На 22 септември 1950 г. началникът на отдел ІV на Второ управление на Комитета за държавна сигурност Г.Кръстев възлага на своите подчинени „Задача № 3712”. Второ управление е утробата, която по-късно ражда зловещото Шесто управление на ДС, а 1950 е годината, в която Второ разширява дейността си, като освен контраразузнавателни задачи спрямо чуждите дипломати в страната, поема и „надзора” на т.нар. „политически неблагонадеждни групи” – интелигенцията, младежта, духовенството, пътуващите в чужбина спортисти.
Това е времето, когато Вълко Червенков заявява на събрание на актива на Министерството на вътрешните работи:
„Вашият ръководител е ЦК и Политбюро. Вие сте органи на Политбюро, наш инструмент, наши очи, уши и маши. Вие не можете да мислите иначе освен това, което мисли Политбюро, не можете да действате иначе, освен както ви заповяда Политбюро”.
„Задача № 3712” включва събиране на сведения за „лицето” Константин Спасов Гълъбов. Така се създава досието „Бухал“, а „лицето“, е професор, създател на катедрата по немска филология в Софийския университет и автор на трудове за творчеството на Гьоте, Хайне, Шилер, Лесинг . „Лицето“ е литературен критик, есеист, идеолог на модерния литературен кръг „Стрелец“, народопсихолог, писател, автор на блестяща есеистика събрана в „Зовът на Родината“, „Орнаменти“ и „Живот, истина, творчество“, на първия документален роман за Априлското въстание в Перущица, на гротесковия роман „Гологаниада“, на мемоари за големите ни писатели, на разкази и поезия. Несъмнено една от най-ярките творчески личности между двете световни войни, който се застъпва за
европеизиране на българската култура чрез задълбочаване в родното – една модерна не само вчера, но и актуална, и днес идея.
Досието„Бухал“ обаче не говори нищо за тази му биография. То го представя като, „опозиционно настроен към народната власт. Опозиционер от тия, които не могат да се приобщят.“ „Обектът“ се е „проявил като фашист, който нищо ново не може да научи, а старото не забравя“. И симпатизира на студенти с „фашистки разбирания“.
Много бързо е определен кръгът от лица, които стават обект на наблюдение и проучване, заради контактите си с професора. Проследени са контактите на Гълъбов с библиотекари, учители, търговци, писатели, учени, политици, общественици, служители в германо-българското дружество и немската гимназия. Списъкът е дълъг и включва имената на известния литературен критик и публицист Георги Константинов, писателят Добри Немиров, убитите без съд и присъда журналисти, публицисти и литературни критици - Данаил Крапчев и Йордан Бадев. Неизвестно защо в него е и покойния революционер и кмет на Дупница Крум Чапрашиков. Тук са и министър-председателят и виден български учен Богдан Филов, големият учен – историк Богдан Йоцов, ръководителя на катедрата по история на СУ Александър Бурмов и др. Агентурата, която работи по разработка „Бухал” се ръководи от оперативни работници на ІІ управление на ДС и включва седем секретни сътрудника:
„Професора”, „Каменова”, „Роза”, „Братан”, „Самоилов”, „Владимир” и „Бригита”.
Повечето от тях, благодарение на сътрудничеството си с ДС, правят „успешни” кариери и дълги години са уважавани „строители“ на „социалистическото общество”.
Според „Самоилов” „Бухал“ е казал, че е „краен враг на „понгашите“ – съветите.” Преподавателката в катедрата по немска филология Люба Драмалиева донася на ДС, че „Гълъбов е бил в услуга на фашистката диктатура и продължава да работи по старите начини”. Според нея той „възхвалявал буржоазните немски идеолози, а прогресивните отричал и ги ругаел.”
Поведението на „Бухал” става обект и на „колективни” доноснически „трудове”, какъвто е пространното, „строго поверително” „Изложение“. То е дело на Ръководството на дружеството на СНМ при университета, с председател Иван Кожухаров. В клеветническия колектив влизат още „културпросветникът” Васил Василев, „активистът” Георги Милев, председателят на Контролната комисия Делчо Делчев, сътрудничката на в.”Народна младеж” Савка Русева и колкото и да е странно, дори касиерката Димка Костова и завеждащият физкултурния отдел Слави Атанасов.
Младите клеветници описват Гълъбов като „силно религиозен човек” и се възмущават от неговите думи: „Бог е всичко. Смисълът на живота е в приближаването на човека до Бога. Поетът трябва да се стреми към Бога”.
Посочват също, че в лекциите си специално анализира и представя отношението на писателите към Бога. Според Гълъбов „силно вярващите личности са преминали някога през чистилището на богоборчеството и отново са се възродили.” Изводът, който правят авторите на „Изложението” е категоричен:
„Така проф. Гълъбов „прокарва попщината” в своите лекции.”
На 3 декември 1948 г., в аудитория 14, Гълъбов говори пред студентите:
„Преди войната народните даровити момци материално се подкрепяха от държавата. В днешно време не се дава нито стотинка за народните даровити момци. Сега няма такъв идеализъм.”
И комсомолците произнасят присъдата: „ жива язва в историко-филологическия факултет, която час по-скоро трябва да се отреже.“
Константин Гълъбов като по-чудо избягва разстрела още в първите дни след злокобния 9 септември 1944 година. Но това е друга, макар и също любопитна история, за която разказвам в монографията „Самотен и достоен“ издадена през 2012 г.
