На 14 януари 1997 г. националното ръководство на СДС
проведе изключително важно заседание в момент,
в който София и страната бяха заляти от милионен протест
срещу правителството на БСП с премиер Жан Виденов –
довело България до икономическа и финансова катастрофа.
На 28 декември 1996, на извънредно заседание, 37-то Народно
събрание бе приело оставката на правителството.
На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство имаше БСП, отложи гласуването на предложената от СДС "Декларация за национално спасение". На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи. На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтичаше на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство. На 10 
януари полицията и вътрешните войски атакуваха протестиращите пред парламента граждани. Имаше десетки ранени.
Гражданите настояваха за оставка на парламента и нови избори. Затова и в началото на заседанието на НКС на СДС прозвуча нелогично предложената от председателя на СДС Иван Костов точка от дневния ред: „Свикване на Национална конференция“. Веднага думата поиска Едвин Сугарев и обоснова предложение си за отпадане на тази точка, защото, според него най-важното е да се обсъжда въпросът за „предизвикване на предсрочни избори“ и само когато има яснота около тях тогава да се свиква национална конференция, тъй като „тогава ще се наложат да се гласуват принципни положения в нашата предизборна програма“. Това бе логично предложение, защото в този момент гражданите скандираха „Оставка“, а не „Конференция“ и посочваха изход: предсрочни избори. Но предложението за дневен ред направено от Иван Костов се прие. След което лидерът на СДС пристъпи към „докладване на обстановката“. И още в началото въведе една отсъстваща дотогава от нашите 
позиции и дори мислене, тема: темата за „разговори с БСП“, пояснявайки, че те трябва да бъдат след изразено „принципно съгласие“ за предсрочни парламентарни избори. Тук обръщам внимание, че комунистите са майстори на „принципните“ обещания. В същия момент протестиращите не искаха и да чуят за никакви разговори и преговори с БСП, а искаха безусловна оставка, капитулация на тази партия. Изпълнителният съвет на СДС вече бе взел решение да няма такива срещи. Но днес, 15 години по-късно, стана ясно, че Костов е провеждал многократно срещи, без знанието на НКС на СДС, с вътрешния министър Николай Добрев, номиниран от БСП за бъдещ кандидат-премиер, който да състави второ социалистическо правителство в рамките на 37-то народно събрание. Една от тях става в ресторанта на „Копитото“ на 
Витоша и сам по себе си този факт я прави „тайна“. Впрочем на нея присъства и един бъдещ олигарх – Красимир Стойчев, съпругата на който по-късно заедно със съпругата на Иван Костов създават фондация „Бъдеще за България“. За тези си срещи Иван Костов призна едва днес. А тогава думите му бяха: „Да не се създава в обществеността усещането, че някак си Костов стои начело на тези протестни действия, а Първанов примерно е този, който ще стане защитник на Конституцията.“ И че "трябва да бъдем умерени“.
За разлика от протестиращите, които настояваха за избори веднага, Костов постави въпроса - избори „кога?“. Като изтъкна за аргумент необходимостта от „спечелване на медиите“ и на чуждестранните фактори, той поясни, че позицията БСП да не състави ново правителство в рамките на 37-то Народно събрание означава преговори с 
БСП. Декларацията за национално спасение, според Костов, може да бъде приета от народното събрание „цялата“ само след преговори с БСП. /„Цялата позиция означава с настояване за преговори“/. Аргументът му бе, че проблемите на България са не само политически, но главно икономически, и сами „няма да се справим с една опустушена страна“. Затова е необходимо съгласие на основните политически сили за осъществяване на структурната реформа, като преди това обърна внимание, че в протестите срещу правителството на БСП са се включили и много „разочаровани членове на тази партия“ . Основната му мисъл бе да се стремим към разбирателство и „консенсус върху реформата“ с БСП.
Не само тогава, но и днес, видян от дистанцията на времето, това е ключов въпрос. Гражданите искаха възмездие за грабителите на България,наказание на виновните за източването на банките, за девалвацията на лева, за ограбените предприятия. На улицата вреше и кипеше, а хората вярваха в нас. В този момент лидерът на СДС предложи консенсус с партията довела страната до икономически и финансов колапс. С други думи – предлагаше да си поделим отговорността и за настоящето и за бъдещето. Виновните и невинните, според него, трябваше да постигнат консенсус. И завърши изложението с внушението, че въпросът за преговорите е решен и остава само да се реши „с какъв мандат да се преговаря за правителство“. Тези му думи нагнетиха напрежението, което и преди това се усещаше в залата. И причината бе ясна – нашите привърженици не искаха да чуят за никакви преговори и договорки с комунистите и скандирането „червени боклуци“ казваше всичко. И изведнъж лидерът на СДС предлага националното ръководство да обсъди как да преговаря с БСП, включително да обсъдим и варианти на правителство.
Започваха изказванията. Муравей Радев – бъдещ министър на финансите, а днес преуспяващ строителен бизнесмен, предложи вместо тезата за „незабавни избори“, която искаха протестиращите тогава, да се приеме тезата за „избори през тази година“. А годината едва започваше. Аргументът му за избори „по-нататък“ бе свързан с необходимостта от приемане на бюджет. Но защо ли приемането на бюджет трябва да бъде грижа на опозицията? Йордан Соколов – бъдещ председател на 38-то НС, информира, че предния ден ръководството на СДС е разговаряло с чуждестранни посланици и там е обсъждало с тях вариант за тъй нареченото експертно или програмно правителство. Соколов премълча факта, че никой не бе упълномощавал ръководството да обсъжда правителствени варианти. Той цитира тезата на Първанов, според когото БСП е съгласно на нови избори, но само при условие, че има второ свое правителство, което при това трябва да бъде без срок, защото международните финансови институции нямало да преговарят с правителство, което има времева рамка и е под условие. Той описа юридически релевантните възможности 
за изход от създалата се криза. Първата – ново правителство на БСП втората – да продължи да действа правителството в оставка на Виденов, той отхвърли. Третият вариант, който явно бе съгласуван с лидера Иван Костов бе: „експертно правителство“, „може и в мандата на БСП“ от „едни неутрални експерти“. Подобно правителство вече бе пробвано през 1991 г. когато бе договорено с БСП правителството на Димитър Попов, в което министри от страна на СДС станаха експертите Иван Костов, Димитър Луджев и Иван Пушкаров, а сред лицата на БСП изпъкваха „експертите“ Александър Томов и Емилия Масларова. Светослав Лучников също защити тезата, че трябва да бъде гласуван бюджета в този парламент. И допълни, че парламентът трябва да приеме законодателните мерки свързани с въвеждането на Валутния борд. Накрая предложи да се „излъчи едно временно правителство…договорено между основните политически сили“. Аз взех думата и заявих, че протестирам срещу този „тон на примирение“: „като че ли ние вече сме приели, сядаме и преговаряме с тия които провалиха България“ . Продължих: „Преговаря се със силния. Със слабия какво да се преговаря и с този, който хората не го искат. Тогава всъщност започваш да предаваш твоите хора и отново да качваш тях/имам предвид комунистите и БСП! – б.м.А.Й./ лека полека по стълбите нагоре към масата на преговорите.“ „Ние – допълних – не сме страна във война, за да се правят на фронта срещи и да се сключват мирни договори.“ А по въпроса за „правителството“ казах следното: „Всяко правителство излъчено в този парламент в мандата на БСП е социалистическо правителство“. Бих повторил тези думи и днес, когато едва ли има някой, който да не разбира, че правителството на Пламен Орешарски е правителство на БСП, а не на някакви независими експерти. Но думите ми се възприеха като възражение на казаното от ръководството. Особено когато припомних, че в конституцията няма понятие „експертно“ или „програмно“ правителство. И когато казах: „Тактиката на социалистическата партия е…да избяга от отговорността за положението в страната. Мостът за това бягство се нарича „програмно правителство“. Дори поясних, че само ако разсъждаваме стратегически и партийно, а не държавнически с оглед на конкретната ситуация, то за СДС би било най-изгодно БСП да се провали окончателно чрез формирането на ново правителство „и това ще бъде окончателния срив на тази партия“. Но веднага поясних, че стратегическата теза би била валидна само при положение, че „народа не е на улицата“. Впрочем в поведението днес на някои лидери на опозицията от Реформаторския блок се разчита точно тази теза. Те нямат нищо против БСП да управлява още известно време, и колкото по-дълго се "проваля" в управлението, толкова повече времето ще работи за вдигането на собствения им рейтинг. Грешна теза.
В заключение заявих: „всяко правителство в този парламент излъчено с мандата на БСП е социалистическо правителство и ние сме против него.“
На моето изказване веднага възрази Иван Костов с думите: „Аз долавям, че не е ясно дори на Александър Йорданов какво става в момента“. И допълни: „Няма игра, няма политика, няма парламентарни неща. Има ултиматум от едната страна и от другата страна има защита…Ако се приеме ултиматума има парламент, има всичко. …ако не се приеме има сблъсък.“ От обяснението му се разбра, че „ултиматумът“ предполага формиране на „експертно“ или „програмно“ правителство в мандата на БСП. За мен това бе категорично неприемливо.
Последваха много изказвания. Иван Сунгарски подкрепи моята теза, като каза, че ако се „набутаме“ в такова правителство, каквото предлага „ръководството“ „утре могат да бият и нас“. Георги Панев, един от ранените от полицията депутати, също бе пределно ясен и торпилира идеята за „програмно“ правителство: „ Едно е безпощадно ясно. Винаги когато се намира в непосредствена опасност комунистическата партия прибягва до отблъскване на първоначалния удар, до преговори, демагогия, размиване на нещата във времето, размиване на отговорностите в пространството“. Панев категорично отхвърли тезата за второ правителство на БСП и насочи вниманието към служебен кабинет, който да бъде излъчен от президента Петър Стоянов след като той влезе в своите правомощия, след което да се проведат избори в края на месец март. Но и на това изказване възрази Иван Костов с репликата: „Точно това няма да се приеме от външните наблюдатели…“ Георги Панев дипломатично замълча. Но само след броени дни и седмици не Костов, а той се оказа прав. Под гражданския натиск и след категоричната позиция на президента Петър Стоянов БСП върна мандата за съставянеэ на ново правителство, парламентът бе разпуснат и бе формиран служебен кабинет с премиер Стефан Софиянски.
Д-р Георги Карев също възрази на опита да се превърнем в „буфер“ на икономическото недоволство на хората влизайки във варианта „програмно-експертно“ правителство. И поясни, че хората ще приемат едно наше движение в тази посока като „съглашателство“. Валентин Василев също зае позиция срещу варианта „второ правителство“ на БСП добавяйки: „Рискът от експертно правителство ние не можем да поемем“. Много емоционално изказване направи д-р Васил Михайлов, най-непоколебимия борец в нашите среди за членство на България в НАТО. Думите му бяха: „Мостовете за преговори са изгорени. Декларацията не е гласувана в Народното събрание. Ние сме в ситуация на остра конфронтация. …Ново правителство в този парламент не може да има….Няма какво да преговаряме с тях“. Според него, ако се тръгне на комбинация с експертно правителство, на преговори с БСП, то в бъдеще, когато дойде ред ние да управляваме, „означава ли това, че няма да предприемем лустрация…защото, ако сега заедно теглим колата на България, утре ще трябва да ги признаем за нормална партия“. С тези думи той сложи пръст в една, днес вече гноясала, политическа рана. Но мисля, че точно това слово на Михайлов бе първопричината след като СДС стана партия, Иван Костов еднолично да го изхвърли от листите за народни представители. Лустрация няма и до днес. Затова пък си имаме и мафия, и олигархия, и политици на „заслужен отдих“. Евгений Михайлов обърна внимание, че ни в клин ни в ръкав, ние започваме да обсъждаме нещо, което е предложил нашия политически противник. Напомни също за сходната ситуация от 1990 г. и че СДС не може да излъже хората от улицата. Изложи тезата си: не на правителство в този парламент и бързи избори. Впрочем и днес Михайлов е последователен и в сходна ситуация предлага същото.
В началото на изказването си Петър Стоянов заяви, че ще изчака встъпването си в длъжност, за да вземе отношение по всички въпроси, които се обсъждат на това заседание. Но след това се впусна в подробни разсъждения за различните варианти отвеждайки постепенно мисълта към тезата, че е възможен и кабинет с мандата на БСП, като за отделните министри в него...се преговаря с БСП. Посочи дори и евентуалните министерства - на финансите, на индустрията, за които СДС и БСП могат да преговарят. И твърде остро репликира привържениците на тезата за бързи избори и без ново правителство с думите: „Някои тук си правят сметките без кръчмаря“. Не стана ясно кой или кои мислят себе си за „кръчмари“ . Филип Димитров застъпи тезата, че не сме в „пълен контрол на ситуацията“, а само такъв контрол би изключил „преговори“. За да се откаже БСП от съставяне на правителство е „възможно по пътя на някакъв вид споразумение“ и допълни, че след встъпването в длъжност на Петър Стоянов като президент трябва „да се мисли за сядане на някакви преговори“. Красимир Момчев напомни, че не трябва да се допуска грешката от 1990 г. с „експертното“, а всъщност коалиционно, правителство на Димитър Попов. Камен Костадинов направи уговорката да „не се стига до краен антикомунизъм“, защото това „прави услуга на БСП“, явно визирайки под „краен антикомунизъм“ тезата да не се водят преговори с БСП. Още в началото на изказването си Едвин Сугарев изрази очудване, че изобщо се обсъжда въпрос за някакво „програмно“ правителство и също припомни печалният резултат с правителството на Димитър Попов, в което участва Иван Костов и когато има споразумение с БСП, но то не е било спазено. „Не зная – каза Сугарев – дали си давате сметка, че ще изглеждаме малко странно, ако отидем при хората и кажем: вижте какво момчета, ние се споразумяхме с комунистите, вие си вървете в къщи. Пак ще има бити депутати, но този път измежду нашите редици.“ След което продължи: „Искам да напомня, че когато Иван Костов примерно се обърна към митинга и попита: вие вярвате ли, че аз може да съм говорил с Георги Първанов, всички отговориха: Никога. И това никога е доста поучително и показателно…“ След това предложи: да не се търси възможност за преговори с БСП и да не се приемат никакви предварителни условия, защото вероятно именно това ще поискат от БСП.
Георги Боздуганов аргументира тезата за служебно правителство след встъпването в длъжност на президента Стоянов. Иван Сотиров също изрази тревога от най-опасния вариант за СДС –програмно или експертно правителство, тъй като това ще бъде по същество „коалиционно правителство“. Дянко Марков ни призова да останем верни на исканията на хората. Васил Златаров също се обяви против преговори с комунистите.
Събитията, които последваха след това заседание на НКС на СДС са добре известни. Но има и такива, които станаха известни едва в наши дни, а други вероятно все още отлежават в тайна. На 22 януари, т.е. само една седмица след това заседание и вероятно все още с мислите, които сподели пред него, Петър Стоянов встъпи в длъжността си на президент. На 4 февруари 1997 г. БСП върна мандата за съставяне на правителство. На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначи служебно правителство с премиер Стефан Софиянски, разпусна XXXVII Народно събрание и обяви предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година. Първото решение на служебния кабинет на Стефан Софиянски бе за въвеждане на валутен борд в България. А първият политически акт на 38-то Народно събрание бе предложената от лидерът на СДС Иван Костов и премиер, „Декларация за национално съгласие“, в която няма и дума за вина и отговорност, за наказание и лустрация, но затова пък има много спасителни пояси или както тогава съм казал – „мостове“ по които БСП да оцелее. И тази партия оцеля. По време на проведената тотална приватизация нейните кадри, както и функционери на Държавна сигурност, изкупиха за „жълти стотинки“ държавната собственост и днес са господарите България или както хората от протестите ги наричат – олигарсите на България. Лустрация нямаше. Досиетата не бяха отворени веднага. Стигна се дори дотам бивши членове на БКП да се доволстват като министри в правителството на ОДС. Посланици, бивши агенти на ДС, работеха за „новата власт“, както те си знаят. Единственият светъл лъч бе, че България пое по пътя към пълноправното членство в НАТО и Европейския съюз.
