Петър Петров-Дочев
Сред бележитите български учени от началото на ХХ век е юристът проф. Георги П. Генов. Личността и научното му творчество до неотдавна бяха непознати поради забраната и забравата, наложени по време на всевластието на Българската комунистическа партия.
Роден в Котел на 15.3.1883 г. Георги П. Генов завършва Юридическия факултет на Университета в София през 1921 г. След това учи международното право в Париж /1912-1914/ и Рим /1914-1915/. През втората половина на 1919 г. е назначен за вещо лице към българската делегация за мира в Париж. След 16 години издава труда „Ньойският договор и България". Плод на научните му дирения по времето на специализацията му във Франция и в Италия е съчинението му „Източният въпрос. Политическа и дипломатическа история" /Част първа. 1924. Част 2. 1926/. В основата на труда е българският въпрос във външната политика на България, на Балканските държави и на Великите сили. Това е най-пълното българско изследване на т.нар. Източен въпрос.
Започва да преподава в Софийския университ през 1920 г., когато е избран за доцент по междудържавно и международно частно право в Юридическия факултет. През 1925-1938 г. е извънреден професор, а през 1938-1944 г. - редовен професор. През 1923-1925 г. е декан на факултета, а през 1937-1938 г. - ректор на Университета.
Същевременно Генов е един от изтъкнатите лидери на Радикалдемократическата партия и един от редакторите на нейния вестник „Радикал". От 1927 до 1944 г. е в управителното тяло и на Всебългарския съюз „Отец Паисий". След държавния преврат на 19 май 1934 г. се оформя като политически лидер на радикалдемократите в страната. През май 1936 г. е сред учредителите на т. нар. „Петорка", чиято основна цел е да бъдат предприети легални действия за възстановяване на Търновската конституция.
Научната и обществената дейност намират съчетание в работата му в Института за международни проучвания основан в началото на 1940 г. Дейността на Института се направлява от Изпълнителен комитет с председател проф. Георги П. Генов и подпредседатели - проф. Илия Янулов и проф. д-р Любомир Владикин. Главен редактор на тримесечното списание на Института – „Международно право" е проф. Георги П. Генов.
По време на Втората световна война се обявява за неутралитет на България. През 1943 г., силно обезпокоен за бъдещето на Обединена България, поради възможността Германия да загуби войната, подготвя пространно изложение, озаглавено „Про мемория" / „За памет"/, в което прави анализ на събитията и прогнозира изхода от войната. Оглавяваното от него крило на Радикалната партия не откликва на предложението на Българската работническа партия (комунисти) за участие в Отечествения фронт. След държавния преврат на 9 септември 1944 г. проф. Георги Генов е осъден от т. нар. "Народен съд" на седем и половина години затвор и е лишен от правото на преподавателска дейност в университета. Престоява две години и половина в Софийския централен затвор, след което е помилван. През 1948 г. е изселен с челядта си и е въдворен на местожителство. Въдворяването му е прекратено през 1954 г. Умира в София на 27 юни 1967 г.
Сред трудовете му, обнародвани преди 1944 г., трябва да се споменати: „Правното положение на малцинствата. С оглед на българските малцинства в съседните държави" /1929/ и „Международни актове и договори, засягащи България" /1940/.
В затвора започва да пише 23-томния си труд „Политическа и дипломатическа история на България", обемащ събитията от Възраждането до края на Първата световна война. Малко преди смъртта си, при невъзможни условия на живот, успява да завърши пространното си съчинение. Днес този му труд е издаден, както и неговите политически и дипломатически истории на Европа, на Сърбия, на Гърция и на Румъния, а също и спомените му за родния му град Котел. Мисля, че е време в столицата на България освен паметници и бюстове на руски военни да има и повече паметници и имена на улици на бележити българи. Професор Гено Генов е един от тях.
ИЗ ОКРЪЖНО НА ВСЕБЪЛГАРСКИЯ СЪЮЗ „ОТЕЦ ПАИСИЙ" /1932/
/.../ Докато откъм западната ни съседка се развиват големи усилия за погребване на националната ни независимост, чрез увличането ни в идеята за цялостната Югославия, румънската пропаганда прави своите опустошения в душите на мнозина наши сънародници, а настъпателният дух на кемализма се шири всред живущите всред нас мюсюлмани, за да се създаде от тях здрава опора на възродения турски национализъм. А над всичко това и всред всичко това се засилва отлично организираната комунистическа пропаганда, все по-дръзка и все по-успешна. /.../ Нека всички имаме доблестта да признаем, че причината да се дойде до това положение е липсата на строго установена и здрава национална политика. /.../
Из книгата "България и Европа. Сан-Стефано и Берлин. 1878" /1940/
/.../ Берлинският конгрес нанесе удар на предприетото дело за обединението на българския народ. Все пак, той не го разруши окончателно. Македония и част от Тракия, наистина, останаха в ръцете на Турция, но докато траеше това, духовното и културно единство на целокупния български народ, с изключение на Добруджа и Македония, се пазеше чрез Българската екзархия. Българският език и българските културни и вероизповедни учреждения се развиваха свободно под властта на турците. Историята сочеше, че по-рано или по-късно ще се дойде до ликвидация на турското наследство в Европа. България трябваше да се приготви за тоя час. Когато, обаче, настъпи времето на тая ликвидация, ние се оказахме недостатъчно подготвени, изпуснахме нишката на събитията из ръцете си и, след като дадохме скъпи жертви, други дойдоха и взеха онова, което и исторически, и етнически ни принадлежеше.
Положението на Балканите, все пак, не може да се смята за окончателно установено. Неправдите, които се извършиха с българската народност, не могат да останат вечни. Погазената и потъпканата правда рано или късно ще възтържествува. Само тогава ще се установи един нов ред на нещата на Близкия изток и ще се обезпечи мир и трайно приятелство между балканските държави.
