На 10 януари 1997 г. недоволни от политиката на БСП граждани
обсадиха от сутринта Народното събрание.
Правителството на БСП с премиер лидерът на тази партия Жан Виденов
бе подало оставка в навечерието на Коледа.
На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание XXXVII Народно събрание
прие оставката на кабинета на БСП.
Тази оставка бе опит за спасение на комунистическата партия от гнева на хората в страната. Към този момент инфлацията вече бе достигнала огромни размери. 1 долар 
се обменяше за 3000 лева. Средната месечна заплата в страната бе 5 долара, а средната пенсия – 3 долара. Няма на света правителство, което да се задържи на власт при такава катастрофална икономическа и финансова ситуация. Нямаше шанс и правителството на БСП. На 23 декември, само ден след като Виденов подаде оставка, БСП избра нов лидер – Георги Първанов. За гражданите обаче това нямаше никакво значение, защото те искаха свалянето от власт на БСП, нови избори и наказание за виновниците за това катастрофално положение. Наказание за кредитните милионери, за ограбените банки, за окрадените спестявания. На митинги и шествия в столицата и в страната лидерите на опозицията СДС обещаваха възмездие. На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство имаше БСП , отложи гласуването на предложената от СДС "Декларация за национално спасение" от "националната катастрофа". В словото си пред парламента тогава лидерът на СДС Иван Костов заяви: „На първо място, намерението да се постигне национално съгласие за спасението на България. Забележете, не за да остане да управлява един или друг, не за да дойде да управлява трети или четвърти, а декларация от мерки, намерения, които са насочени към спасяването на нашата страна.“ Предложените мерки бяха – смяна на ръководството на БНБ, съгласие за структурна реформа , т .е. подготовка за приватизация и съгласие за въвеждане на валутен борд – идея към която преди това ръководството на СДС бе резервирано.
На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. Това вече преля чашата на търпението в цялата страна. Междувременно, както това стана известно едва миналата 2013 година, лидерът на СДС провежда няколко срещи с Николай Добрев и Георги Първанов, като за целта е избран ресторантът на Копитото. Водените разговори остават в тайна от р
ъководството на СДС и парламентарната група. 
На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чиито мандат изтичаше на 21 януари 1997 г.) отказа да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство, с което формално наруши Конституцията, но показа ясна политическа воля. КТ „Подкрепа“ призова 
към национална политическа стачка и към гражданско неподчинение, като организира протестно шествие пред Народното събрание. След известно колебание ръководството на СДС отправи същия призив. Денят беше петък и към 12.00 ч. на обяд Парламентът вече бе блокиран от протестиращи граждани, които скандираха:“Напуснете парламента!“ Депутатите от БСП отказаха да напуснат Народното събрание. Част от народните представители на СДС напуснаха сградата, а друга – останаха вътре в нея. Новоизбраният президент Петър Стоянов обеща пред протестиращите честно управление и произнесе за пореден път сакралната фраза, която обикновено произнасяше лидерът на СДС Иван Костов: НЯМА ДА ВИ ИЗЛЪЖЕМ! Независимо от това граждани атакуваха Парламента и се стигна до сериозни инциденти между полицията и вътрешните войски и протестиращите. Имаше ранени. Журналисттът Георги Даскалов от в. „Демокрация“ разказва:
„Късно през нощта на 10 срещу 11 януари полицията проведе акция за извеждане на депутатите от Народното събрание. При нея абсолютно безпричинно, понеже протестиращите вече бяха понамалели и не представляваха сериозна заплаха, бяха бити стотици хора. Някои от тях пострадаха тежко, например бившият министър-председател Филип Димитров, комуто шиха и бинтоваха главата в “Пирогов”. След този бой стана ясно, че комунистите си отиват – с бой или с добро. Протестите заляха цялата страна, а всеки ден по софийските улици имаше огромни шествия. Слави Трифонов и компания, които тогава бяха млади и все още относително чисти, пееха “Кураж, дружина вярна, сговорна”, а ние за пръв път в живота си вярвахме, че нещо зависи от нас.
Спомням си, че тогава Иван Костов, бидейки лидер на СДС и политически водач на протестите, каза от стълбите на бившия Партиен дом: „И когато вземем властта, комунистите ще идат, където им е мястото.“ Ние мислехме, че мястото на комунистите е в затвора и се радвахме, ама откъде да знаем, че на “Копитото” той вече се бил разбрал с тях – те да отстъпят властта, а ние да забравим какво е било.“
На 14 януари се проведе заседание на НКС на СДС. (http://www.alexanderyordanov.com/political/16-thinks/77-2013-07-28-11-01-35)
На 28 януари 1997 г. президентът Петър Стоянов (встъпил в длъжност на 22 януари) връчи на БСП мандат за съставяне на правителство. На 4 февруари 1997 г. БСП върна мандата. Подписано бе споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.
На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначи служебно правителство, с премиер кметът на София Стефан Софиянски, разпусна XXXVII Народно събрание и обяви предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година. Първото решение на служебния кабинет бе за въвеждане на валутен борд в България. Първият парламентарен акт на спечелилите изборите Обединени демократични сили бе предложената от премиера Иван Костов и гласувана от 38-то Народно събрание Декларация за национално съгласие.
Темата за „вината“ за националната катастрофа остана в архивите и България погледна към своето бъдеще – виновниците за националната катастрофа и грабителите на националното богатство, станаха първи участници в приватизацията. Нямаше лустрация. Честната и справедлива промяна не се осъществи. Революцията на „националното съгласие“ и на договорената промяна, отвори вратата за членство в НАТО и ЕС и стабилизира икономически страната. Но остави горчивият привкус, който усещаме и днес, за несправедливост и демагогия на т.нар. „преход“. С други думи: ПОБЪЛГАРИХМЕ ПРЕХОДА. Една година след приеменето на „Декларацията за национално съгласие“ напуснах 38-то Народно събрание.
