На 4 декември 1979 г. в Бургас се самоуби талантливата млада поетеса Петя Дубарова. Отиде си на седемнадесет години. Помня този тъмен декември и новината за нейната гибел. И първото, което си помислих бе за споделеното някога от големия ни есеист и писател Константин Константинов, по повод първото посмъртно издание на Дебеляновите стихотворения:
„… българската действителност не оставя дръзки в тая страна и жестоко отплаща за всичко…мене ми се струва, че светът на нашите мъртви е много по-богат от света на останалите живи.“
Петя си отиде, преди още да е издала първа книга и остави много непубликувани стихотворения. Талантът ѝ смайваше не само с метафоричното и символно пространство на думите, но и с идеите, посланията, които казваха неудобни истини за времето, в което тогава живеехме. Чиста и невинна, тя искаше да воюва с огромния свят на социалистическия фалш и лицемерие, с бездарието и пошлостта, с тъпите комсомолски и партийни норми и инструктажи, които бяха хвърлили своята примка върху младите в онези години. Това беше времето, когато напред в живота вървяха кариеристите, удобните на партията-майка нагаждачи, когато в училището се наизустяваха сдъвкани „марксически истини“. Това беше действителността, която отхвърляше с подозрение и враждебност мислещите различно и нестандартно, децата, които задаваха неудобни въпроси. Петя Дубарова задаваше такива въпроси – и в краткия си живот и във вечната си поезия.
|
Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 година в Бургас. Самоубива се ненавършила 17 години на 4 декември 1979 г. Малко след смъртта ѝ излиза стихосбирката „Аз и морето“ (1980), а по-късно и „Поезия. Стихове и разкази от различни години“ (1984), „Лястовица. Стихове и разкази“ (1987), „Най-синьото вълшебство“ (1988). Дарованието ѝ блясва още в детството, а по-късно я откриват и насърчават Григор Ленков и Христо Фотев. Година преди да избере бягството от живота, Петя участва във филма на Георги Дюлгеров „Трампа“. Знае английски език, свири на китара, обича да пее, общителна и сърдечна, отзивчива и състрадателна. На 16 години е влюбена в „далечния, светлия, чаровния, нежния”, както записва в дневника си. В стиховете ѝ от последната година не е трудно да се разчете резигнация, разочарование и дори отчаяние от живота. Възможно е причината да е в несподелената обич, в преживяната раздяла. Истината е, че на 3 декември 1979 година, ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:
Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща ТАЙНА
Смисълът на този текст остава неясен и до днес. И поражда легенди. |
В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата пише:
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”
Анализът на поезията ѝ е най-верният ключ за разбиране и на загадката на нейната смърт. Точно той отхвърля като мотив „нещастната любов“. И въвежда убедително протеста срещу социалната действителност, срещу лицемерието на властимащите. Петя Дубарова се самоубива само две години след като от Москва в оловен ковчег връщат тялото на поета и преводач Григор Ленков – нейният първи наставник в поезията. Мистериозната му гибел в съветската столица дълго време пораждаше всевъзможни слухове. Година или две по-късно в писателските среди вече се знаехме, че смъртта на Ленков е причинена от „съветските другари“. Дали това е разбрала чувствителната Петя Дубарова? В „Дневника“ си тя записва:
„Защо не оцеля?…….Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави… Аз само го предусещам като нещо голямо, страшно, което идва срещу мен и трябва да съм великан, за да се преборя с него, иначе то ще ме повлече и или ще ме удави, или ще ме обърне кръгом и аз ще стана едно мъничко негово детайлче…“
На 3 декември 1979 година Петя взима съдбовното решение. Разказват, че е могла да бъде спасена, независимо, че е погълнала смъртоносна доза сънотворни. Но туткавото комунистическо здравеопазване не е успяло да осигури на време необходимата кислородна бутилка…Непосредствено след смъртта ѝ написах следните думи, които и днес искам да повторя:
МИЛА И НЕПРЕЖАЛИМА
Тепърва ще търсим тайната на нейното звездно дарование. Баластът от книжни понятия и теории не може да обясни очарованието на тези стихове, написани от милата ръка на едно тринадесетгодишно дете:
Една вълна - красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба и, и нея.
Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака...
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.
„Убийство“
Поезия ли е това или прокоба! Таен зъл знак или духовна прелест? И тези космични чайки с чайкови пера, и замисленото море, оплакващо ОТРОВЕНАТА красива и добра мъртва рожба! Едно дете мисли за смъртта и постига живот в смъртта. На 16 години Петя Дубарова пише:
А бавният ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта.
Милата и непрежалима, щастлива в смъртта Петя! Каква ли огромна, нечовешка болка е спотаявала в малкото си сърчице, когато е писала:
Той – страшния мой, най-човешкия ад –
на моята съвест суровия свят.
Петя Дубарова е скъп талант в днешната ни поезия:
Под мене като грохнал мършав кон
денят ми олюлява се да рухне.
Изкачвам се по гърбавия склон
на своята умора. И да духне
се моля с устни бели като прах,
че жегата ме е изпепелила.
Това са все непубликувани приживе нейни творби. Но какво означава приживе, когато Петя Дубарова е жива чрез своите стихове. Жива – МИЛА И НЕПРЕЖАЛИМА.
|
МИСЛИ В ЧАС
Омръзна ми да бъда все послушна - да слушам и мълча, да бъда в час и само химикалът ми да шушне по бели листи със мастилен глас.
Омръзна ми контролни да ме дебнат, а после в мисълта ми да тежат, да бъда груба, нервна и враждебна дори и с мама някой път.
Омръзна ми да бъда черно-синя, в престилка като прилеп - с нощен цвят, и с чувството на грешна монахиня да нося в себе си мечта за свят
тъй пъстър, както всъщност е дъха ми в момичешката своя дълбина. Гимназията всекиго измами, от всеки взе по капка светлина.. . Разбирам, че съм зла, неблагодарна... Но блика пак звънецът сив мажор. Той идва срещу мен самоуверен да продължиме вечния си спор.
5.5.1977
|
