НАЧАЛОТО
Идеята да възстановим Радикалдемократическата партия бе на професор Елка Константинова. Официалното обявяване стана на 14 ноември 1989 г. Елка бе мой преподавател в университета и учен, с когото сме работили заедно върху различни проблеми на новата и съвременната българска литература в Института за литература при БАН. През пролетта и лятото на 1989 г. вече бяха възникнали първите независими дисидентски движения. Елка Константинова бе станала член на Клуба за гласност и преустройство и често коментирахме политическите събития, както в България, така и в СССР, където в ход бе т.нар. „перестройка”. Четяхме „Литературная газета”, „Огоньок”, „Московские новости”, в които започнаха да излизат непубликувани документи и анализи за времето на сталинизма. Но следяхме и събитията в Полша, новото възраждане на „Солидарност”. И коментирахме.
Опитвахме и понякога успявахме, да изразим публично несъгласието си с родната „командно-административна система”. Така трябва да бъдат прочетени някои мои текстове от този период – за „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, „Бащата на яйцето” на Борис Христов, за младите в литературата, статията „От моята гарсониера”, която публикувана на страниците на вестник „Култура“ имаше широк граждански отзвук, един текст за подготвяната от номенклатурата подмяна („Заместителността“) появил се в нелегалния вестник „Алтернатива“, есето „Словото“ публикувано в дисидентското списание „Глас“ и др. Пак по това време успях да публикувам във в. „АБВ“ първия и единствен положителен отзив за романа „Лице” на Блага Димитрова, а списание „Отечество“ даде за първи път гласност на писмото на Владимир Василев до Вълко Червенков – една страстна и дълбока защита на делото на списание „Златорог“, заедно с моя коментар. Затова и в разговорите ни в този период естественото „опозиционно мърморене” срещу „системата“ вече преминаваше и в неясни все още послания за създаване на „организирана опозиция”. Коментирахме последните предавания на „Свободна Европа“, а пред Елка изразявах несъгласието си с част от състава на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, защото виждах в него твърде много представители на комунистическата партия и дори близки роднини на висши партийни функционери, включително и на такива от ЦК на БКП. Бях убеден, че Клубът е създаден, за да се реализира „руски модел“ за перестройка, а не за да бъде истинска антикомунистическа опозиция. И естествено ставаше дума как да създадем „истинската“. Обикновено Елка отговаряше, че това е само началото, че в Клуба има различни тенденции и е важно отнякъде да се започне с поставянето на въпроси и искания към властта. Беше времето, когато режимът бе активизирал политиката на „възродителния процес”.
На 11 януари 1989 г. Държавна сигурност нахлува в дома на поета Петър Манолов и конфискува неговия литературен и личен архив с претекста, че е секретар на незаконното Независимо дружество за защита правата на човека в България с председател Илия Минев. Поетът обяви безсрочна гладна стачка срещу това своеволие. Властта организира събрания за заклеймяване на неговата дейност, а първите опозиционни лястовици правехме подписки в негова защита. Тогава написах протестно писмо адресирано до вестник „Работническо дело” под което се подписаха известни наши поети и писатели. В комунистическия официоз бяха нападнали остро и Блага Димитрова, заради нейната позиция в защита на поета Петър Манолов. Затова и моето писмо бе опит за защита и на Блага Димитрова. Първият му читатели и подписали бяха Елка Константинова, Божидар Кунчев, Михаил Неделчев, Николай Кънчев, Кирил Кадийски. В този период домът на Елка Константинова бе нещо като дом за „неспокойни души”.
„ЛЕШОЯД“
След отварянето на досиетата научих, че тази ми активност не е останала незабелязана и непроследена от Държавна сигурност. На 15.06.1989 г. Шесто управление на ДС разкрива с цел „наблюдение и проучване” Дело за оперативна проверка(ДОП) „Лешояд”. Целта е била да се започне оперативна проверка за изясняване на фактически данни относно подозрението, че съм замислял, подготвял или провеждал противодържавна дейност по линия на интелигенцията. Юрий Тодоров е оперативният работник, който е открил това ДОП и най-вероятно той е лепнал този зловещ псевдоним. Какво точно са проверявали и проучвали за мен и около мен не успях да разбера, защото евентуалните събрани материали, видно от поставената резолюция, са били унищожени през месец февруари 1990 г. Това пък е времето, когато демократичния български президент д-р Желю Желев сам и без решение на СДС предложи за вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев, по чието нареждане става унищожаването на досиетата на Шесто управление на ДС. А това е една от тайните страници на българската демокрация, за която разказвам това, което знам в книгите си „Да нарушим Сценария!” и „Blogo, ergo sum!”. Днес, след повече от две десетилетия, е трудно да се разпозная в символиката на „Лешояд”. Но явно така са ме възприемали комунистите и техните слуги от ДС – като предчувствие за лоши събития, бедствие и някаква неведома връзка на живота със смъртта. През 1989 г. комунистите наистина сънуваха кошмари и разрешаването на проблемите пред които бяха изправени не само у нас, но и в целия бивш „социалистически лагер”, им изглеждаше като труден ребус. За съжаление, както времето показа, в самите среди на опозицията те намериха достатъчно „свои хора” или „разумни сили”, както се изразяваше покойния премиер Андрей Луканов, които им помогнаха да излязат от кошмара на катастрофата. За ДС вероятно съм бил „Лешояд”, защото са подозирали в мен „обект”, който вещае проблеми, лоши дни. Не знам. При демокрацията по-скоро „вещаех“ „хубави дни“ и точно това изкарваше от релси нейните противници. Но тези мои разсъждения не променят факта, че демократичните сили в България и особено някои техни „лидери“, имат огромна вина затова, че не разкриха навреме истината за досиетата. Така тези, които трябваше да си отидат от живота ни, се завърнаха в него още по-нагли, самоуверени и вече като икономически господари на дните ни. Знам, че онези „демократи”, които ги обслужиха, днес също живеят добре, защото покрай „червените“ и те се пооблажиха. Но това е „днес”. А животът, както казва още Пенчо Славейков, отвежда и до „отвъд”. Вярвам, че там няма да ги срещна – нито създателите на папката „Лешояд”, нито политиците, които с действие и бездействие оставиха тези „създатели” да се върнат отново и да бъдат господари на земните ни дни.
ПЪРВИТЕ СТЪПКИ
През 1989 г. завърших работа върху едно изследване на списание „Демократически преглед” издавано в началото на ХХ век от Тодор Г.Влайков, Илия Георгов и Антон Страшимиров. В него бяха представени цялостно и задълбочено идеите и философията на радикалдемократизма. Тези идеи и начин на мислене и поведение в политиката ме плениха. И скрито си мислех, че ако някой ден в България има демокрация, би трябвало да съществува и такава политическа партия от интелигентни, образовани хора и с такива партийни принципи, каквито бяха залегнали още в първия устав и програма на РДП от 1905 година.
В края на октомври 1989 г. се проведоха и първите събрания на новосъздаващата се опозиция в кино „Д-р П.Берон”. На едно от тях, благодарение на Румяна Узунова, имах възможност за първи път да говоря публично. Направих го така, че още по средата на изказването ми вкараните в залата очи и уши ме свалиха преждевременно от сцената. И причината бе, че прекалено прозрачна бе асоциацията между „труповете“ във филма „Виа мала“ и на „политическия труп“ на режима. След това дойде и първото протестно шествие на „Екогласност”, свалянето на Живков на 10 ноември и първия демократичен митинг на трибуната на който се бяха подредили „перестройчиците“ и от ляво и от бъдещото „дясно“. В този период, в дома на Елка Константинова, заедно с Михаил Неделчев изработихме и устава на РДП.
УСТАВЪТ
Уставът на РДП написах на ръка в кухнята на Елка Константинова на чаша чай. После го преписах на пишеща машина. Адаптирах текстовете от стария радикалдемократически устав. Елка Константинова ме запозна и с някои стари радикалдемократи - Александър Търкаланов и Асен Колушки. Това бяха хора с голям житейски опит, но сякаш ние по-младите не ги разбирахме. Често спорехме.
През декември 1989 г. официално се учреди Съюзът на демократичните сили, докато ние радикалдемократитете, макар и да функционирахме като партийна група, все още не бяхме провели учредителен конгрес и нямахме официално избрано ръководство. Заедно с Елка Константинова, Михаил Неделчев, Надежда Александрова, Александър Търкаланов, Хозе Канети, Емил Капудалиев и още неколцина ентусиасти, движехме партийните дела. Събирахме съмишленици, правихме подписка за членове в Южния парк, който беше се превърнал в нещо като „политическа борса”. Тук всички нововъзникващи партии търсеха и записваха привърженици и членове. Беше живо, динамично време.
РДП се учреди по-късно, защото не бяхме „партийци” в истинския смисъл на думата. Но затова пък, докато другите правеха партии, нашето оръжие бе словото. Затова и нас, радикалдемократите, ни разпознаваха чрез яркото политическо слово, чрез точните политически послания. Особено след началото на Националната кръгла маса.
Следва
