На 7 януари 1945 г. – Божич /Коледа/ във Вардарска Македония
са избити без съд и присъда 1200 българи.
Убийствата са извършени от комунистически функционери по нареждане на маршал Йосип Броз Тито.
Вратата за репресиите отваря дружбата му със Сталин и Георги Димитров. Но истинското оръжие на убийствата е маниакалната идея да строят комунизъм на Балканите като чрез терор и политическо инженерство създадат нова нация – македонската, и нов тип човек – югославянинът по подобие на „челния опит“ с т.нар. „съветски човек“.
Списъците са подготвени от Лазар Колишевски, който година преди това е бил помилван от Цар Борис III, като така се спасява от смъртно наказание. В молбата си до Негово Величество за помилване посочва като аргумент своята българска етническа принадлежност. Шест месеца по-късно същият Колишевски става пръв министър-председател на СР Македония и идеолог на македонизма. 
Масовите убийства на 7 януари са само върхът на започналите още преди Коледа репресии ръководени от пратениците на Тито – Светозар Вукманович-Темпо, Михайло Апостолски и споменатия Колишевски.
Целта е била да се заличи българското самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация в новосъздадената „социалистическа република“.
Избити са 23 000 българи, а други 130 000 са изселени, изгонени и преследвани, изпращани в концлагери. Телата на много от избитите са хвърлени в Преспанското езеро. Във Велес са закопани зад черквата „Свети Спас“ и край Пуста кула.
В Скопие на площада избитите са близо 100, а около 900 по-късно умират от мъчения в скопското Кале. Масово са избивани кметове, свещеници, учители, селяни. Единствената им вина е, че имат българско самосъзнание. Нечуваните жестокости започват от казармите в Скопие и Щип. По заповед на Лазар Колишевски в Скопие са разстреляни 70 български офицери.
Да помним! И когато днес или утре пътуваме в Македония – в Скопие, Щип, Битоля, Прилеп, Охрид или Струга, да не забравяме, че тази земя е напоена с кръвта на наши сънародници, чиято единствена вина е била, че са знаели своя български корен. А стъпим ли на централния площад в Скопие или на скопското Кале, застанем ли на брега на Преспанското или на Охридското езеро, нека замълчим и да положим цвете в израз на преклонение пред неживяните животи и пред чутовното родолюбие!
