Нестихващите дискусии за това „кой кой е“ в българската политика ме върнаха към спомена за една статия, която написах в края месец октомври 1989 г., т.е. преди близо четвърт век. И преди "техния" 10 ноември. Но защо ли и днес звучи актуално?
Явлението съществува, макар че е “по-удобно” да се правим, че не го забелязваме. Най-странното е, че “слабата видимост” е чисто субективна, лична работа. Тъй като заместителността обикновено е крещяща, високогласна, непрестанно информираща за себе си, наконтена и петимна за ласки и възхвали. Нейната стратегия се определя главно от амбицията да докаже, че не е това, което е, да хвърли прах в очите на зрящите, да мине за самата гола истина. Но това е по-скоро фасадата, устойчивата панелна конструкция. В дълбоката си същност заместителността съзнава своите единствено заместителски възможности и затова често изпада пред дилемата – едновременно да се прикрие и покаже. Това е нейната трагедия.В акта на показността си тя се демаскира. В акта на прикриването си тя се самооблъщава. Бих я сравнил с изкуствените цветя, които през зимата имат шанс да бъдат забелязани.
Отличителна черта на явлението е липсата на професионализъм. Заместителността се чувствува най-добре там, където е в състояние да подмени професионализма с имитация. И така се ражда заместителния човек, който проглушава света със своята “всезнайковщина”, умело прикриваща именно липсата на знания, на възможности, на творчески способности. Проследете например движението на някои номенклатурни кадри и ще откриете как те циркулират от една в друга професионална сфера, как навсякъде идват с амбицията да наложат “нов стил” на работа, но налагат единствено своята заместителност.
За заместителния човек е приказката за дялания камък. Затова и тя е трудно смущаема и когато е облечена в конкретните форми на управленско-бюрократичната реалност, тя дори може да бъде и забравена. Но не бързайте. Тя сама се обажда, не може да не демонстрира желанието си да се покаже навсякъде. Гъвкава и жилава тя се чувствува еднакво добре и в периоди на застой и в ситуацията на промяна. В първия случай налага своите условия, диктува положението, опитва се да се увековечи. В реформаторската ситуация е същата. В началото ще я срещнете смутена, но сетне – улавя земестителския тон великолепно. Заместителността ще изрече думи и понятия, в които не вярва. И ще ги произнесе и по-убедително от вярващите.Ще отправи апел към всички, за да скрие себе си.
Когато стана земетресението във Вранча и в Свищов загиваха хора, заместителността пусна по радиото танцова музика. Пак заместителността не пожела да развали първомайския празник и гражданското спокойствие и затова, когато радиоактивния облак от Чернобил премина и над нашата страна, всичко си беше на мястото – седем дни мълчание и възможност за спокойно заразяване на нашите деца. Разбира се, че между заместителите истината се е знаела и не случайно за тях са били взети и специални мерки. За останалите български граждани в здравните заведения поставиха заместителни табелки, в които се указваше, че е желателно да се избягват …рентгеновите снимки!? Такъв цинизъм България не бе преживявала.И само по-досетливите разбираха, че нещо не е в ред.
За да бъде пълен абсурда на заместителността се появи и стихосбирка със страшното име “Чернобил”. И както и можеше да се очаква и в нея истината е заместена от оптимистични брътвежи и фразьорство от типа “класовия враг е мародер”/ сякаш не заместителите предизвикаха аварията, а господата от Уолтстрийт!/ и “смел реактор под съветски флаг за наука е умрел”. Както се полага и тази “стихосбирка” има редактори, издатели, рецензенти и всичко, което изисква заместителността.
“Благодарение” на заместителността българската земя обезлюдява. Села забравиха що е детска глъчка. Около градовете израснаха заместители на естествената градска среда – “жилищните комплекси”/ в които, разбира се, самите заместители не живеят/. Започваме да се досещаме за крайната цел – да се замести самия живот с измислицата на заместителността. Един далечен пример, от друга действителност.
През 30-те години най-талантливите български писатели и поети излизат в печата с писмено заявление, че напускат Съюза на писателите. Защото според тях там са се създали отношения, които заместват истинските творчески взаимоотношения между хората на изкуството. Всеки истински писател, заявяват те, може да върши своята писателска работа и вън от съюза на писателите. Минаха години и случаят е забравен. Но как да не се смееш днес, когато българския писател в края на ХХ век се храни в един и същи “стол”, членува в една организация, почива в една и съща “почивна станция”, работи на едно и също място, в едно и също издание и заедно с това “запазвал индивидуалността” си. Заместителността ходи и между писателите.Боже мой, колко романи, повести, разкази, поеми и бодри стихове умират всеки ден, защото бяха и са част от опита за подмяна на живота. Друг е въпросът, че сигурно ще бъдем свидетели и на това, как тези, които подменяха живота с етикетите и лозунгите от “последния конгрес” ще се опитат да подменят и заместят искрения порив към една друга действителност.
Заместителността ревниво охранява своята заместителска територия и допуска вътре само себеподобните си. Затова и много от тайните й остават задълго скрити-покрити. Зад кулисите – вероятно се разиграват прелюбопитни драми.Особено, когато заместителят трябва да бъде заместително преместен от едно на друго заместително място. Тогава до нас достига далечно ехо от скърцащи зъби, което отзвучава като нежен ромон на планински ручей, докато дялания камък се намести.
Стотици хиляди и милиони грешни народни пари се потрошиха за целите на заместителността. Като стоуста ламя тя “усвоява средства”, за да …организира. Вероятно ние сме на първо място в света по организиране на т.нар. мероприятия.Симпозиуми, семинари, конференции, десанти – всичко работи за заместителността. Като трайно явление в обществения ни живот заместителността първа ще приветствува “новото”, ще подскача от радост и ще си ушие дрехи от фразите на деня. И сетне до умопомрачителност ще повтаря, че “царят не е гол”. Нейното подсъзнание е цинично. Когато ви се усмихва крие нож зад гърба си. Онзи ден – говори разпалено едно. Днес – точно обратното. Но и тогава и сега – с тон на непогрешимост и правота и скрита зад колективното “ние”.
Тя няма минало. И угризения на съвестта. Какво от това, че вчера е възпявала завода, тровещ и днес малкото въздух, който ни е останал. Току виж написала “екологическо” стихотворение. Наскоро ме порази един случай. Шефът, който оглавявал ведомството на химическите заводи и който е водил пунически войни срещу пазителите на околната среда, сега е …шеф на същите тези пазители и разгорещено и яростно воюва срещу създадените от самия него правилници и разпоредби. Отличен заместител той приляга напълно съзнателно и “отговорно” изпълнява своите функции. И в двата си “поста” е бил и прав и непогрешим.
За заместителността не съществува нито покаяние, нито разкаяние. С прелестна лекота тя сменя своите роли. И продължава оптимистично напред. Как да я спрем? Колективна рецепта не съществува. Моята е индивидуална – да се опитаме да живеем така, че непрестанно да доказваме на заместителността, колко тя е заместителна. От това тя най-много се дразни. А всяко раздразнение е признак, че явлението наистина съществува.
Октомври 1989 г.
