Това са думи на Илия Минев! На този ден преди четиринадесет години
той напусна нашият свят. Пресели се там, където не го достига
омразата, клеветата, коварството – на „свои" и „чужди".
Илия Минев е един от най-достойните българи в историята
на Отечеството ни. Близо половината от живота си прекарва в
комунистическите затвори и лагери.
Не успяват да го прекършат и да сломят волята му за свобода.
На първия демократичен митинг на 18 ноември 1989 г., само седмица след отстраняването на Тодор Живков от поста на Генерален секретар на ЦК на БКП, новоизлюпените „реформатори" от редиците на БКП като Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн и бъдещият „лидер" на СДС д-р Петър Берон, при мълчаливото съгласие и на други бъдещи „видни демократи", не го допуснаха до трибуната. „Сценаристите" бяха запазили „сцената" за „актьорите" на демокрацията. Ето какво разказва сам Илия Минев за този ден:
"На 18 се събра огромен митинг... Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: „Искаме Илия Минев!” Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай! Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха.
Отправям се към Вагенщайн, други ми го посочиха. Бях дочул, че били скарани с Тодор Живков, две години стоял в Германия. Казвам му: „Имате авторитет като виден партиен член, дайте ми възможност и аз да кажа две-три думи от името на НДЗПЧ”. Оказа се, че ме познавал, но не можело. До него Петър Берон. Обръщам се по същия начин към него. И той – такова е нареждането, а и не съм се бил записал. Питам го дали ме познава – да, знае всичко, но не може да говоря. И вика милиция. Идва един капитан с други двама. Отзад някой ме издърпа, моите приятели се сборичкаха с другите.
През това време изкарват от името на Дружеството да говори Воденичаров. Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха: демокрацията е за нас, не за тебе! И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.”
Не знам дали младите знаят истината за достойните българи, които са се борили срещу заразата на комунистическата идеология и срещу комунистическата практика – тоталитарната комунистическа държава. Ако не знаят – има интернет и да четат. Илия Минев бе завършил френски колеж в Пловдив и след това индустриална химия в Тулуза – Франция. През 1941 година той, както и моя баща, става член на Българските национални легиони и водач на легиона в Пазарджик. Членове на легиона са българските патриоти в годините Втората световна война. Патриоти и демократи, защото няма нищо по-демократично от това да предупреждаваш за опасността от комунизма. След 9 септември 1944 г., е арестуван с обвинението, че „продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор. Малко по-късно присъдата е „смекчена“ на 25 години лишаване от свобода.
.
Когато на 20 януари 1989 г., при визитата си в София, френският президент Франсоа Митеран покани на „закуска" т.нар. „български дисиденти", за поборникът за демокрация Илия Минев не се намери място на „масата". Затова пък там цъфнаха Копринка Червенкова, Анжел Вагенщайн и Светлин Русев. Приемам, че френското посолство е действало „дипломатично". Много бързо му отнеха и председателството на Независимото дружество за правата на човека и монтираха за лидер една патерица на БСП – Румен Воденичаров.
Съдбата на Илия Минев след 10 ноември 1989 г. е доказателство, че т.нар. „преход" бе контролиран и продължава да бъде контролиран от лица свързани в миналото с БКП и ДС. Илия Минев и посмъртно за тях е „враг". А за новоизлюпените „демократи" – „неудобен". Запомнил съм го от есента на 1989 г., а може да е било и зимата, когато входът на Южният парк в София се бе превърнал в своеобразна демократична „борса" на която всяка новосъздадена партия или гражданска организация представяше идеите си и събираше членове и привърженици. Около Илия Минев групата бе най-малобройна, може би защото и страхът все още бе голям. А и трябва да призная, че и ние тогава малко знаехме за истинските борци срещу комунизма. Интелектуалният ни спор с комунизма нямаше нищо общо с реалното страдание и борба на хората, които са заставали непримирими срещу него. Тепърва научавахме техните имена. Но днес вече е непростимо да не знаем. Непростимо е младите да имат фалшиви кумири и да не знаят истинските достойни личности на България. А посмъртното послание на Илия Минев е в тези клетвени думи: „ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?" Поклон пред паметта му!
