Тази статия е написана в края на месец юли 1990 година.
Изминаваше първият месец от работата на Седмото Велико народно събрание.
И понеже днес мнозина задават въпроса:
"Вие, какво направихте? Вие, какво свършихте?",
чувствам се длъжен да припомня как съм мислил, писал и говорил тогава.
И вината не е само моя, ако този текст и днес звучи актуално.
Отдавна бях отстранен от активно участие в политиката, но словото
не могат да ми отнемат. То е мое. И е казано навреме.
ДЕМОКРАЦИЯТА И СТЕНАТА
В ненаписаната история на българския парламент има не само любопитни, но и поучителни страници. Една от тях е тази, която представя работата на Народното събрание не като център, а само като част от далеч по-интригуващите процеси в българското общество. Затова и за едно и също време много често има два разказа. Единият е на тези, които виждат света през парламентарната „идилия”, а другия – на „онези отвън” или на “хората от улицата”, както, неизвестно защо, някои днес започнаха да наричат добрите хора.
Така историята разказва, че докато младия Вазов, залюлян в русофилски сън, е подремвал в румелийското Областно събрание, неговия съвременник Захари Стоянов денем-нощем е шетал из околията, за да се роди великият акт на Съединението. Така и днешното наше народно събрание е понесено от сладка дрямка, а отвън реалния национален живот вече ни поднася своите правомощия.
Народното събрание с начина по който работи, само доказва, че демокрацията нито започва, нито свършва с парламента. Тя е процес. От изборите изминаха 45 дни и макар бремето на 45-те комунистически години да продължава да тежи със страшната сила на безизходицата, в общественото съзнание, на улицата, настъпиха значителни промени. Общественото време бърза, то е нетърпеливо, все повече мислите и думите на хората изпреварват политическата и парламентарната реалности. Парламентът дреме, излъчва консервативно спокойствие и леност. Ако бяхме във Великобритания това не би било тревожно. Но ние сме тук и сега, в края на месец юли 1990 г., тук и сега в една забравена от света страна, в едно „мило отечество” – икономически съсипано, екологично унищожено, политически противопоставено. И никой нехае за нас. Няма е вече „братската помощ”, „дружбата” – „святата и нерушимата”. Светът затваря своите кепенци за нас и ни гледа сеира, а може би все още вярва, че ще ни просветне така, както просветна на хората в Полша, Унгария, Германия и Чехословакия. За сега очакването е наистина плахо, несигурно и само добре известният Максуел шета из опосканата ни от комунизма родина.
Най-странното е, че в този момент, когато мисленето и действията на хората се радикализират(включително и чрез акта на напускане на страната), ключови думи в парламента станаха думите спасяване и спокойствие. Няма оратор от БСП, който да не шаманства с изразите „спасяване на България” и „спокойствие в страната”. В такъв момент, когато потокът на спасяването и спокойствието се лее от парламентарната трибуна, предпочитам да изляза от пленарната зала.
Не съм противник на “спасяването”. Но големия въпрос е: от кого ще спасяваме България? Едва след него можем да си отговорим и на въпроса: как ще я спасяваме. Не е нужно да припомням Ботев и неговото отрицание на „търпението”, като формула на “спасението”: „търпи и ще си спасиш душата”. Подсказвам само, че истинското спасяване на България от комунизма е свързано не със спокойствие, а с огромно неспокойствие – и на духът и на действията ни. Спокойствието днес означава несигурност утре, запазване на статуквото, политическа и икономическа безизходица, марш на място. Означава усукване на политическото време, особен вид съветизация на демократичния процес, нерешителност на реформите.
Проблемът е в това, че в България комунистическата партия отъждестви бъдещето на страната със собственото си бъдеще. Но така нареченото от червената пропаганда “спасяване на България” не е и не трябва да е равнозначно на спасяването на “любимата партия”.
Изборът ни днес трябва да бъде: България или Партията.
И когато в парламента Александър Янков цитира днешната Конституция е добре да му се каже,че там където искаме да отидем старите разписания не важат. Локомотивът, който по думите на Вацлав Хавел, изтегля композицията на Източна Европа на Запад, е електрически, а г-н Янков и неговата партийна компания непрестанно ни припомнят за кюмюра в кюшето.
Зад гърба ни е стената на “реалния социализъм”, на пълната икономическа разруха, а напред и докъдето поглед стига се вижда само Запад. Вижда се дори и Айфеловата кула, до която Радичковият герой не можа да стигне, защото Париж имаше почивен ден особено за пришълците от страната на "социализма". А се вижда толкова надалеч, защото я няма Берлинската стена. Въпрос на морал и съвест, на отговорност пред съдбата на България, е да престанем да подпираме нашата стена на социализма. Казват, че там, на Запад, всичко било по-различно, дори комунистическите партии нямали влияние в обществото. Може и наистина да е така, но там, на Запад , никога не съм бил.
юли 1990 г.
