Александър Йорданов

              През 1989 г. на първия свободен демократичен митинг, ние младите, се възхищавахме на изпитото от страданието при комунизма лице на големия български актьор Петър Слабаков. Със синя лента на челото, с разперени ръце и готов да прегърне цялата демократична земя, Слабаков ни изглеждаше като истински лидер, народен водач. И влезе той във Великото народно събрание от листата на СДС. Но там започна подозрително често да приглася на българските комунисти. ВНС трябваше да приеме новата демократична конституция. Част от СДС тогава остро възрази, че тя не трябва да се приема от парламент, в който мнозинство има виновната за националната катастрофа на България комунистическа партия. Тридесет и девет народни представители от СДС напуснахме парламента и обявихме гладна стачка срещу приемането на новата конституция. И предупредихме, че парламентарното мнозинство на БСП, заедно с останалите в парламента депутати от СДС ще извършат предателство спрямо народните интереси. Защото в редица текстове на конституцията ние виждахме заложени реални препятствия пред българската демокрация. Виждахме това срещу което днес справедливо протестира народът ни – непромяната, фалшивата промяна. Останахме абсолютно малцинство, бяхме отречени,охулени. Беше време, когато другите бивши соцдържави извършваха реформи и никоя от тях не се занимаваше с приемане на конституция. България обаче осъществяваше комунистическия сценарий. Първо сами си сложихме юздата, а когато се оказа, че живота подсказва други решения, вече нямаше мърдане. Конституционната юзда ни теглеше назад. Не случайно българските студенти тогава нарекоха новата конституция „депутатска проституция“.

                Но тези наши тревоги за бъдещето тогава не засягаха Петър Слабаков. Той с кеф вдигна чашата с шампанско, поздрави комунистите за конституцията и сам я подписа. И скоро след това, в 37-то народно събрание цъфна в техните редици, като народен представител от листата на БСП.

          Масовите протести в цялата страна срещу енергийните монополи показаха, че дори и смазан и унижен, народът ни е достоен. Видяхме граждани, българи, които искат да изправят снага и да заявят своите права, да изкрещят срещу несправедливостта и лъжата. Но именно факта на протеста, на гордото изправяне, разкри и до каква безизходица и антихуманно положение е докаран народът ни днес. На фона на протестите видяхме самодоволните лица на български политици, които месеци и години обясняваха, всеки за себе си, колко са прави, загрижени, за съдбата на хората и тяхното добруване. Лъжа и измама. Някои по-празноглави от тях дори се опитаха да яхнат народното недоволство , но справедливо бяха отсвирени, а може би трябваше и да бъдат натупани.

         Протестите правят ухилената и самодоволна , лъскавата и напомадена политическа класа на прехода излишна. Защото не е възможно политиците –леви и десни, да не знаят до днес по колко кожи смъкват от гърба на народа енергийните монополи. И тъй като политиците са като ранобудни кокошки и петли, които бързат към медийните хранилки на популярността всяка сутрин и вечер, дори и най-детайлната справка в медиите няма да открие, че някой от тях - ляв или десен, е изразил поне тревога от високите цени, от несправедливите проценти на печалбата на енергийните кожодери. Много бързо вчерашни социалистически мърльовци се преродиха в днешни капиталистически хубавци. Много бързо капитализма показа и грозното си лице, това, за което левите не спираха да говорят докато самите те не станаха капиталисти. Същото , за което десните либерално мълчат и окрасяват с Фридманови финтифлюшки.

            Вярно е, че несправедливостта не е от днес, не е и от вчера. И не е тя, която само и единствено възмущава хората и извиква техния гняв. Несправедливостта е била и ще бъде. Но е време самодоволно ухилените лица да изчезнат от българската политика. Време е и върху лицата на българските политици да се изпише грижата и страданието. Не стане ли това – хубави дни за българската демокрация няма да има.