България спаси всички свои граждани от еврейски произход през Втората световна война
Ние, българите, спасихме своите сънародници евреи по време на най-страшната война на ХХ век. И го направихме независимо от факта, че българските политици, преследващи „националните интереси“, застават на антидемократичната страна на историята.
Но историята има своите парадокси. България се включва в Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) заедно с Унгария, Румъния и Словакия.С изключение на далечна Япония, все членове на Европейския съюз. Извън Европейския съюз днес е Русия, която преди нас сключва приятелски договор с нацистка Германия – печално известния договор Рибентроп-Молотов за ненападение между Германия и Съветския съюз. В резултат – съветска Русия окупира Литва, Латвия и Естония – все наши приятели днес в ЕС. И заедно с Германия нападат коварно Полша – днес също член на приятелското европейско семейство.
Българските комунисти дълги години искаха да бъдат приемани за демократи, защото били "антифашисти". И да поставят знак на равенство между антифашизъм, комунизъм и демокрация. Истината е друга.
Хитлеристкият „националсоциализъм“ и сталинският „интернационален комунизъм“ като идеология и практика, бяха еднакво антидемократични.
С тази разлика, че нацистите водени от човеконенавистническата „расова“ теория избиваха „чуждите“ народи, а комунистите унищожаваха „своите“ народи.
Каква е позицията на българските комунисти, когато фашистка Германия и комунистическия Съветски съюз си подават ръка?
Още в края на 1940 и началото на 1941 г., ЦК на БРП взема курс на подкрепа на българското правителство и настоява то да подпише Тристранният пакт и да приеме съюза с Германия. Причината е в топлите отношения между Москва и Берлин. И в споменатия договор за ненападение между тях. Едва днес, във времето на демокрацията, някои комунисти се осмелиха да припомнят, че в този период партията им издава нареждане немските войски да бъдат посрещнати „не като враждебни, а като приятелски войски." В „Неизвестни страници от миналото“ Върбан Ангелов, един от „войниците“ на тази партия, излага и мотивите. Комунистите вярват, че
войната, която Хитлер започва с „буржоазния свят“ ще „приближи световната революция“.
А и Хитлер е колкото „национал“, толкова и „социалист“. Тази политическа линия се променя едва когато стратегическия приятел Хитлер неочаквано напада истинската родина на българските комунисти – СССР. Но докато те обслужват чуждите съветски интереси, българската държава и българските политици са изправени пред небивало изпитание. Те трябва да спасят България и българския народ от ужаса на войната.
На 22 октомври 1940 г. цар Борис III отказва включването на България на страната на Тристранния пакт. Седмица по-късно Италия обявява война на Гърция. Следва оферта към България да се включи във войната срещу своя съсед „за освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония". Цар Борис III отхвърля предложението. На 12 ноември 1940 г.в Берлин съветският външен министър Молотов прави опит да спазари включването на СССР в Тристранния пакт срещу съгласието на Германия България да влезе в съветската сфера на „гаранции". Непосредствено след това Хитлер отправя нова покана към цар Борис III за присъединяване към Оста. Царят е непреклонен. Междувременно други три държави приемат - Унгария, Румъния и Словакия. Германските войски навлизат в Румъния и съсредоточават на Дунава 500 000 германска армия. Паралелно с натиска на Германия върви и натиска на СССР – т.нар. Соболева акция
България е изправена пред съдбовен избор – да продължи да се противопоставя и да преживее ликвидирането си като държава, да се покрие с черни забрадки, или да спаси живота на своите граждани.
Цар Борис ІІІ избира моралното решение пред политическата демагогия. Неговото миролюбие спасява българския народ. Паметни са и днес неговите думи: „докато съм жив България няма да воюва“.
В края на 1940 година, едва след като Унгария, Румъния и Словакия влизат в Тристранния пакт и с цел да се отложи неизбежното, правителството внася в Народното събрание „Закон за защита на нацията“. Това е репресивен акт, но и закон, който оставя въпроса за еврейското население в български ръце. Той е последван и от други законодателни актове, които заемат сходни норми приети в законодателството на Румъния, Унгария и Франция.
„Законът за защита на нацията“ ограничава права, унижава човешката личност.
Затова и отношението към него днес може да бъде само едно – антидемократичен. Но парадоксът на историята е в това, че с този закон българските евреи са репресирани, но живота им е спасен. Те са унизени, но не и депортирани в „лагерите на смъртта“. Затова и когато днес оценяваме този период от историята трябва да разбираме цялата сложност и нееднозначност на политическите решения във времето на световна война.
Истината е, че срещу кошмара и ужаса на нацистката политика, се изправя българския народ – политици и интелектуалци, депутати от властта и от опозицията, цар Борис ІІІ, бизнесмени и фабрични работници, университетски преподаватели и офицери от армията, журналисти и лекари, свещеници и атеисти, демократи и дори комунисти. Всички те преди 70 години правят така, че днес в цял свят за народа на България се говори с уважение и възхищение, като за народ, постигнал морална победа в сблъсъка с една от двете антихуманни доктрини на ХХ век.
НЯМА ВИНОВНИ НАРОДИ
Винаги в навечерието на годишнината от Холокоста, познати гласове в македонските средства за информация, както и нашенски безродници, започват да хвърлят несправедливи обвинения към България и българския народ. Написани или изречени в духа на една отречена от времето пропаганда, те обвинят България и българския народ.за депортацията на 11 343 македонски евреи, граждани на окупираната от Германия югославска държава. Опитват се да вменят вина на българския народ. А истината е друга.
Българската държава и българският народ са изградили през вековете традиция на етническа толерантност.
Не случайно етническата чистка и репресиите срещу турското етническо малцинство осъществени от комунистическата власт през 80-те години на миналия век, не бяха приети от българския народ и интелигенция. В началото на ХХ век България приема хиляди бежанци арменци – „нещастници клети“ от арменския „велик и храбър народ-мъченик“. В средата на века България спасява всички свои еврейски сънародници от лагерите на смъртта, нещо което не успяват да сторят останалите европейски държави.
През 1943 г. България спасява цялото еврейско население, живеещо в рамките на нейните международно признати граници.
Като проучват различните участници и социални групи в този процес, изследователите стигат до извода за народно движение в защита на евреите у нас. В решителен момент българският цар Борис ІІІ успява да устои на натиска на Хитлер и като държавен глава има главна заслуга за този високохуманен акт.
„Не беше тайна в България – пише в спомените си Стефан Груев, началник на кабинета на Царя, че Царският двор изобщо не одобрява антисемитските мерки, взети под натиск. Когато Борис приказваше частно със семейството си и с близки приятели, той говореше с дълбоко възмущение и отвращение за нечовешкото отношение на нацистите към евреите. Даже и без да подозира за съществуването на тайния нацистки план за пълно изтребване на еврейската раса, царят смяташе хитлеристкото антисемитско безумие за проявя на повредени умове.”
Всички български евреи, независимо от техните политически и идейни възгледи, са спасени от лагерите на смъртта. И това става във време на най-жестоката европейска война. Затова и техните наследници винаги ще останат благодарни и признателни на България.
Петдесет хиляди души, това са много хора – това е цял един град, това са хиляди бъдещи семейства, деца, внуци. Благодарение на тази спасителна акция, която прави малка България, днес европейската цивилизация е по-добра, по-морална и достойна за своето бъдеще.
Българското правителство не е могло да спаси от депортация еврейското население от дадените му за временна администрация територии на Егейска и Вардарска Македония.
Известно е, че присъединяването на територията на Вардарска и Егейска Македония към България през април-май 1941 г. не е било извършено с никакъв официален документ. Единственият международен документ е т.нар. Виенска спогодба „Доктор Клодиус”. Тя представлява писмо от представителя на германското правителство доктор Клодиус, (27 април 1941 г.), в което се третират задълженията на българското правителство, свързани с гарантиране правата на германците в окупираните от тях области от Югославия. Изрично се посочва, че статута на тези територии ще се реши при „окончателното уреждане на положението на бившата югославска държава”. До тогава те са „германска окупационна зона, придадена за администриране на България”.
Във всички документи от времето на Втората световна война, както и в германския печат, Вардарска и Егейска Македония се наричат „германска окупационна зона”, а не българска.
През 1942 г., с Постановление на Министерски съвет се издава Наредба, според която „всички югославски и гръцки поданици от български произход придобиват по право българско поданство”, ако поискат такова в едногодишен срок от влизането на тази Наредба в сила. Поради политиката, която тогавашна Германия възприема спрямо евреите и задълженията, които България приема по силата на подписания на 1 март 1941 г. Протокол за присъединяване към Тристранния пакт, българското правителство е било принудено да запише отделен член 4 в Наредбата, в който се уточнява, че тя не се отнася до лицата от еврейски произход, както и за омъжените жени от еврейски произход. Това де факто и де юре е означавало, че България е нямала призната от Германия юрисдикция върху еврейското население от Вардарска и Егейска Македония и не е имала право да го третира като българско.
Спасяването на човешки живот обаче не е въпрос на бюрокрация, административни документи и разпоредби. Особено в години на война и насилие. Спасяването на българските евреи не е станало по силата на административно-бюрократичната машина на държавата. То е резултат на народно движение, на масова гражданска съвест, на обществен морал. Резултат от действието на много хора – политици, интелектуалци, общественици, духовници, и не на последно място на българския цар Борис ІІІ. Всички те, макар и от различни обществени позиции, застават зад една справедлива и високо нравствена кауза.
Цар Борис ІІІ и българските политици са били изправени пред изключително тежък избор,
пред какъвто дано никога повече историята да не изправя нашите държавници: да спасят, колкото се може повече български граждани или опитвайки се да направят невъзможното– да спасят всички граждани от еврейски произход, да вкарат България в касапницата на войната и да я покрият с черни забрадки. Това е изключително тежък жребий.
Затова е и забележително единството, с което общественици от опозицията и властта, православната църква, дейци на религиозни секти и дори някои откровени привърженици дотогава на политиката на Третия райх, като един застават зад позицията да не се допусне унищожаването на „нашите евреи“. Нещо повече. Български дипломати издават транзитни визи за преминаване на евреи от Унгария и Румъния. От наши пристанища тръгват параходи с бежанци за Йерусалим. Един от тях – „Струма“, е потопен от съветска подводница и това са единствените „масови жертви“ сред еврейското население. Затова историческата обективност изисква да се отдаде заслуженото на държавните и на политическите дейци от онова време, на българския цар Борис ІІІ, като решаващ фактор в движението за спасяване на българските евреи.
Защото историята не е безименна, защото личностите правят историята.
През ХХ век европейците преживяха ужаса на две антихуманни идеологически доктрини и политически практики – нацизма и комунизма. Последователите им взеха участие – директно или косвено, в унищожаването на десетки милиони добри и вярващи в Бога човешки същества. Затова и днес тези античовешки доктрини са осъдени от демократичния свят. В мотивите към Резолюция № 77 на Камарата на представителите на Конгреса на САЩ, конгресмените Джое Уилсън (Републиканска партия) и Том Лантош (Демократическа партия) специално подчертават ролята на парламента, православната църква, цар Борис ІІІ, правителството и българския народ като изтъкват, че България е „единствената държава, съюзник на нацистка Германия, която е спасила своите евреи и единствената, в която след края на Втората световна война техният брой е нараснал”. Това е истината.
Няма данни за съпротива или действия от страна на населението на Егейска и Вардарска Македония срещу депортацията на техните еврейски съграждани.
Няма документи, които да свидетелстват за протест и съпротива на населението от Скопие, Битоля, Щип, Кавала или Драма срещу депортацията на еврейското население. Този факт също заслужава сериозен социологически и народопсихологически анализ. Данните говорят за евреи спасени от българи в тези територии. Така например Рафаел Моше Камхи, родом от Битоля, е спасен от българския офицер за свръзка майор Митков, доведен е в България през 1943 г. и избягва депортацията. Изследователят на Холокоста Мартин Гилбърт разказва за български лекар, който спасява 23 евреи от Скопие. Всички сериозни изследователи изтъкват, че инициатор и пряк ръководител на депортирането на евреите е германската страна, която във всички големи селища разполага свои комендатури, които пряко организират и наблюдават депортацията.
Когато днес в Република Македония се повдига въпроса за отговорността и вината в този исторически период, е необходимо да се припомни, че след поемането на временното администриране на т.нар. Вардарска бановина (окупирана от Германия), България инвестира колосални за онова време финансови средства за изграждане на инфраструктура (пътища, електрификация, канализация), за изграждане на театър и университет в Скопие и много други. Македонската пропаганда днес, която нарича моята страна „фашистки окупатор“, пропуска да спомене, че световната история не познава друг такъв „окупатор“. При това посрещнат с цветя, хорá и песни, като освободител от сръбска окупация. Пропуска също така и факта, че „фашистка България” успява да спаси от германски плен близо 12 000 македонски младежи, които по това време са служили в югославската армия и чиято съдба сигурно би била трагична в германски плен.
Като български посланик в Република Македония в периода 2001-2005 година успях да публикувам статии в македонската преса, с които възразявах на клеветите срещу България по тези въпроси. Така на 22 март 2003 г. публикувах в скопския вестник „Дневник“ статия, която предизвика широк отзвук. Очаквам и днешните български дипломати да не стоят безучастни и безмълвни, а да отстояват в Република Македония истината за моралната висота на българския народ.
Българските политици носят отговорност за своите действия през този исторически период. Но българския народ не е виновен и България няма вина. Защото България е народът, а не политиците.
Политиците понесоха присъдата на времето. Някои от тях и без доказана вина, бяха избити от проводници на чужди интереси, от безродници и национални предатели.
Но не могат да бъдат морални съдници на историята тези, които унищожиха голяма част от политическия, духовен и интелектуален елит на българската нация след злокобния 9 септември 1944 г. Те не са демократи и историята им отне правото да съдят.
Затова и не приемам на моята страна да се приписват намерения и действия, които не отговарят на същностната политика на българската държава и на отношението на българския народ към неговите еврейски сънародници. Не приемам съдник и тълкувател на тази човешка трагедия да бъдат комунистите, които също изграждаха лагери и дамгосваха хората като „врагове“. Исторически невярно и несправедливо е моята родина да бъде обвинявана и да носи цялата отговорност за трагичните събития от преди 70 години, както това се опитва да внушава част и от днешния македонски политически и обществен елит. Не приемам и говорители по тази тема да бъдат доносници на комунистическата Държавна сигурност и наследници на комунистическите терористи преди и след Девети септември.
За нас, българите, поуката е ясна –
да не се повтори никога подобна човешка трагедия, да се осъди всяка проява на ксенофобия, расизъм и антисемитизъм, на религиозна и етническа нетолерантност и използването им за политически цели като заплаха за устоите на демократичното гражданско общество и ценностите на човешката цивилизация.
Да не се допуснат до съзнанието на младите хора отровите на крайния национализъм и комунизъм, на терористичните практики. Защото отговорността за нашия свят е на всички ни.
