Слово по случай 1 ноември - Ден на народните будители
Уважаеми господин Президент на Европейския политехнически университет,
Уважаеми господин Ректор,
Уважаеми гости,
Скъпи преподаватели и студенти,
За мен е чест да се обърна към Вас на този ден – Денят на народните будители. Това е ден, в който, ние българите, отдаваме признателност на ярките личности в нашата история – духовници и просветители, книжовници и борци за свобода и независимост. И ги наричаме с една дума, която е много трудно да намерим в други езици – думата БУДИТЕЛИ. Вярно е, че всеки народ има своите личности, които почита, с които свързва своето съществуване, своята духовност, култура, освобождение, независимост. Но в нашата историческа и културна памет думата БУДИТЕЛИ има дълбок смисъл, защото казва истина за самите нас – и като народопсихология и като култура, езиково самосъзнание, начин на мислене.
Всички народи имат своите ярки личности, които ги спасяват от мрака на безвремието и им вдъхват вяра и живот. Но само ние, българите, сме избрали един ден от своя календар, за да им отдадем почит и да славим техните дела. Може би защото винаги сме имали нужда от „стряскане от сън”, както ще напише един трагично загинал български поет. Истината е, че за дълги векове, проникнати от психиката на робството, от философията на „преклонената главица” или пък вгледани в пъпа на личния просперитет, неведнъж сме заспивали дълбок сън. В този сън е и характерологията и драмата на нашия народ. Той ни обяснява защо всичко у нас е ставало и става бавно, с една провлаченост и нерешителност, която лека-полека се е превръщала в напаст и за народа и за държавата ни.
Народните будители са личностите, които са искали и наистина са успявали да ускорят времето на България, да преодолеят трагичните ни закъснения и дори спирки по историческия път. И да пробудят волята ни за движение и развитие – към знание, свобода, независимост, стопанско и духовно развитие. Защото жестоката истина е, че българите не веднъж са избирали спрялото време на робството пред рисковете на свободата. И затова будителите, духовници и книжовници, даскали и революционери, не винаги са били приемани и разбирани от нас. Като истински нехранимайковци на своето време те са оставяли семейство и имот и са тръгвали по неведомите пътища на българската съдба, за да събудят искрицата на познанието и вярата в добрите дни за народ и отечество. Но за да бъдем докрай откровени е необходимо да признаем, че неведнъж в историята ни, народните будители са били като чужденци сред своите. И може би затова, с малки изключения, срещат народното признание след смъртта. Те сякаш живеят истински в смъртта. Техният живот тук, на земята, е бил орисан от мъки, от неразбиране и дори вражда. Примерите са и много и от всички разпокъсани времена на националната ни история. Но това, което ги обединява, е че будителите превръщат тълпата, масата, в народ, в граждани. Те поддържат будно националното чувство, дух и идеал. Затова бих искал да припомня някои от техните думи.
„Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…
Това са думи на Хилендарския монах Паисий, родом от Банско, който през 1762 година пише своята „История славяноболгарская“. И в нея казва още:
"Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!“
Близо век по-късно Йордан Хаджиконстантинов Джинот родом от Велес, през 1851 г. ще напише: „Истинският българи не лъжи, не завижда, не се лени, нелицемери, не блудства, за печена кокошка вярата си не променя.Затова съм българин, затова имам вяра, надежда и любов.“
Тези два примера и цитати ни подсещат, че в съзнанието на нашите будители съхранението на християнската вяра, на народностното, езиково и историческо самосъзнание, върви заедно с приемането на моралните и богоугодни норми на съществуване, които днес наричаме европейски ценности. Или мултикултурни ценности, междуетническа толерантност и съжителство, права на гражданите. Но за тях говорят още преди век и половина нашите велики възрожденци и национал революционери. Като дякон Игнатий, апостолът на свободата Васил Левски, който ще напише:
„Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи."
Това послание е актуално и днес.
И още:
„Не ще бъде в наша България, както е в турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!" Левски мечтае за държава, в която „да дадем всекиму своето".
И за разлика от нас - служителите на лични и партийни стихии, Апостола не забравя нито за знамето, нито за герба, нито за „общия ни рай".
„Че и ний сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни - там дето живее българинът, в България, Тракия и Македония, па от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише - свята и чиста република".
Народните будители обединяват, а не разделят, свързват и създават националната спойка, а не прахосват народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Завръщайки се днес към техните личности и дело ние всъщност се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия. И това откритие е дълбоко драматично, трагично дори. Няма по-жесток миг в българската история от мига останал в разказите и легендите, когато предаден и заловен Апостола на българската свобода е поведен към своята Голгота, към бъдещата столица, към София. Сънувал съм в детството си неговия път към София и винаги съм си представял и вярвал, че ето ги - идат българите, юнаците приказни, които ще го спасят, от плен ще го отърват. "Под земя да ги търсиш, няма ги" - до болка ясно пише един от неговите съратници. Затова пък след Освобождението - първи сме в китките и венците, в бродирането на името му върху партийни знамена, в използването на светлите му думи за всяка партийна кауза. А той, Апостола, ни е казал нещо и просто и умно: „За отечеството работим байо - кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката - инак той не е наш приятел". Къде и кога загубихме тази проста българска истина и защо става така, че много често омразата и ненавистта, злобата и завистта, свиват гнездо в нашия български дом?
Професор Боян Пенев този истински духовен ерудит, умно ни напомня още в началото на ХХ век, че когато се обръщаме към друг свой будител – световния поет Христо Ботев, не трябва да забравяме, че пред нас е не някакъв белобрад мъдрец, изтънчен философ или горял и прегорял в житейските и революционните тайнства човек. Христо Ботев умира едва двадесет и седем годишен и ако го мерим с аршина на днешния ден, то той днес би бил учил недоучил млад специалист, бакалавър или магистър, който мечтае да види своята България как уверено крачи с другите европейски народи. А може би отново би написал стряскащите съвестта и пророчески стихове:
Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.
Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.
Или:
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват….
Празникът на народните будители е единствения български празник за който няма „номенклатурен списък“. Будителството не се санкционира отгоре, а идва като естествено чувство отдолу., от народа. Затова на този ден учениците ни китят потретите и на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици, на първите ни възрожденци, на революционерите и книжовниците писатели и поети.
На 20 –тина километра от Охрид, в кацналия върху стръмна скала манастир „Свети Наум“, в малката черква строена през 9-ти век, в ляво от прихлупения вход, ще откриете образът на свети Михаил, цар Борис първи Покръстител, с избодени очи и почти унищожени символи на патриаршеската и царска власт – жезълът и скиптърът. Българите, които посещават манастира знаят, че това е нашият будител, защото обръща народа ни към истините на християнската вяра и превръща делото на християнизацията в културно-строително и държавно дело. Останалите посетители не го познават и не знаят нищо за него. Но точно в това е великият смисъл на будителството. Съзнанието за него не може да дойде нито от Европейската комисия, нито от Европейския парламент, нито от случайните туристи по нашите земи. То трябва да е онази ценност, която ние, българите, ще внесем в Европа. Защото народ, който знае и тачи своите будители е достоен да бъде част от семейството на европейските народи. По друг начин,просто и ясно го е казал създателят на катедрата по немска филология в България и изтъкнат културолог, проф.Константин Гълъбов: да бъдем европейци и все пак българи!
И още един пример или по-скоро сравнение, което ми подсказа един непубликуван текст на моя колега Антон Баев.
Между 1785 година и 1824 година, т.е. годината, в която умира Байрон, за по-малко от 40 години, във Великобритания излизат над 5000 поетични книги. Това е периодът на английския романтизъм, който обаче днес се изучава с три книги на Уърдсуърт, две на Колридж, две на Кийтс, по три-четири на Байрон и Шели, и няколко на Блейк. Това е „великолепната“ и „велика“ шесторка на английската романтична поезия. За останалите поетични книги почти никой не знае. Дори и най-тесните специалисти. За същия този период с какво разполага България. Няколко преписа на „История славяноболгарская“, двата Видински сборника на Софроний Врачански, неговото Житие, напечатано едва през 1861 г., първата новобългарска книга „Неделник“ и един буквар – „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон. Ако следваме стриктно европейското време в културата, в тези наши книги няма нищо романтично, няма поезия, няма романтични герои, страсти и любови. Така би отсъдил всеки педантичен литературен изследовател. Но за нас, българите, в тях има също толкова романтика, колкото байроновите отлитания от обетованата земя. Защото тези книги ни събуждат към национално самосъзнание и общ живот, извличат ни от мрака на незнанието и ни дават познание – и за вярата ни, и за историята ни, и за трудностите на ежедневието през които преминава „грешния“ отец Софроний. Народните будители ускоряват нашето историческо и културно време и ни обръщат към нас самите – да се самопознаем и разберем истински. Затова и най-тачени от нашия народ са народните будители Свети Иван Рилски, Константин Костенечки, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Петър Парчевич, Петър Богдан, Паисий Хилендарски, Матей Граматик, поп Пейо, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иван Селимински, братята Димитър и Константин Миладинови, Григор Пърличев, Добри Чинтулов, Георги С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, , Иван Вазов и много други.
За първи път празникът е честван неофициално в Пловдив през 1909 г.. През 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители, който съответства на денят 19 октомври по църковния Юлиански календар, а това е денят на светия Св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец). На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г., излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. Цар Борис III подписва закона за неговото въвеждане като общонационален празник на 3 февруари 1923 г. През 1945 година празникът е отменен от комунистическата власт, но е съхранен в паметта на българския народ. Аз съм щастлив, че бях член на 36 народно събрание и на 28 октомври 1992 гласувах Закона за допълнение на Кодекса на труда, с който бе възобновена традицията на празника. Оттогава до днес Първи ноември е официално обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната.
Уважаеми колеги, студенти,
В трудни времена по-истински блести смисълът и посланието на делото на народните будители. Тогава то заслужава да бъде припомняно, но и задължава да бъде продължено. Всеки един от Вас носи Божията дарба да бъде народен будител. И само от вас зависи дали Божията искра ще пламне. Скъпи студенти, следвайте Вашите преподаватели и понесете огъня на знанието и будителството и във вашия дом, във вашия роден край, във вашата родина. Защото това е пламъкът, който поддържа силата и мощта и на вашите страни и народи, който ни обединява за добро, който ни дава надежди за по-добри и успешни дни.
Честит празник!
