Тези размисли са провокирани от едно интервю на Радан Кънев. В него той за първи път признава, че като партиен функционер на ДСБ е бил против създаването на Синята коалиция. Но се е съобразил с решението на своята партия и след това го е изпълнявал. С Радан ни делят близо 20 години, но ето, че попадаме в сходна ситуация. В началото, за разлика от него, аз бях възторжен защитник и почти „идеолог“ на Синята коалиция. Но до момента, в който разбрах две неща. Първото бе, че структурите и дребните партийни функционерчета на СДС и ДСБ по места, не искат да работят заедно, защото си мерят взаимно „кранчетата“. И второто, когато парламентарната група на Синята коалиция направо сложи едно приятелско рамо на БСП и ДПС атакувайки с и без повод всеки ден правителството на ГЕРБ.
Попарата от тези им действия сърбаме днес, когато БСП и ДПС се върнаха триумфално на власт. На нормален човешки език това се нарича политическа незрялост или „объркване на противника“. Затова и също като Радан Кънев, когато СДС взе решение за самостоятелно явяване на изборите, аз се съобразих с него и го подкрепих. С други думи дадох шанс и на двете сини партии да влязат в парламента. Всяка със своето си високомерие. Но тревогата ми за бъдещето на дясното си остана.
Склонен съм да разбера онези амбициозни политически образи, които някога напуснаха СДС водени от амбицията да направят някаква нова силна дясна партия и вярващи единствено в правотата на Иван Костов. Те разцепиха и отслабиха СДС. И без СДС нищо не постигнаха. И не случайно, когато опря до избори пак СДС потърсиха – за Синя коалиция. Но самата им омраза към СДС бе изключително подла и грозна, защото тя бе като подлагане на крак на политическата сила, благодарение на която изобщо някой научи техните имена в България. Продължих обаче да живея с надеждата, че неразбориите между СДС и ДСБ не са болка за умиране.
Но какво да кажа за последвалите „раздвижвания“ в СДС , когато една сюрия доморасли демократи и демократки като „сини мравки“ се разлетяха по най-различни партии и партийки.
И се започна една прескочикобилщина, едно политическо клинкане, направо не е за припомняне. И сега ги виждам разставени в няколко „реформаторски“ партии. И там събрани с други ненагледни образи, които пък през годините обслужваха многократно я ДПС, я за по-сигурно – БСП. И се питам как всичко това се примирява с приказките за морал, принципи и ценности? Никак, ама никак, не се примирява, Радене! Изобщо клинкането от партия в партия е дар за дирижиращата политическия ни живот мафия и гарантиране на политическото безвремие, в което се намираме. Вярно е, че хората имат право на промяна. И че се променят. Но да твърдиш, че си се променил, а да влезеш в партия създадена специално преди миналите избори, за да вкара едни „граждини“ като патерица на БСП в парламента, това не го разбирам.
Да се събереш с довчерашни фенове и фенки на тройната коалиция – сори. Не искам да го разбирам. Или да гониш политически успех рамо да рамо с довчерашни депутати на партия, която в момента е на власт? Сори, голямо сори. В тия дребни, дребни кариеристчета и партийни активистчета, независимо, че са си направили партийки или се преживяват като „лидери“ не виждам и няма как да видя нищо реформаторско, нито пък добро за България. Разбирам меракът на ДСБ и СДС да влязат в парламента. Не е хубаво да ги няма в него. Но безпринципността, която наблюдавам, ще роди поредната политическа измама. Ужасява ме мисълта, че в следващия парламент т.нар. „реформатори“ или клинкатори, ще се разлетят накъдето ги тегли интересът. И нищо чудно някои от тях да цъфнат с грейнали от поредното клинкане лица, в новия политически проект на олигархията. Тогава ще развъртя вече гьостерицата. Засега само от време навреме раздавам по някой словесен шамар. Като този.
