Идеята, че българската култура и литература трябва да се европеизират чрез приобщаване към западноевропейката култура, е водеща във всички културологични и литературнокритически текстове на Константин Гълъбов. „Приобщаването” е цел и средство, естетика и философия, но преди всичко м а н и ф е с т, който зове:
“целият ни живот трябва да се пръвъплати и приеме съдържанието и формите на западния”.
(„Нашите културни задачи”)
Тук на родното, в смисъла на „целия живот”, му е поставена трансформационна задача. При това е даден и отговора – „европейското”, разбирано като „съдържанието и формите” на западния живот. Защото модернистичното манифестно послание винаги предлага задача и готов отговор.
Смисълът на „приобщаването” е не само в издигане на културното равнище и по-високата степен на образованост, за каквато пледират още писателите от кръга „Мисъл”, но и във възможността чрез този процес създателите на културните ценности да преоткрият като истински „аргонавти” и по нов начин да видят, и интерпретират „магията на родното”. На родното се възлага задачата „да обагри” чуждото влияние, да се съхрани като ценност и да осъществи и изработи постепенно „липсващия критерий за ценното и физиономичното в нашия живот”. Тази идея се изразява с настойчивост и постоянство не само от Гълъбов, но и от всички участници в литературния кръг „Стрелец“. Нейното натрапчиво поддържане от литературния „maitre” на кръга, оставя у съвременниците противоречиво впечатление. Повтаряна „до втръсване” с наставнически и поучителен тон, тя започва да дразни, защото както ще отбележи Владимир Василев „стрелците” я манифестират с повод и без повод, а това остава усещането за „липса на други идеи”. Но въпреки отрицанието, а може би и благодарение на него, идеята за европеизирането на българската литература чрез преоткриването на родното, е дълбоко осъзната интелектуална стратегия, на която е съдено да остане завинаги в историята на нашата култура.
Самият идеолог на кръга „Стрелец“ няма текст, в който цялостно да е изяснил тезата си. В края на 20-те години той създава „митична” перущенска сага, съчетаваща реалност с измислица, лично преживяно с небивалици, модернизираща „родното”, показваща го в неговите битово-пародийни детайли и гротескност. Чрез своеобразно преоткриване на литературата на „мястото”, на котловината и сатирично-пародиен език той представя родни нрави и обичаи в широк спектър – от битовостта на селско-градското живеене до социално-сатиричните визии. Далеч по-късно и по повод на процеси в други литератури, главно латиноамериканските, това модерно „повратки” към битовостта ще бъде означено от съвременната критика с понятието за геомодерното. В разказите си от сборниците „Наше село“ , както и в романа „Гологаниада“ Гълъбов се опитва да проникне наистина дълбоко в родното като народопсихология. Реалното и измислицата в неговите разкази си подават ръка и асоциират нови представи и значения. Години по-късно Уилям Фокнър „измисля” своето „селце”, Маркес - вълшебното Макондо (прототип - родното Аракатака), а Йордан Радичков –реално-нереалното Черказки (прототип - родната Калиманица). Голямата литература не може без тази „родна” измислица. Както отбелязват някои изследователи на модерното, след „глобалния хоризонт на модернизма” идва времето на „модернизма на мястото”, на „етно-локалното”, на странностите и различието на регионалното в литературата, което манифестира откритието за новост и непознатост и същевременно е бягство от „традицията на модерното” към „истински модерното”. Любопитното е, че интересът на изследователите към „литературата на региона” идва едва с големия бум на латиноамериканските литератури през 60-те години на миналия век. Понятието „геомодерно” означава тази ситуация в постмодерната литература като откриване от „световната литература” на регионалните „етно” литератури, но същевременно и органично се вписва в безграничността на модерното.
Понятието за „геомодерното” е двузначно – то насочва вниманието към малко познатите култури и литератури, които именно чрез своята локална различност и странност, функционират в съвременната култура със знаците на модерното, но и към общото в тях – културната памет на модерното. В „Наше село” българският идеолог на „родното” е писател на „локалното”, когато възпроизвежда своите спомени от детството, но заедно с това и „модерен”, когато фантазира, дописва, ражда небивалиците на въображението. Той прилага на практика теоретичната теза за модерното „възкресяване на родната действителност” като напълно целенасочено и съзнателно конструира своя разказ за родното село, разколебавайки го смислово между реалност и фикция, включително и чрез наглед едно напълно излишно, но логично за конструкцията на геомодерното, „Послесловие”. Внушението за автентичност на разказаните случки, описаните лица и действия се усилва от вторичното подчертаване на тяхната „въображаемост”. Читателското съзнание възприема повествователния карнавал в неговата тоталност, в безкрайния низ от случки и преживявания, рожба на фикционалното „детско въображение”. По-късно в романа „Гологаниада” Гълъбов изцяло разполага герои и събития в плана на „въображението”. И от „битов” разказ, започнал с реалистичен спомен за семейството – Бащата, Майката, Домът, „Гологаниада” постепенно се трансформира в гротеска, в която символно-гротесковите герои Гологанът и Петачето, изплуват от детската фантазия и заживяват свой живот, в който не е трудно да се прочетат социално-политически и морални характеристики на времето на „прелома между две столетия”.
Идеята за изграждане на модерна и европеизирана национална култура чрез задълбочаване в родното и трансформационно усвояване на чуждото е странстваща идея в българската култура и литература. С едно или друго свое съдържание тя съществува и в литературната традиция, предхождаща търсенията на „стрелците”. Но при тях, ако използваме едно ефектно определение на Анри Мешоник, тя е „прогнозата, която трябва да се случи в настоящето”. Или в бъдещето. Но само в настоящето тя е модерна и изпълнява ролята на рекламно лице, което всички очакват да видят и да се вслушат в предложението, което прави. В този смисъл, идеята за родното в българската литература на 20-те години и 30-те години на ХХ век е модерното като настояще. Като способност на настоящето да бъде прогноза за себе си.
Още през 80-те години на миналия век в „Традиция и съвременост” полския българист Войчех Галонзка обърна внимание, че опозицията родно-чуждо изразява „цикличността в развитието на българската литература” и „диалектиката” на общия литературноисторически процес. Според Галонзка родното на модернизма и литературния авангард след Първата световна война има своите корени още в „История славяноболгарская” на Паисий, където за първи път опозицията родно-чуждо се реализира. Родното победно преминава през цялото българско Възраждане, за да доминира през 80-те и 90-те години на 19 век в литературата. Но едва в периода на модернизма, тази гледна точка към културното ни развитие се подлага на дискусия, което не означава, че механично се отхвърля. Парадоксът в случая е в това, че за „чуждото” не се спори. То се приема като исторически необходимо, условие за развитие на националната култура. Спори се за родното. Нещо повече. Феновете му са подложени на жестоки подигравки, осмивани, обиждани. Чуждото или европейското е преди всичко авторитет. Родното е това, което или е твърде „битово” или е прекалено „подражателно”. Особено пък, ако претендира и да е…модерно. Тогава ехидността изпълва критическото слово, то наедрява, нараства, готово е да литне като балон в небесата. И литва. Поне така изглеждат 20-те и дори 30-те години в българската литература, когато повечето от споровете и полемиките се въртят около доказателството на родното. И най-малкото виновник за това е Константин Гълъбов. Той просто е пуснал духа от бутилката и след това е трудно да го върне обратно. А той, духът, започва да приема различни форми. Днес е просто феномен, необясним, странен, с неясни очертания. А утре е цел, която писателите и поетите трябва да постигнат. Но ето го и като…критерий. Той вече седи в литературното жури и оценява, кое е годно и кое не да премине към литературната вечност. Какво остава тогава да направи човекът, който е пуснал духа от бутилката. Той може само да го следва и да се опитва да го облагороди, смири, обясни на невярващите и да го сравни – с други, чужди, духове. Професор Константин Гълъбов постъпва като всеки човек открил духа на времето. Следва го, разговаря с него, споделя неговите тайни, опитва се да убеди и останалите, че духът е добър и необходим. Съдържанието на неговите литературнокритически, есеистични и културологични книги доказва това. И особено втора от тях, „Зовът на Родината”, първата част на която е посветена на нейния кръстник – Атанас Илиев, а втората – на големия приятел в живота и литературата, Чавдар Мутафов. Преди тази книга Гълъбов вече е скандализирал литературните среди с публикациите си в „Изток” и „Стрелец”, минал е през конфликт с главния редактор на „Златорог” и е написал прословутата си брошура за неговата „пакостна дейност”. „Краят на западната култура според Шпенглера” и още няколко статии по проблеми на експресионизма и реализма в литературата публикувани в списание „Златорог” са задържали читателското внимание. През същата 1926 година Гълъбов успява да отпечата в книгоиздателство „Акация”, благодарение на подкрепата на Асен Златаров, част от своите „литературни опити” под заглавие „Живот, истина, творчество”. Книгата излиза в джобен формат в замислената от него библиотека „Литературно-художествено четиво”, която би трябвало да афишира и други книги на „стрелците”. Както тази му книга, така и „Зовът на Родината” събират „под покрив” вече публикувани негови статии и есета, както и четени публични лекции по „общокултурни въпроси”. Сходен характер има и книгата му „Орнаменти. Философски и литературни есета”, издадена в книгоиздателство „Хемус” през 1934 година, която включва негови текстове писани и публикувани в периода главно след края на вестник „Стрелец”. Именно тя се открива с култовото „Есе върху есето”, което се запомня като крилата фраза от съвременниците.
„Живот, истина, творчество”, „Зовът на Родината” и „Орнамени” образуват своеобразна културологична критическа трилогия.
В тях интерпретацията на родното и съпътстващите я непрестанно сондажи към чуждото, задават свързващия литературнокритически код на четене, обвързват тестовете, „вмъкват” ги дори понякога един в друг, прехвърлят мостове на мисълта. Те разкриват концепцията на Константин Гълъбов за родното като единство на литературни и културни явления, на културна стратегия и цел и на специфичен културологичен ключ или критерий чрез който се осмисля, както отделната литературна творба, така и една културна действителност. Свързаното и обвързващо четене на тези книги е като навлизане в лабиринта на своечуждостта. И наистина е приключение.
„Живот, истина, творчество” разполага и определя местата на участниците в културната „сцена”. „Зовът на Родината” ги вкарва в тайните и мистерията на културната и респективно, житейската игра, в мистицизма на представлението наречено живот и култура. „Орнаменти” дава режисьорския анализ след края на спектакъла, когато актьорите са уморени и само чистите идеи за нещата имат смисъл.
Съзерцателят, Философът, Поетът, Актьорът, Великият четец, Критикът, Творецът са участниците в културния спектакъл. С лице срещу тях е Действителността и Народа. И примерите на великите – Байрон, Гьоте, Шилер. „Живот, истина, творчество” е свързан текст в съзнанието на автора, неговата истина за живота и творчеството и това проличава в композиционната постройка на тази малка, но духовна богата книга. Есето „Съзерцателя” указва посоката, в която трябва да протича душевния живот, ако искаме да дадем „форма” на своите преживявания. Това е „вливането на емоционално съдържание” в „емпиричния опит”, възможността „външния свят” да придобие „субективна отсянка”: „Да съзерцаваш, ще рече да овладееш света с всяко свое сетивно възприятие, като слагаш върху него белега на собствените чувства и настроения – белега на своето Аз”. В тези езотерични разсъждения е заложена феноменологичната концепция за откриването на физиономичното, за „отвореното око” на „гладането”, което критикът ще види в поезията на Атанас Далчев. В есето „Философът и поетът” е подхваната следващата модерна тема – за отношението между чувство и разум, за това как една случайна мисъл може да възпламени чувството. За есеиста това е „загадката, която не е разбунил никой”. И затова следва серия от сравнения, която трябва да покаже различното и сходното. Философът мисли с понятия, поетът – с образи. Мисълта на философа е ясна, а на поета – интимна. Респективно, поезията не обича яснотата. А това, което се нарича „идейно въздействие” на едно художествено произведение е често пъти само „непонятна хипноза”. За да бъде разбрано посланието е необходимо сродство на душите - на творец и четец или Die Wahiverwandtschaft(афинитет). Такива поети в българската поезия са Пенчо Славейков и Пейо К.Яворов, те са „празничният блясък на нашето време”. Но затова пък: „малцина ги четат. Мнозина знаят само имената им.” И това е „печална истина”. Веднага на „сцената” излиза следващата културна фигура – Актьорът. И тезата, че преследването на загадъчното „нещо повече” е всъщност магията и мистиката на творчеството. Така е в творчеството на актьора, който жертва своето лично Аз, за да ни представи чуждото Аз. Но чуждото, ако е истински актьор, той е намерил в своето собствено Аз. Това е „жизнена необходимост за актьора”. И следват нови отклонения – към литературата и към философията. Целта им е, независимо дали това е стихотворение на Хофманстал или разсъждение на Бергсон, да се направи внушението, че „да излезеш из своята индивидуалност, да се преселиш в друга индивидуалност – това ще рече да разбираш живота”. А инструментът, с който творческата личност прави това е интуицията. Чрез нея творецът застава „несъзнателно, с един удар в жизнения център на всяка индивидуалност”.
Изкуството и културата не могат обаче да съществуват и без своите възприематели, без читателската публика. Затова и следващото есе е на тази тема – антиномията творец-четец, която може да престане да съществува само когато „великият творец и великият четец се срещнат на дългия път”. Следват есеистични размисли за отношението на поезията към действителността („Поезия и действителност”), разбирането на литературната критика като творчество („Критиката като творчество”), социалното и индивидуалното в литературната еволюция („Творчество, колектив и еволюция”), сложните отношения между творческата личност и „масите”(„Творецът и народът”). В тези текстове марионетните образи от предходните есеистични видения, сякаш прекрачват рампата на сцената и слизат при „живия живот” на културата. Първият текст е своеобразен апотеоз на „пътеводната звезда” на Пенчо Славейков, когато „намерихме, след като загубихме”. Той „расте все повече и повече в съзнанието ни” и не е далеч деня, когато името му ще се „шепне с благоговение” от всички. Защото неговото творчество и идеали чертаят посоката, в която трябва да се развива българската интелигенция, за да се „излекуват язвите в душата на българския народ”. В „Творчество, колектив и еволюция” се афишира тезата, че „масата”, „колектива” не е пасивен възприемател на художественото творчество. Той прониква в творческата личност със своите „зачатъци от чувства и мисли”, но след това сам е проникнат от това, което „възвръща” твореца. Творческият акт образно е сравнен с половият акт, със забележка за дълбочината, с която тази мисъл е развита във философията на Шопенхауер и с разбирането, че той има своя „свръхиндивидуален смисъл”, защото „отношението на твореца към колектива е любов”. Респективно, колективът отвръща с „несъзнателно проникване” в твореца, без етичен сантимент, без да знае, че „само свободният от всякакви задължения въплотител може да бъде създател на нови ценности”, а това означава, че по принцип колективът е „против свободното творчество”, против „всичко, което не разбира”. Тези размисли продължават в „Творецът и народът”, в която категорично Гълъбов се разграничава от разбирането, че „колективът” трябва да „диктува насоките на творчеството”. Колективът или народът, служат на временни страсти, на това, което е смъртно, изживява се, преодолява се. Докато творецът е „огледало на вечното”. Но вярата в божествената мисия на твореца, на личността, не означава, че той трябва да избяга от народа, от колектива. Точно обратното. Трябва да се приближи до народа, за да може истински да разбере и света на човека или „микрокосмоса”. И ще обобщи: „В творчеството на народомразците няма откровения на живота, защото омразата им пречи да пристъпят до света светих на тайните. И затова тяхното изкуство не е общочовешко, непреходно изкуство”. С понятието „народомразци” са означени търсенията на „гибелния индивидуализъм” или „дивашкото себепоклонничество”, което е пренесено като чуждо явление в родната среда. В този текст родното функционира като „българина с реалистична душа”, който е устремен към цивилизацията, но за съжаление към материалната страна на тази цивилизация – „железниците, ваксата, грамофоните и породистите кокошки”. Пътят му към културата обаче ще бъде труден. И тук вече се очертава кръга от понятия и тези, които по-системно Гълъбов манифестира в следващата си книга – „Зовът на родината” и на първо място идеята, че народ, който е създал „такава дивна народна песен” несъмнено ще създаде и „собствена култура” като „част от голямата славянска култура”. Но за да се стигне до този момент е необходимо „сраждане с народа”, т.е. това, което в следващите му текстове ще бъде означено като преоткриване на родното. При това то е описано в конкретен социално-политически контекст – страшните войни и въздействието им върху народното битие. Следващите и последните три текста в книгата, имат значението на примери – как проблемите, които изглеждат толкова странни и дори мистични за решаване от българския творец и от българския „колектив”, са намерили решение при великите поети – Байрон, Гьоте, Хайне.
Култовото манифестно есе „Човекът на кавала.Човекът на Рибния буквар.Човекът на Балкана” е като мост назад към текстовете от „Живот, истина, творчество“ и същевременно знаков носител на идеята за родното. То „повтаря” темата за мястото и ролята на твореца в отношението му към „колектива”, за емоционалния и разсъдъчен творчески тип, за отношението към „външния свят”. Трите творчески типа представляват същевремено и три модела на поведение на колектива, на народа. Във всеки един от тях българинът е разкривал себе си, показвал е родното. Но в тяхната историческа промяна, в смяната на единия с другия модел, е необходима външна сила. Това е „чуждото влияние идващо от запад, носещо идеи”. Но външното, чуждото, включително и „условията, историческите събития” не биха се проявили и осъществили своята роля, ако липсва родното – „тъмните витални процеси в недрата на народната душа”.( „Културната стихия на българина”). „Родното” е това, което е заложено и ни е дадено изначално в самите нас. То съществува несъзнателно, то е дори във факта, че „сме синове на орачи и копачи – на майки с черни забрадки” ( „На Велика Сряда”). Но копнежът да „надхвърлим своя духовен ръст” , за да „бъдем скок в развитието на българското племе” е това, което може да осмисли културните усилия, защото „културната стихия на българина е жива”.
( „Днешното поколение”). Така родното е описано като идеята в нас, като това, което сме ние, като явлението, което манифестираме пред света на „другите”, които може и да профучават покрай нас като „ориент-експрес”. Нам присъщото не може да ни бъде изтръгнато, то е оцеляло във векове на изпитания, оцеляло е и в годините на последните войни и винаги – от времето на Паисий до предвоенните години, е успявало да ни съхрани и самоизрази. Но родното не е само идеята и явлението в самите нас. То е наша цел и задача, и „критерий за ценното и физиономичното в нашия живот” („Нашите културни задачи”), т.е. програмна стратегия, която във втората културологична книга на Гълъбов „Зовът на Родината”, е негова основна теза. Предпоставките за това са в самата „културна стихия на българина”, в нейната „висока степен”.(„Културната стихия на българина”), както и в превратностите на обществено-социалната традиция, включително и онези събития, като Априлското въстание, които съдържат ясни скрижали и завети. Един от тях е задачата да „настигнем изпредналите ни по-стари западноевропейски народи”, а това означава и още една цел - издигане на „нужната културна висота”, защото „културността е главният фактор за политическа независимост”, един извод, който сякаш и днес, близо 100 години по-късно продължава да бъде актуален и сякаш повече от времето, когато Константин Гълъбов пише тези редове („Априлското въстание”). Родното като задача и цел се интерпретира и като „противопоставяне на влияния, които могат да спънат развитието ни” и като „запазване от затриване ценните и физиономичните черти, в нашия живот, в нашите културни прояви”. Решението на тези задача е в „съзнателно подхвърляне на европеизирането”. Този процес ще изработи и „лисващия критерий”. С други думи, родното не е някакво застинало, небулозно състояние, то е това, което се постига и това, което се преодолява. То е процес, движение. И не случайно авторът прави признанието, че „стрелците” ратуват за „постепенното изработване на този критерий”. Като пример е посочена културностроителната стратегия на Иван Шишманов. Европеизиране без обезличаване, примиряване на западното с родното е в основата и на възгледите на Пенчо Славейков. В тази културна стратегия, вярва и Шишманов. Гълъбов пък допълва с още един нюанс: възприемане на европейската култура, но с поставяне на „свой отпечатък”. И завършва: ”Да бъдем европейци и все пак българи”. Разковничето на този „завет” е в „изтърваното” все пак. Защото то е възможното, което може и да не се случи, ако бягството към европейското се превърне в отродяващ космополитизъм. Текста предполага и тази интерпретация, оставяйки ясен сигнал за това с твърдението, че именно Иван Шишманов е ученият, чийто „космополитизъм беше в служба на българския народ”. Като се има предвид, че повечето от текстовете в „Зовът на Родината”, очертаващи „културният път на българина”, са писани след като престава поне публично да функционира „някогашния литературен кръг „Стрелец”, преповтарянето на „старите” истини трябва да се разглежда и в плана на личната убеденост, че идеята за постигане на родното чрез европейското не е изчерпана, още повече, че „ние не познаваме още достатъчно себе си”, не познаваме своята „физиономия” като народ, затова и споделената истина е не просто констатация, а отново цел и задача. („Нашата култура и най-новата ни литература”).
Третата културологична книга на Гълъбов „Орнаменти. Философски и литературни есета” има значението на своеобразно обобщение, на духовен синтез на темите, идеите и проблемите, които са есеистично разхвърля в предходните книги на автора. Особено ако вниманието се задържи върху текстове като „Физиономичното”, „Интелигенция и европеизиране” и „Психология на българина”. Първият текст изследва физиономичното като индивидуална и колективна психология. Разсъжденията са в посоката на разбирането на „националната индивидуалност” в смисъла, в който използва понятието Хердер, на нейната „родност”, отличителност, която я отделя и прави различна от другите. И респективно, промените, които настъпват с нея или постепенността, с която физиономичното се разкрива. Есето „Интелигенция и европеизиране” цитира „старата истина”, че чертите, които отличават народите се съдържат в „широките народни маси”, докато интелигенцията е своеобразното отклонение от нормата, т.е. в „много по-ниска степен” е носител на националния характер, защото в нейното проявление „взима връх надплеменното”. Без да блестят с особена оригиналност, разсъжденията на Гълъбов за това, че селянинът изразява физиономичността на „племеннния характер”, а интелигентът на „европейският” такъв, освен че са лесно оспорими, са и допълнително обременени с твърдения, комбинирани главно от книгите на Освалд Шпенглер, включително и с тезата за особеното място на славянските народи извън „европейската културна общност”, теза, която също заслужава да бъде оспорена. И не само защото днешната политическа реалност наречена „обединена Европа” предполага това. В случая, интересно е нещо друго. Това е настойчивото и вече обобщително изразяване на възгледа за „съзнателната воля за европеизиране” като инструмент, средство и критерий, за активизиране на „племенното начало”(„родното”). В този контекст на разсъждения не случайно отново се появява примерът с Иван Шишманов и се връща темата за „приобщаване с родното”. От разсъжденията на Гълъбов в тази част на есето става ясно, че една от опасностите при „връщането” към родното е, че то се поставя като цел, но без да се отчита и „държи сметка” за проблемите, които изникват при постоянното кръстосване на това, което в текста нарича „племенно” и „надплеменно”. А родното е именно в кръстостването, в синтеза, затова и лозунгът за връщане към него не казва всичко, ако не се интерпретира именно като процес на синтез, в който едната и задължителна страна е чуждото, европейското. В „Психология на българина” процесуалността на синтеза се поставя като задължително условие за правилно развитие, защото, а това вероятно продължава и днес да звучи актуално, не е нормално „да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив”. Внушението е, че в синхронизирането, в плавността и равновесността на своечуждото движение е нашият исторически шанс. Резките и непремерените движения в една или друга посока само усилват или пораждат кризисни състояния. Тук като пример идва българската склонност към дезориентиране, която особено при политиците е болестно явление. Такова дезориентиране се наблюдава в годините на войните, когато политиците си въобразяват, че „обединението на българското племе” може да се извърши „наведнъж”, а не постепенно, на „етапи”. В този пример той вижда и контрааргумент на тезата за практичността на българина, защото не е практично поведение, при което след като „си воювал месеци подред, а твоите съюзници са почивали зад гърба ти” да вярваш, че можеш да ги „биеш всички вкупом”, а отгоре на това и да „мислиш”, че „турци и румънци ще стоят със скръстени ръце”. Изводът е крайно актуален, съвременен, сякаш е написан от депутат в днешния Европейски парламент:”Обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб…”
Свободолюбието и толерантността към чужденците са също черти на националния характер, които се вписват в магията на родното.
В заключение можем да обобщим, че в предизвикалата много коментари и дори публични скандали идея на Константин Гълъбов за родното се съдържа неговото разбиране на модерната култура или по-скоро на това, което трябва да бъде модерната култура след раздялата със старото, миналото. Модерното ще се преоткрие в и чрез родното, но само ако то се разбира в единството на феномен и идея, цел и средство на културната промяна. Ако в него се разчита и надплеменното,европейското. Възгледът е изстрелян в публичното културно пространство в подходящ момент – непосредствено след войните, когато идейният живот е силно комплексиран от претърпения крах на политическите идеи. Културата е призвана в такава ситуация да намери отговор на кризисното състояние, в което е изпаднал духът. И Гълъбов дава този отговор. Вярно, като възкресява стари гласове в него и заема на версия от „чужди” такива. Но не го прави безкритично. Благодаря за вниманието.
