Отиде си и Първан Стефанов. Поет и гражданин, самотник, който, когато други поети възпяваха партийните директиви, написа:
Но как е страшно да останеш сам!
Край мен минават хиляди, а няма
Кому ръка за сбогом да подам,
И топлина да взема от дланта му.
(„След време”)
Такъв ще го помня. Познавам това не толкова далечно минало и онези шумно-кариерни „другари“, които ката ден се възторгваха и прекланяха пред партията-кърмилница и пред Правешкия празноглавец. В същото време Първан Стефанов откриваше човешката тъга и съмнение. Иронизираше, задаваше неудобни въпроси, не скриваше своя интелектуален скепсис. Или просто бягаше към един друг свят, в който намираше добротворство и душевен мир – светът на малките житейски радости, на нравствените дилеми, на хармонията между човек и природа.
Времето, в което дебютира в поезията ни Първан Стефанов е наистина време на клетви и заклинания. Поетите са като на парад. Рапортуват и се кълнат във вярност. Най-често в партията, в комунизма. Тези клетви – изповеди трябва да бъдат описани и представени, защото представляват дискурса върху който и чрез който литературата се вписва във времето. Днес сме свидетели как в своите мемоари тогавашните венцехвалители забравят за клетвения дискурс, и ни подхвърлят само старчески разсъждения за „сложността на времето”. Разбирам ги. Паметта наистина пропуска, забравя, забавя, но пък комунистическият тарикатлък явно е като нашата столица – расте, но не старее.
През годините на „ранния социализъм” поетическото слово изпълнява важни публични ритуални функции. То придава емоционална приемливост на партийните директиви и изпразнените от смисъл лозунги. Дори когато поетите от т.нар.”априлско поколение” се опитват да избягат от политическата директива, от партийната гледна точка, те оставят сигнали, че я познават, разбират и само малцина от тях се разсейват, че я приемат. Първан Стефанов е от тези „априлски поети”, който още в първите си книги се „разсейва” за тези ангажиращи поетическото съзнание послания. Тук там скрито ги цитира, но по начин по който ми напомня за това, че и пътуващият в трамвая си плаща билетчето, но със съзнанието, че не за това се е качил в мотрисата. Важна е целта на пътуването. Първан Стефанов ясно формулира тази цел още в първата си книга „Соколови пера”. И го прави сякаш влизайки в спор с неизвестен опонент. Смисълът и целта на неговото поетическо пътуване е много проста и ясна и не случайно я откриваме в творба с показателното заглавие „Изповед”:
Едно богатство ми е нужно само –
да бъда между честните в света.
Вторият стих предполага и присъствието на „безчестните”, а първият подсказва, че това присъствие ще избяга от реалния социум, където владее материалното, а не духовното. Прецизният поглед към „Соколови пера” открива традицията на рустикалната поезия от 30-те и 40-те години, като реплика на доминиращата „градска” лирика. Няма я „пролетарската линия”, а така също и патоса на „априлското време”. По-скоро асоциацията отвежда към скрити цитати от Славчо Красински, Багряна, Далчев.
Втората книга на Стефанов, „Песни на гнева и радостта”(1958 г.) идва сякаш, за да поправи „грешката” на първата и като задължителен подпис във времето. Но вместо априлско-пролетни трели, ни посреща гняв и съмнение:
Но твърде рано някои от нас
Душевните си бури укротиха,
помислили, че е ударил час
за пиршество и за почивка тиха.
Един ли остаря на младини
Прибрал крилете си в домашна клетка?
Един ли идеала подмени
С голямо звание и дребна сметка?
И логично идва призивът към „пролетта”:
Смети праха от моята душа
Ако е мъртва – отнеси и нея,
за да не мога пак да се теша
с великата измама, че живея.
Творба като „Недоразумение” конкретизира „призива”, адресира „гнева”. Тя е сатира и ирония към езиково-образни схеми, с които в този момент изобилства поезията. Поетът сякаш разказва една притча за нещата от живота. Тези, които до вчера воюват с „дребните буржоа” днес започват да живеят по „дребно буржоазному”.
НЕДОРАЗУМЕНИЕ
Най-добрият ми приятел вчера
Вън ме спря с необичаен жест.
Устатата му гневно потрепера
Но в гласа му пламна лют протест.
„Слушай, имаш ли солидна връзка
с отговорен фактор, запомни:
ако ще да си с глава на гъска,
ще пробиваш даже и стени.
Връзките донасят и сполука
и призвание, и ценз, и пост.
Даже и към някоя наука
честичко прехвърлят златен мост.
В името на принципната бдителност
те растат наоколо така –
сякаш са тропическа растителност,
сплела възли в нашите крака.
И поискаш ли с походка лека
бързо да закрачиш, току-виж –
в тях ще се препънеш и полека
ще привикнеш, братко, да пълзиш...“
Аз го слушах, слушах, па зловещо
му изкрясках: всичко е лъжа!
В наше време де такова нещо?!
Ти си враг и дребнобуржоа.
Това е поетическа гротеска, шарж, карикатура на една действителност. Десет години по-късно, през февруари 1965 г., в Хасково Първан Стефанов пише известното си стихотворение „Личен разговор със свободата“. То е като своебразен късен коментар на същия проблем, който го занимава в „Недоразумение” – моралната недостатъчност и криза на времето, разминаването между официалните думи и послания и жестоката истина на живия живот. Но ако в „Недоразумение”, както подсказва и заглавието, поетическата теза е изведена чрез изящен сатиричен каламбур, то в „личния разговор” доминира сериозната „изповед”.Това е една малка „драма“, в която герои са поетът и доносникът. Творбата експлицира добре позната ситуация от т.нар.социалистически години. Доносникът, в случая портиерът, плюнчи моливът и „сграбчва в лапа“ сърцето на поета. Пише поредния донос.
„А, бе, наш бил, но нещо има...
Все мълчи, не е много обществен...
Телие и кола че взима...
Не го виждам на някои чествания...“
И двуклетъчната му мисъл
Бавно шавала под езика.
В тъмно плюнчил молива.
И писал.
И следва въпросът:
Кой му даде това пълномощие
в твое име да ме следи?
Или просто това са още
От вчерашна ръжда следи?
Кой реши
че мечтите ни все
имат нужда от препоръка?
Нали птицата не с досие,
а с талант към звездите пърха.
Искам само
през дните ти сини
с теб да крача,
макар неотмерен –
и да работя тъй, че с години
да не питам дали съм ти верен.
Тези творби на Първан Стефанов са от типа „подпис във времето”, но този подпис не е официалният, не е този, който изисква в онези години нормата на „класово-партийния подход”. Дори само поради факта, че съдържа съмнението, колебанието, задава неудобни въпроси. Като ги цитирам и маркирам тяхното място в творчеството на Първан Стефанов, бързам да поясня, че не в тях е неговата сила като поет. Те са интересни като социална и поведенческа кардиограма, като нравствена позиция, посланието в тях е достойно за уважение. По-важното е, че логично след песните на „гнева” идва съмнението, отчаянието, безверието, отчуждението, скептицизмът чрез великолепното стихотворение „След време”, което пък дава повод на някои тогавашни критици да споделят тревогата си, че не могат ясно да определят „морално-етичния кодекс” на тази „априлска” поезия. „След време” е и своеобразен спор със „сегашното” време. Творбата фиксира и определя времето с вездесъщото „тук” и със своята граматическа „сегашност” , макар и камуфлажно да препраща към ситуация „след време” тя ясно зашлевява плесница на съвремието:
Край мен минават хиляди, а няма
Кому ръка за сбогом да подам,
И топлина да взема от дланта му.
В „априлското време” истинският човек остава сам, неразбран, като „далечен гост”, на който бързо всичко му става ясно – и за политиката, и за нравите, и за „времето”. Затова и лирическият герой е еднозначен.И докато в други времена обикновено поетите се измъчват от хиляди въпроси –земни и неземни, то в „априлското време” нещата са пределно ясни:
Не ме измъчва никакъв въпрос,
Не ме изгаря никаква обида.
И единственото спасение е самотата, макар и страшна, макар и неприемлива. Наистина, страшно е поете, дори и днес, да останеш сам!
Още в „Далечините обещават” проблемът за времето, което трябва да „изживеем”, но и да „заключим” поне в „едно стихотворение”, „та утре мислите ни пустота да не гнети” е същностен лирически мотив. Времето в неговото социално-политическо измерение, но и като духовна същност, като усещане за нестаналост, което трябва да се изстрада, дори и когато ще бъде отлято в „железни и гранитни изваяния”. Истинското време на човека, внушава поета, е когато мечтите дават измерението на бъдещето, а не представят настоящето като реализирана мечта. Затова тук е включено показателното стихотворение „Отчуждаване”:
ОТЧУЖДАВАНЕ
Студени улици. Студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.
.....
Ценим се повече по ранг и служба
Сдружаваме се по величина.
О, колко ме измъчва туй изкуство!
И се боя, че в този свят голям
на митинги и колективно чувство.
бих могъл да остана страшно сам.
В „Насрещно време”(1966 г.) темата за „времето” в неговия екзистенциален смисъл отново е интерпретирано в контекста на отчуждението, на самотата, на взаимното неразбиране. Тук стихът вече не е класически, а свободен, но и мисълта е такава – непокорна, неудобна. Затова и в „Партенон на срещите ни” отново се появява същото внушение:
И ние,
друмници зажъднели,
все по-рядко
и все по-отчуждени
си изпращаме информации
с лъч и звук –
през пространствата
но техните странни знаци
ни ограждат един от друг.
Разминават се мисли, думи.
Първан Стефанов е убедителен и ярък като поет, когато не изоставя самоиронията, скепсиса, съмнението. Затова и неговото стихотворение за Дон Кихот е едно от най-хубавите в българската поезия. Във въпросите, които задава то крие отговорите, в алюзиите с размяната на ценностите особено във времена, когато Санчо Панса върви поне с едни гърди преди своя „господар” , а той, в „унил ход” следва своето видение и може би съдбовна мисия. И въпросът:”накъде ни водиш Дон Кихот”, намира отговор в емоционалната логика на самата творба. През 1993 година ми предстоеше като Председател на Народното събрание да направя официално посещение във Ватикана при това на 24 май – денят на светите равноапостоли свети свети Кирил и Методий, покровители на Европа. В такива случаи, при такива срещи,винаги се поднасят подаръци. Аз трябваше да направя избора, след консултация с протокола. И за срещата с Йоан Павел ІІ избрах една икона и една книга. Иконата бе на Свети Георги Победоносец, а книгата – преводите на български на великолепните и дълбоки като промисъл философски стихове на Карол Войтила. Автор на тези преводи е Първан Стефанов, а негов консултант при превода е моята преподавателка по славянски литератури Ванда Смоховска – Петрова. Негово Светейшество Йоан Павел ІІ остана приятно изненадан. Всъщност Първан Стефанов превежда от полски и от , че вижда своите стихове и на български език. Но е дал на българския читател великолепни преводи на Есенин и Брюсов, Тадеуш Ружевич и Константин Галчински.
Само преди няколко години Първан Стефанов издаде последната си поетическа книга – „Насрещно време и други стихотворения”. Преди това бе издал „Прощаване с панаирите”. Не само с панаирите, които владеят детското съзнание, а и с другите, житейските панаири. В тези книги той потърси сам своята среща с времето, направи своя личен творчески избор, представяйки го пред съда на съвременния читател. Не ми беше трудно да открия, че при този избор са отпаднали точно творбите, които обслужват страстите на времето и са оцелели онези, в които е истинския Първан Стефанов – поетът на тънките и деликатни усещания на извечната самота на човешката душа, поетът който виждаше по особено интимен начин природата, човекът до теб, близките, детето, „циганското лято” на душата. Това е свят, в който пътуването има смисъл като среща със съкровеното, с човешкото, осветено от Божията промисъл. Разбирам го, когато посвещава стихотворение на Добри Жотев и визира в него отново „ония”, които „убиха Христа”, а сетне първи свърнаха към храма. А това води и до мъчителна изповед, до драматични въпроси:
И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш.
И объркан се питаш: а кой си самия ти?
Затова и отново като визия и отговор, спасение или просто екзистенциална констатация се появява темата за самотата на поета:
И все по-самотни поетите бродят.
И вият космически ветрове.
И страхът от неразбиращите, нечетящите, слепците с очи, „народите, които не четат стихове”. Първан Стефанов бе поет, който успяваше в простите неща, във веществения свят, който ни заобикаля, да открие необикновена и висша промисъл, неподправени истини, да види далечното и непостижимото като близко, земно, разбираемо. Великолепен е този образ на света представен чрез детското съзнание като „Моят свят бе огромен – от баир до баир./ Над баирите плуваше звездната шир.“ Или „ домът ни е книжно корабче на дълъг път”. В този стих има откритие, което следва Далчевото от „Прозорец”: „Ето нашето зимно стъкло, то не е, то не е сякаш същото…” Не мога да отмина още една творба, която също потъва в детайла, в предметите на настоящето, в хрониката на нещата. Тя е с показателното заглавие „Хроника” и е от вече далечната 1990 г. или както е по-известна – „гладната Луканова зима”. Вероятно за по-младите читатели творбата се нуждае от експликативен коментар. На мен такъв не ми е необходим. Поетът е избрал едно типично преживяване за тази година- ранноутринните опашки за хляб и мляко. (”На опашки се реди народът ни./ На опашка вчера бях и аз.“). И там, на опашката, се оказва, че „коректния поданик“ е обладан от бяс, от синдрома на озверяването, който маркира нашата първа раздяла с времето на комунизма. И творбата завършва: “Както на верев сме я подкарали/ боже мой, ще стигнем и до кръв...“ И до сега я караме на верев, но слава Богу до кръв не сме стигнали. И вероятно така ще продължим.
В последния си път Първан Стефанов бе изпратен без венцехвални слова, без присъствието на т.нар. „официални лица“. На опелото в църквата на Централни гробища видях някои от най-талантливите и стойностни личности днес в българската култура, наука и литература. Не дойде никой от тези, които непрестанно ни се натрапват от телевизионния екран. Студеният дъжд ръмеше в мрачния януарски ден, сивотата подтискаше, а Първан Стефанов си отиваше от нас нахлупил артистично познатия каскет, заспал спокойно и просветлено. Отиваше си „страшно сам“ . И усетих как „вият космически ветрове“.
