От няколко години чета лекции по „Европейски ценности и култура“. Срещам моите студенти с историята на европейската култура, с политическата история на Европа и заедно стигаме до разбирането и осмислянето на онези ценности, които днес са в основата на европейското обединение. Но не за моите лекции е този разказ. По-скоро искам да споделя наблюденията и тревогата си, че една голяма част от младите хора не познават европейската история, включително и тази на ХХ век, а обезпокоително голям процент познава слабо, несистемно и дори нищо не знае за българската история. Особено тъмен за младите е периодът между двете световни войни. Изключителна рядкост е някой да може да назове име на български политик от този период, на известни учени, философи. С поетите и писателите е малко по-добре, но и там ситуацията е близка до трагичното – няколко имена и то от преповтаряните ни класици и след това …гробно мълчание. Но не само в имената е проблема, но и в погрешната интерпретация на факти и събития, в невъзможността да се осмислят едни или други политически действия в контекста на новия прочит, който света, а вече и ние направихме за времето на комунизма. Бях поразен, когато 10% от младите хора, в един сравнително лесен тест, определиха Сталин и Хитлер не като престъпници на ХХ век, а като либерали и хуманисти.
Признавам, че ме налегнаха горчиви мисли за равнището на българското гимназиално образование и дори бях склонен на тежки народопсихологически и демографски размисли, когато случайно прочетох статия на известния полски публицист Марчин Крул, който на страниците на популярното списание „Впрост“ в началото на 2013 година изнася потресаващия факт, че близо 60% от средношколците в Полша не знаят, кога е била Втората световна война. След това продължава и с други стряскащи факти. Моето съзнание ги допълни с това, че събития от края на 80-те години на ХХ век остават тъмни за мнозина от родените по-късно. И докато българските медии, а най-вероятно и мнозина от българските даскали, с удоволствие разказват за Димитър Благоев, Георги Димитров и Тодор Живков, то на пръсти се броят младите хора, които знаят имената, фактите, събитията довели до изхвърлянето на бунището на историята на комунистическия режим в България. Охулването на всички и всичко през последните две десетилетия доведе до това, че младото поколение няма ценностни ориентири, няма свои позитивни примери в политиката, в обществения живот, в културата, в науката. И вратата за чалга културата, за простащината и бездарието е широко отворена. И за пропагандата на комунистически идоли, събития, политически и културни манифестации. Затова може би и Марчин Крул е безмилостно точен в своята дефиниция:
„Преживяваме не само финансова криза, но и криза на паметта“.
Рафтовете на книжарниците са препълнени с книги. И много от тях са на тема история – събития, мемоари, личности. Но отсъства системния прочит, желанието и отговорността да се завръщаме към себе си смислено - като народ, който знае и разбира своята история, ценности, християнски традиции, познава своите ярки исторически личности. И проблемът не е само в това, че книгите на историческа тема са затрупани от всякакви любознателно – жълтеникави простотии. Това е бял кахър. Малцина може би знаят, че в България хората, които могат да напишат задълбочена и стойностна книга на историческа тема живеят днес на границата на мизерията. Някои от тях срещам в Народната библиотека, други в Държавния архив, трети в библиотеката на Университета. Подаянието, което им осигурява днес държавата – независимо дали става дума за млади специалисти или за достолепни пенсионери, е унизително. То не им дава възможност да преживеят месеца камо ли да си купуват книги. Разбирам, че това, което пиша няма да го разбере мутрата от Горно Нанадолнище, няма да го разберат и редовните посетители на нощните бардаци. И не за тях го пиша. Все още живея с надеждата, че поне някое българско правителство ще вдене в проблема, ще разбере, че нацията умира, когато хората на духа в нея вегетират. Настанилата се натрапчива философия, че всеки трябва сам да се оправя, вероятно важи за конекрадеца, но не и за учения, не и за човека, който смята, че не трябва да позволи на паметта да загине. Марчин Крул вижда и още една опасност. Историята, пише той, „си отива“. Няма я дори в официалните документи на Европейския съюз . Нейните следи виждаме само в дните на националните празници. Историята, пише Крул, става Terra incognita – непозната земя. Днес малцина знаят, макар да вярвам, че неколцина поне помнят, че още в годините на комунизма, Тончо Жечев биеше тревога за всичко това. И със своите статии и студии се опитваше да ни предпази от лотофагията, сякаш прозирайки в днешното ни „випбрадърство“. Но Тончо Жечев отдавна го няма, затова пък има гимназисти и студенти, които дори и за него не са чували, и България се носи в своето безпаметство и безвремие в gadnam style и лека полека сама става Terra incognita.
