Какво са 23 години? Щрак и…няма ги. Изхвърчаха, отлетяха, изпариха се като бензинови пари. Остава някакъв слаб мирис от изгорени надежди. И спомени, много спомени!
През есента на 1990 г. БСП се постара да унищожи всичко, каквото можеше да се унищожава в България. Ако бяхме държава в пустиня вероятно предшествениците на Станишев щяха да унищожат и пясъка под краката ни. Но извадихме късмет, не сме в пустиня. Затова и през лятото и есента на 1990 г. изпразниха магазините и затвориха „кранчето“ на бензина. Младите днес биха попитали: защо?
Защото стопанската номенклатура на БСП тогава искаше бързо да направи големи пари, но нямаше как открито да обясни на „електората“, че иска това. Изборите за ВНС бяха спечелени от БСП, но пък опозицията „плашеше“ с нови избори. Либерализацията бе възможност България да влезе в капитализма, да се създаде свободен пазар, който сам да регулира цените на стоките и услугите. Но БСП и премиерът Андрей Луканов не можеха да рискуват недоволството от новите високи цени и неизбежната инфлация да се стовари върху неговата „любима партия“. Трябваха им политически патерици, които да свършат „мръсната капиталистическа работа“ и с които да разделят отговорността за икономическата катастрофа на страната. Такава патерица тогава можеше да се намери само в лицето на „реформаторите“ от СДС. Случайно или не мнозина от функционерите на СДС забравяха, че хората, които гласуваха за нас, искаха да отстраним комунистите от власт, а не заедно с тях да правим „риформи“, както тази магическа дума звучеше от устата на един от „реформаторите“ тогава – Димитър Луджев. По това време Луканов произнесе показателна реч пред стопанската номенклатура на червената партия във Варна, в която определи тези лица и среди в СДС, които бяха склонни на колаборационизъм и политическа заедност с БСП в името на „реформите“, като „разумни сили“. Думите му бяха:
„Трява да работим за един съюз на разумните сили – СРС“.
Участниците в срещата във Варна на „стопанския партиен актив“ бурно го акламират.
И ето го парадоксът. Хората искаха оставката на комунистическото правителство. Бяха гневни и антикомунистически настроени. Във ВНС водехме безмислени спорове върху очевидното – катастрофата на комунистическата система. Оттогава са и моите думи за „Залпът на Аврора, който още трещи във вашите глави“ или парафразата на Вапцаров: „Когато няма олио и хляба е от мъката по-чер, един е лозунгът: Терорът долу! И никога със СССР!“. Това последното, така разгневи другарите, че те искаха да ме линчуват. Една снимка е съхранила този епизод, в който цялата парламентарна група на БСП е тръгнала със закана срещу мен, но и „нашите“ са дошли на помощ! На другия ден във в. „Отечествен фронт“ се появи показателната статия: „Срамни приказки!“, в която се твърдеше, че „докато светът не си представя бъдещето без СССР“ депутатът от СДС Йорданов призовава:“Никога със СССР“.
Друго обаче тежеше на хората тогава. Те висяха с часове и дни по опашки за насъщния, за къшей хляб и бурканче кисело мляко, даваха „дежурства“ до своите автомобили, за да ги придвижват с бутане в километричните опашки към заветната бензиностанция с надеждата, че ако не вчера, то поне днес, ще „пуснат“ бензин. Затова пък спекулантите се вихреха и правеха пачки…
Изходът от тази ситуация бе очевиден. Разпускане на 7-то ВНС и нови избори. Настроенията в страната срещу БСП бяха стигнали най-високата си степен. Социологическите данни показваха, че при едни нови избори СДС ще спечели с близо 60% и ще може да състави самостоятелно мнозинство. А това означаваше, че демокрацията ще проходи изправена, а не прегърбена и накуцвайки.
Но това не се случи. Случи се Сценарият на БСП, а вероятно и на задкулисието на ДС. А той предвиждаше размиване на отговорността и замитане на следите от извършените стопански престъпления на комунистическата номенклатура. И ръководството на СДС влезе в този сценарий като каза „ДА“ на правителство, което в политиката се нарича коалиционно, но за да бъде успокоено общественото мнение бе наречено „правителство на националното спасение“. Впрочем, едни го наричаха на „спасението“, други – на „съгласието“, но истината бе, че при комунистическо мнозинство в парламента, опозицията от СДС сви знамената и реши да помогне на БСП да излезе от политическия трап. Оправданието бе: реформа! Според официалната статистика, в която обаче мнозина с основание се съмняваха, страната бе на ръба на фалита. В невъзможност да разплаща своя външен дълг. Но дефицитът на стоки беше фиктивен. Хората работеха. Но предвидливо Луканов бе спрял „кранчето“ на доставките от СССР. По-късно се оказа, че не ние, а СССР е финансов длъжник на България. Но според сценаристите от БСП, след „шока“ от катастрофата на комунизма, хората трябваше да преживеят друг „шок“, за да забравят бързо първия. А той, вторият „шок“ или „шокова терапия“, трябваше да се запише на сметката на „демократичните сили“. И докато ние се облъщавахме, че правим исторически „реформи“, в страната пропагандата на БСП внушаваше, че „СДС вдигна цените“, „демократите са виновни“, „при комунизма имаше всичко и евтино, но откакто дойдоха тия „фашисти“ от СДС хлябът стана 20 лева“. И постепенно печелившият ни рейтинг започна да се стопява.
Като говорител на ПГ на СДС в 7-то ВНС станах неволен участник и свидетел на заключителната част от разговорите за съставянето на правителството на „спасението“. Казвам заключителни, защото ние имахме парадоксалната ситуация, в която още докато в Министерския съвет се разполагаше Андрей Луканов, в специално приготвен кабинет на втория етаж вече „работеше“ бъдещия премиер Димитър Попов. Пиша „неволен“ и „свидетел“, защото в кабинета на председателя на ВНС акад.Николай Тодоров, където се проведе срещата на ръководствата на парламентарните групи на БСП и СДС, имена не се обсъждаха, а просто се съобщаваха. „Консенсусът“ явно бе постигнат извън стените на парламента много преди това. Всъщност, макар и определен от РДП за участник в тези разговори, аз ги напуснах още в началото, а в.“Демокрация“ е запазила моите думи тогава:
„Напуснах разговорите, защото не вярвах, че крайният резултат ще има онзи демократичен смисъл, който вероятно очаква страната…. Освен това в споразумението се говори за отговорност, но не и за вина на БСП за катастрофалното състояние на страната“(бр.274).
Ставаше дума за Споразумението, с което се легитимира и мотивира създаването на коалиционното правителство на БСП и СДС с премиер Димитър Попов. Ние не просто влязохме, а направо влетяхме, набутахме се в окото на Сценария. Станахме част от него. И още на 9 януари 1991 г. вестник „Дума“ подхвана арията на клеветата: „Правителството на Попов обмисля по-солени цени от бившия кабинет на Луканов“. Тогава се създаде от сценаристите и фразата, която и до днес е крилата и много хора я използват без да се замислят: „Всички са маскари“. Какво от това, че за едните се знаеше от близо половин век, а за другите… Другите трябваше да изпълнят с ново съдържание народната поговорка:
„С каквито се събереш, такъв ставаш“.
Официално СДС заяви чрез председателя ни Филип Димитров, че „поема отговорността за управлението на страната“. Малко по-късно обаче и в резултат на масови протестни писма до вестника, „Демокрация“ написа: „Нека всеки сам да определи, какво е това правителство“. И докато в СДС темата „реформи“ се премяташе от едни като горещ картоф, а от други като „манна небесна“, хората сигнализираха за огромни стопански престъпления, за източване на банки, за кражби на селскостопанска техника и още куп безобразия на стопанската номенклатура на БСП. Комунистите зад „реформата“ си изпираха биографиите, подреждаха си кадрите, подготвяха се за славното време на капитализма.Заключителният разговор за съставянето на кабинета на Попов се водеше в кабинета на председателя на парламента акад. Николай Тодоров. Александър Лилов, Чавдар Кюранов, Петко Симеонов, Димитър Луджев просто правеха „последна проверка“ на имената. И правителството на „спасението“ бе готово. Каквото му кажеха Попов го приемаше. Нещо като Орешарски днес. Единствено за министерството на вътрешните работи се получи известно двоумене, но бе решено в полза на Христо Данов, юрист, правнук на известния възрожденец книгоиздател Хр.Г.Данов и бъдещ председател на Конституционния съд. Парадоксалното е, че днес в интернет има повече информация за неговия син, варненецът Веселин Данов. И то каква информация!
Димитър Попов бе съдия по комунистическо време (от 1972 г.) в Софийския градски съд. Монтиран бе за секретар на Централната избирателна комисия, която трябваше да проведе изборите за ВНС. И така ги проведе, че прикри огромните фалшификации. Но това вече е разказвано. Истината е, че тогава тези, които са издигали Попов за премиер отлично са знаели следния факт от неговата биография:
|
През 1986 г. той осъжда на смърт 26-годишния Тодор Дечев, който е бил обвинен, че е осквернил надгробния камък на Людмила Живкова. Макар днес всеки юрист да ви каже, че за такова „престъпление“ смъртната присъда не може да се присъди, тя е издадена и изпълнена. Тодор Дечев е екзекутиран чрез разстрел. Днес Димитър Попов ще изповяда: „Поругаването е хулиганство, за което не можеше да бъде подадена смъртна присъда. Имаше и други престъпления. /Но не казва какви!/ Нямам в себе си убеждение за своя грешка.“
В наши дни Тошо Тошев /агент Бор/ и мастит главен редактор, ще напише: „С Димитър Попов сме приятели от доста години преди да затрещи демокрацията...“ |
Създаде се тогава правителството на „националното спасение“ и в него влязоха Иван Костов, Димитър Луджев и Иван Пушкаров – народни представители от ПС на СДС. Последва либерализацията, но и високата инфлация, ръст на цените с над 100 процента на месец. Скритите от комунистическата номенклатура стоки се появиха на пазара. Но с цени, които направо ошашавиха българина. Тогава Попов посъветва: „За Бога, братя, не купувайте“. Много по-късно, вече като посланик в Полша, научих, че основна цел на полската държава в този период е била да осигури опрощаването на държавния дълг към държавите кредиторки от Парижкия клуб. И Валенса и Балцерович успяваха да постигнат това. В същото време правителството на Попов искаше разсрочване на дълга, а министрите ни се надпреварваха да правят изявления как България ще си плати всичко. Но защо България и българите трябва да плащат за комунистическите престъпления? Този въпрос някак странно избягваха и Луджев, и Костов, и Пушкаров. Това че го избягваха техните колеги в правителството Александър Томов, Емилия Масларова и Виктор Вълков го разбирах. Но за мен тогава, колкото и да бях „млад и зелен“, проблемът бе друг. Задавах си въпроса: как така Партията и ДС ще предоставят точно на нас, техните „противници“, най-важните правителствени и държавни ресори – финансите (министър Иван Костов), икономиката (министър Иван Пушкаров) и дори вицепремиер за силовите министерства – Димитър Луджев. Та нали щяхме да им видим „тайните“, кражбите, далаверите и всичко, за което тръбяхме по предизборни и следизборни митинги. Какво бе това „доверие“? И тази „сигурност“ в „разумните“ реформаторски сили, че няма да направят нещо, което да бъде извън контрол? Забелязъл съм, че този въпрос и до днес деликатно се подминава, заобикаля, избягва. Все едно няма такъв въпрос. И на преден план се изтъква „спасението“, което сме донесли.
Това беше фалшиво спасение. Изпълнение на чужда партитура. То, заедно с приетата през юли 1991 г. Конституция, направиха така, че несправедливостта стартира на висока скорост и при демокрацията. Направи така, че темата за комунистическите престъпления остана само за историците. Точно така разсъждавах на 25 януари 1991 г., когато от трибуната на парламента предложих да се създаде анкетна комисия, която да разследва дейността на правителството на Андрей Луканов довело страната до икономически банкрут. Предложението бе отхвърлено и стана пределно ясно, че няма никакво „реформаторско мнозинство“, че значката „реформатори“ с която се закичиха доста „велики“ народни представители, е само прах в очите на хората. И не само, че нямаше анкетна комисия, но самият Луканов бе издигнат на поста Председател на комисията по външна политика.
В книгата си "Да нарушим Сценария"/2006/ съм цитирал позицията тогава на Едвин Сугарев:
„Надеждата, че с активното присъствие на комунистическото мнозинство могат да се гласуват демократични закони и демократична конституция, е по същество утопия, при това опасна утопия. Както е известно, законите и конституцията целят не друго, а смяна на системата, на комунистическата система“.
А когато дойдоха все пак изборите, благодарение и на продължителна гладна протестна стачка на 39 народни представители от СДС целяща тяхното предизвикване, се оказа, че високия политически рейтинг вече го няма. През октомври победихме БСП само с 1%. Тогава искрено се зарадвах и произнесох на митинг: „Демокрацията победи с малко, но завинаги!“ Комунистите го преиначиха, заменяйки „демокрация“ със СДС. Това вече звучеше нелепо. Но много хора и до днес така го знаят. Разбира се, на митинги думите на политиците трябва да внушават увереност и кураж. Но тревогата и безпокойството в мен вече бяха свили гнездо. То остава и до днес, когато отново се подреждат реформаторските редици. Затварям очи и след това ги отварям. Не, няма опашки за бензин. А моловете ще се пръснат от стоки. Но доходите, защо ги няма доходите на хората? Затова пък имаме законни милионери и милионерки, наследство от задружния отряд на „разумните сили“ в българската политика. За да задвижи икономиката време е Орешарски да призове: „За Бога, братя, купувайте!“ Въпросът е кой и с какво ще купува.
