Началото на 80-те години на миналия век.
Тогава еуфорията от всенародното празнуване
на 1300-годишнината от основаването на българската държава
съвпадна с юбилейната годишнина на „другаря“ Тодор Живков
и с 25-годишнината на Априлския пленум на ЦК на БКП.
Печатът бе залят от елейни слова.
Цялата фанфаронада от подмазвачески думи
бе влязла в активно обращение:„Добре знаем какво значат грижите, вниманието и подкрепата на др. Тодор Живков за нас, писателите, получили през тези години изключителни условия за работа, ведра и творческа атмосфера, а неговата лична съпричастност към делото на творците на художественото слово е без прецедент в нашата културна история” (в. „Литературен фронт”, 1981, № 12).
В края на 1981 г. ни сполетя още един „празник”. „Великият миролюбец” Леонид Илич навърши 75 години. И поетът пише:
„Струва ми се, че в образа на Леонид Брежнев са събрани по неповторим начин най-типичните черти на съветския народ... Като писател аз се гордея и с книгите на Леонид Брежнев” (Л. Левчев – „Голямото съзвездие на героя”).
В това "славно време" моята първа книга „Личности и идеи” чакаше ред в издателство „Народна младеж”. Дочака рецензия от Васил Колевски. В нея се казваше:
„... трудът на Александър Йорданов няма необходимите качества да бъде издаден като отделна книга. Главното ми възражение е липсата на класов и партиен подход в оценката на художествените явления. Трудно ми е да определя на какво се дължи това – дали на липсата на житейски опит и познания, или на затворен, иманентен, формален подход към литературните явления.”
Следваха „доказателствата”:
„В разсъжденията на автора едностранчиво се оценява приносът на големия наш поет Ат. Далчев, до голяма степен той се откъсва от пролетарската, антифашистка и демократична поезия, абсолютизират се неговите успехи, не се виждат недостатъците му, не става и дума за това, че в поезията на един Вапцаров например с много по-голяма сила присъстват положителните черти от поезията на Далчев наред с висок патос, изключителна идейност, настъпателност, убедителност, простота и пр., и пр.”
И в заключение:
„Разбира се, в книгата на Йорданов има отделни верни наблюдения, личат натрупани знания, литературна начетеност. Но липсва познаване на живота и аналог с литературата, липсва партийна позиция, вярно чувство за естетически значимото. Всичко това ми дава основание да потвърдя казаното в началото, че предлаганият от него ръкопис няма качества да бъде издаден. Нещо повече, докато авторът е посветил живота си на литературата, той трябва сериозно да се замисли върху правените му бележки. Искам тук да напомня не от зла памет, че той пръв пусна информативна, безкритична, по същество рекламна бележка за романа „Лице” на Блага Димитрова в „АБВ”. Излишно е да подчертавам, какво е мястото и ролята на литературната критика в обществения живот, в идеологическата борба, която се води в световен мащаб.“
Следва подпис и дата: 12 март 1983 г.
Тридесет години са минали. Защо си спомних за всичко това пред Коледа? Защото не приемам днес съдници на дните ни да бъдат лица като тогавашния председател на СБП Любомир Левчев, който през 1985 година написа:
„Моето поколение се самоназова „априлско”... още от самото начало и винаги ние сме влагали в това прозвище само един-единствен смисъл – генералната линия на партията и първият партиен ръководител в едно неразривно тъждество. С доста светла дискретност в думата „април” ние винаги сме влагали и влагаме обичта и възхищението си към другаря Тодор Живков.” (ЛФ, 1985, № 18).
В началото на 80-те години на миналия век умилкването около „първия ръководител” бе „класово-партийно”, а дистанцирането от този фалш и лъжа – непартийно, некласово. В края на 80-те години нечувани дотогава понятия като преустройство, гласност, демократизация, навлязоха и у нас. Но не се изненадах, когато те станаха оръжие и на „близкото обкръжение” – номенклатурата на БКП. Нещо повече. Тя се опита да овладе и успя да направи това, мечтите на хората за истинска промяна. Преходът бе „побългарен“ като крайни „победители“ в него станаха фамалиите, които при комунизма контролираха и следяха за спазването на „класово-партийния подход“. Днес и с фенер да пребродиш България не можеш да откриеш нито един наследник на някогашната комунистическа номенклатура, който да е останал беден с бедняците, сиромах със 
сиромасите. Класово-партийният подход в литературата се спомина. Други са днес проблемите и на литературата и на държавата ни. Но в дъното, в преизподнята, на това, което и днес преживяваме са те: комунистическата номенклатура с нейния КАСТОВО-ПАРТИЕН ПОДХОД и ПОХОД, който завладя България. Затова и в навечерието на Рождество Христово си мисля, че всякакви тяснопартийни кавги и партийно партизански амбиции в средите на днешната българска опозиция или т.нар. българска десница, изглеждат безсмислени, нелепи, глупави. Как за толкова години не разбрахме, че само сговорна дружина може да променя „статуквото“. Че само сговорна дружина може да „рестартира“ системата. Как не схванахме, че срещу себе си имаме изключително организирана и ешалонирана сила, която не се побеждава с интервюта по медиите или с пърформанси по площадите. Не става и чрез Фейсбук или чрез приятелски кръгове и групи. Убеден съм обаче, че не само аз, но и мнозина още, знаем как тази сила да бъде победена. Знаем, но не спазваме предварителното и задължително условие – сговорността на дружината! Без тази сговорност родината ни ще лети в техния „април“, а ние ще останем в нашата мразовита зима с надеждата поне младите да са живи и здрави!
