска власт“ на официалните държавни и общински институции и органи. Това са т.нар . „народни комитети“ на работници, войници и партийни кадри, които функционират като органи с двойна власт в различните структурни звена на администрацията и правителството. Те са предани единствено на Председателя Мао. В чисто политически план Мао използва справедливото народно недоволство от управлението на страната, за да дискредитира определеното като „дясно“ или про-западно и про-капиталистическо крило в партията, ръководено от Лиу Шаоци, Дън Сяопин и Пен Джен.
Острие на революцията стават ХУНВЕЙБИНИТЕ.
Това са групи от млади хора, учили недоучили, тийнейджъри, надъхани с омраза към „управляващите“, но не и към „мъдрия Мао“. Организирани от функционери на компартията в революционни комитети те атакуват всички „нелоялни към Председателя“. Чрез хунвейбините и дискредитирането на политическите опоненти, на масовия терор и страх, Мао успява да си върне политическата власт, от която е отстранен след провала на неговата теория за „Големият скок напред“ .
Когато през март тази година млади „чегеварци“ издигаха лозунги срещу партиите и държавната администрация, съпоставката и сравнението с китайските хунвейбини се наложи само. Мао Цзедун чрез хунвейбинските „революционни комитети“ изземва властта от легитимната държавна администрация. Милиони невинни хора са обвинени, че са контрареволюционери. Такива са учените, университетските преподаватели, всички, които мислят със собствените си глави, а не както „мисли партията и Председателят“. Те са депортирани в дълбоката провинция с цел превъзпитание чрез каторжен селскостопански труд. Образователната система спира да функционира. Забранен е общественият транспорт. Масово се унищожават културни и религиозни ценности.
Избитите са милиони, а още повече са умрелите от глад.
Милиони са изселени или хвърлени в затворите. Разрушена е основната клетка на обществото – семейството. Хората са принудени да живеят в комуни от по хиляда души. Селяните са принудени да произвеждат стомана, а учените – да станат селяни. Резултатът е– нискокачествена стомана и чугун произведени в примитивни пещи и пълен хаос в селското стопанство. И повсеместен глад. По време на т.нар. Голям скок, предшестващ Културната революция, от глад умират близо 50 милиона души или толкова, колкото загиват през Втората световна война. И вместо виновната за това комунистическа партия да бъде изхвърлена завинаги на бунището, нейният лидер Мао организира „Културна революция“. И подменя отговорността на партията с отговорността на „всички“. По същия маоистки начин в България виновната за икономическата катастрофа Българска комунистическа партия издигна лозунг: „всички са маскари“. И днес гражданите протестират срещу „всички“, а не срещу истинските виновници за пропадането на България след установяването на комунистическия режим. Но едно нещо трябва да се признае на комунистите – български, руски или китайски, все едно – велики майстори са на лъжата и манипулацията.
В началото на културната революция започва кампания на „самокритика“.
Населението е задължено в писмена форма да се покае за своите грешки и грехове пред партията. Вътрешно партийната опозиция е подложена на многочислени унижения и издевателства. Един от нейните лидери – Лиу Шаоци е хвърлен в затвора, където умира. „Враговете“ се преследват денонощно със „стихийни демонстрации“ пред домовете им, с побой над децата им.
Комунист и хунвейбин стават синоними.
Прилагането на класовата теория и Културната революция довеждат до „войната на всички срещу всички“. Под удара на дефиницията за класовите врагове, дадена от Мао, попадат селяни, работници, преподаватели, лекари, управленски среди. Хитро поставена от вожда временно в ръцете на масите, властта се изражда в примитивно безвластие.
Милиони ученици и студенти, организирани в екипи започват да търсят „чудовища и демони“ сред преподавателския състав, университетското ръководство, а след това в местните и общински власти, които се опитват да защитят преподавателите. Обявените за класови врагове са унизявани и подигравани. На 26 юли 1966 г. училищата и университетите са затворени за шест месеца и така са привлечени допълнително 50 милиона учащи се в червената гвардия на студентите.
През август 1967 г. вестниците в Пекин пишат:
„Антимаоистите, това са пуснати на свобода по улиците плъхове ... Убивайте, убивайте ги!“.
Министерството на транспорта отпуска през есента на 1966 г. безплатни влакове за хунвейбините, за да пренесат „обмяната на опит“ в цялата страна. Културните и научни дейности са парализирани. Затворени са всички книжарници. Масово се разпространява само една книга – Цитатите на Мао. Те се издават и в странни варианти. Един от тях представлява книга с корица изработена от твърда пластмаса. С нея без да оставят следи от кръв пребиват до смърт „враговете на Председателя Мао“ , защото бълвали „ буржоазна отрова“.
Хунвейбините режат косите на жените, разкъсват тесните панталони (по тази „мода“се бяха увлекли и българските комунисти и милиционери), забраняват носенето на дамски обувки с високи токчета. Основна обувка става гуменката. Унищожават дори декорите и костюмите на Пекинската опера, в която започват да се поставят само творбите със съвременни сюжети на съпругата на Председателя Мао. Хунвейбини стават главно ниско образовани и от ранно детство свикнали на жестокост, младежи . В ръцете на Председателя Мао те са ефективно безмозъчно оръжие.
Смъртта на Мао е началото на краят на Културната революция
Мао Цзедун умира на 9 септември 1976 г. За привържениците му неговата смърт символизира загуба на революционните основи на комунистически Китай. За нормалните хора – в Китай и по света, тя означава един комунистически идиот по-малко. И край на антихуманната Културна революция.
През следващите десетилетия Китай постепенно преодолява маоизма, започва реални реформи в икономиката като въвежда пазарни принципи и връща, макар и ограничено, частната собственост, опитва се да съчетае глупостта на социализма с практицизма на капитализма. И постига успехи. Но безумието наречено Културна революция остава в историята, за да напомня докъде може да стигне комунистическата идеология в омразата си срещу нормалните хора и нормалният свят.
