Масовите протести в страната повдигнаха въпроса:

Кои ни управляват и как стигат до властта

         При тоталитаризма беше ясно. Наложеното с оръжие и закрепено в Конституцията, право да управляват, имаха само членове на комунистическата партия. Обичайна практика бе статута на този управленски състав да се дублира със служба /или сътрудничество/ в Държавна сигурност и РУМНО /Военното разузнаване/. Имаше и изключения. Да не забравяме и „младите партийни надежди“ – ръководителите на Комсомола на различни нива, които също бяха привличани в държавното управление или в ръководството на държавните фирми. Този задружен отряд формираше държавната номенклатура - от текезесето до министерския съвет. През 80-те години на ХХ век членската маса на БКП приближи застрашителния един милион. Както днес признават редица пребоядисали се своевременно бивши членове на БКП, меракът им за членство тогава е бил само един – кариерата. Приемам, че сред тях е имало и искрено вярващи в „идеята“. Имам обяснение и за тезата „обикновени комунисти“ и съм склонен да ги разгранича от основната номенклатурна кохорта. Макар фактите да не ме подкрепят толкова категорично.

               Освен да лази за кариерата, този огромен „трудов“ отряд, имаше за основна задача да пази властта. И да я предава от поколение на поколение. Примерно, ако бащата бе хванал гората през лятото на 1944 г., това беше основание той да бъде признат за „активен борец против фашизма“, а пък децата и родата цял живот да ползват привилегии – апартамент с пререждане, влизане в университет „по другия начин“, снабдяване с дефицитни стоки и дори „по-престижен“ гробищен парцел. 

Навързани и обвързани помежду си, партийните членове бяха местени по етажите на управлението. Партийният асансьор бе претоварен от бездарници и недоучени ненагледни образи.

Комунистите бяха ненадминати майстори в разделението на обществото.

            Изграденото от тях обществено устройство бе несправедливо, защото управляващата комунистическа каста се самовъзпроизвеждаше във властта. Посредствеността и централизираното управление правеха така, че всеки се съобразяваше не със законите, интересите и нуждите на хората, а само и единствено с партията представлявана от „началството по-горе“. Да се угоди на началството и да се затварят очите за неговата посредственост, бе ритуален рефлекс. Та как по-друг начин да си обясним факта, че един полуграмотен селски тарикат, какъвто е Живков се задържа начело на държавата 35 години. Днешните млади бунтовници срещу „статуквото“ трябва да си зададат този въпрос и да не допуснат типажи като правешкият хитрец да яхнат утре властта. 

         В онова „минало незабравимо“ достигането до управленски структури бе преди всичко въпрос на партийна и „борческа“ целесъобразност. Затова и резултатите за държавата бяха плачевни. През 1989 г. част от безпартийната интелигенция поиска промяна и известно време живя с илюзията, че може да помогне на България, ако стигне до възможността да управлява. Но илюзията много бързо се изпари. Сценарият предвиждаше друго.

Номенклатурата на БКП в синхрон с кадрите на бившата Държавна сигурност, трябваше да овладее  собствеността и управленските структури на държавата.

         Борците срещу капитализма бяха решили да станат капиталисти. Да го заявят директно те не можеха, а и вероятно  всичките им дотогавашни идоли щяха да се обърнат в гробовете и мавзолеите – от Маркс, Енгелс и дядо им Благоев, та чак до Ленин, Сталин, Гошо и Тошо. Затова им трябваше удобна за „употреба“, за корумпиране и със сходни „алчни“ намерения, опозиция. Откриването на „удобните“ сред „демократичните сили“ изискваше време. Но дори и в този период на „безвремие“ близките и далечните обкръжения на старите номенклатурни кадри „управляваха“ държавата и нейната собственост. И така се подготвяха за деня „Х“. Така тук ще нарека приватизацията. Важна стъпка в тази подготовка бе източването на банките и създаването на борческите групировки с цел и да грабят, но и да вземат страха на народа. Не случайно много служители на „службите“ преминаха на работа при мускулестите момчета. Или обратно – все едно.

        Когато спестяванията на народа бяха ограбени и парите раздадени на когото трябва, дойде и времето на приватизацията. И до днес има политици, които наричат този период „реформа“. Истината е,  че той си беше чисто мародерско и хайдушко разграбване на държавната собственост от комунистическата номенклатура. След това капана щракна. Време е да признаем: в периода 1997-2001 г. някои политици от Обединените демократични сили помогнаха на червената номенклатура да успее в своите замисли. Тезата им, че така спасяват България, бе теза за наивници. такава си остава и до днес.

           След това в управлението на държавата се изредиха все амбициозни образи от червеното или десарското родословно дърво. Няма значение коя партия идва на власт и дали правителството е редовно или служебно. Лицата, които циркулират „по върховете“ на държавата са като круши, чиито опашки са в дядово-бащината комунистическа партия. И ако навремето комунистите изтъкваха своя работническо-селски произход и се „гордееха“ с него, то днес техните наследници се опитват всячески да скрият произхода си.

           Бивш лидер на СДС обича да повтаря, че децата не отговарят за бащите. Но защо тогава все така се случва, че не само при комунизма, но и при демокрацията, децата на някогашните безпартийни граждани, не могат да стигнат до управлението на страната. Дори и когато страната трябва да се управлява „служебно“, т.е. само за два-три месеца, все към червената родословна люпилня се посяга. А това означава, че българското общество продължава да бъде дълбоко разделено. И ролята на „обслужващ персонал“, която управленската номенклатура е оставила и при демокрацията на народа, рано или късно ще взриви България. И ще се явят граждани, които ще извикат: така повече, не може да се живее. Със саможертвата си някои вече изкрещяха това и се опитаха да ни отворят очите. Но засега диагнозата остава: посредственост облечена във власт. И тя не се пали, тя управлява.