Александър Йорданов

            Той беше човек на идеите за България, на „родното“ в неговия дълбок културно философски и народопсихологически смисъл. Но недолюбваше абстрактните философствания. Неговата философия бе земна и разбираема, затворена в самото национално самопознание. Той разбираше, че не можем да прочетем и видим своята култура и своя живот без да проникнем в дълбините на народната душевност, без да разберем възмогванията, страстите и паденията на българския дух през вековете.
„Целебното“, както го наричаше, пътуване в миналото, го водеше към възгледи за националната самобитност на литературата. Далеч преди годините на демокрацията и преди още модата на „европейското“ да превземе обществената сцена, той намери верния тон и българския поглед към тази тема, прекалено обрасла по-късно с канцеларско-бюрократични и политически бурени. Според него „европейското“ е неделимо от „националното самоосъзнаване“. Одисей – европеецът, пътува и открива културата на „другите“, но се завръща към корените, към родния дом. Европейският девиз „Единни в многообразието“ и представата за Европа като общ дом, изграден от много национални домове, беше неговата визия за бъдещето. Обичаше да повтаря, че европейската интеграция е всъщност „духовната интеграция между европейските народи“. А не гоненето на материалното, на „икономическата интеграция“. Без съзнанието за „националното“, това, което наричаме европейско просто не съществува. Повтори тези свои размисли пред мен през лятото на 1992 година, след като беше прочел някъде или научил, че благодарение на „демократите“ България е направила първата си решителна крачка към европейската интеграция – страната ни стана 27 член на Съвета на Европа, което означаваше, че първата врата на „новия дом“ е отворена. И допълни, че нашето „включване“ в Европа става не защото политиците са решили така, а защото културата ни е издала „декрет“, още когато сме се осъзнали като „национална общност“, през великото време на Възраждането. Двадесет години по-късно, при гостуването си в София на 16 октомври 2012 година, някогашният генерален секретар на Съвета на Европа, а днес директор на „Дома на Европа“ в Париж, Катрин Лалюмиер изрази тревога и загриженост от кризата на съзнанието на европееца, от крайностите, които разпъват днес Европа и потърси положителен пример в митарствата и завръщането на Одисей, във философията на „умереността“. Всъщност тя говореше за това, за което българинът Тончо Жечев разсъждава и се тревожи в средата на 80-те години, когато никой още не си представяше деня, в който България може да стане член на европейското семейство. Но още тогава той знаеше, че накъдето и да се запъти в бъдеще България, накъдето и да повлекат стихиите народа ни, то всичко трябва да стане с ум и мяра, в духа на традиционната българска умереност и разбирателство, и с едно постоянно завръщане към родното. Всъщност точно тези му размисли, които са щедро пръснати и в „Българският Великден…“ и в „Митът за Одисей“ го правят днес изключително актуален, по-съвременен дори от нас, все още живите, които често се предаваме на поривите на чувствата и на вълните на актуалните страсти.
В годините на правоверния марксизъм-ленинизъм трудно го приемаха и неведнъж остро го отричаха. Защото мислеше и пишеше антидогматично. Словото му се бунтуваше срещу учебниците. Ние, младите тогава, попивахме всяка негова дума и се опитвахме и да го следваме, но и да спорим с него. Той наложи една висока мяра в нашата литературна наука – мярата на морала. Затова и днес не можем да си представим българската литературна критика и история, народопсихология и културология, без неговото творчество. Повече от 30 години той бе извор на идеи, на мисловна провокация. А сам беше човек на умереността, която откриваше в характерологията ни и с която четеше и литературното и социалното ни битие. 
             Тончо Жечев винаги настояваше и искаше да се предпазим от лудостта на крайностите, да потърсим средоточието на съдбата си, да осъзнаем общия си народен и национален интерес и чрез това съзнание да преминем отвъд – в света на бъдещето. Аз имах щастието да бъда близко до него, когато правех първите си стъпки в литературната критика и проглеждах за истините на времето. Сега през съзнанието ми преминава живота, който ни срещна и раздели. Боже мой, какво богато на идеи, мисли, преживявания време живяхме. Искахме да върнем към живот литературното и критическото творчество на несправедливо „забравени“ и тенденциозно изхвърлени дори и от университетските аудитории поети, писатели, критици. Да прочетем отново, с различни от марксизма методологически „сетива“, литературното ни наследство. Винаги чувствах братската ръка, духовната подкрепа, на Тончо Жечев. Той и така се обръщаше към мен и когато ми подаряваше книгите си не пропускаше да напише – „От батьо му Тончо“. През лятото на 1989 година, броени месеци преди промяната, издаде в два тома някои от най-ярките си текстове. Подари ми ги с посвещение, което не съм сигурен, че сбъднах, защото политиката ме отведе в чужд свят, там, откъдето връщането към литературата е трудно, а може би и невъзможно. Тогава той написа: „На Сашо Йорданов – една от най-големите ми надежди за бъдещето на нашата критика“.
                Обичаше да казва, че спомените изразяват същността на човека. И може би затова четеше много мемоарна литература. Неговите критически текстове съдържат не само анализ и невероятно дълбоки наблюдения върху литературата, но и личния мемоарен разказ. Между живота и литературата той не поставяше прегради и свободно преминаваше от литературен текст към големия и вечен текст на човешкото битие. Той беше първия литературен историк, който заговори за една нова научна област – за география на литературата. Мечтаеше и за една „история на българската интелигенция“. Често водеше полемики. Спорът му с Никола Георгиев за Хайтовите „Диви разкази“ остава като класика в нашата литературна критика. Имаше свои дежурни „критици“, които само чакаха да се появи поредния му критически текст, за да се нахвърлят с идеологически обвинения срещу него за „отклонение“ от „класово-партийната линия“. Като директор на Института за литература бе създал истинска творческа атмосфера. В години на постоянно „съобразяване“ с „ония там горе“ в Института за литература се работеше и дишаше свободно. Не случайно го наричаха „бомбоубежището“. И неведнъж се е случвало Тончо Жечев да ни брани нас, по-младите, пред „по-горните инстанции“.
                 След началото на демокрацията той не се втурна, като мнозина други пишещи братя да се включва в „първите редици“ на „реформаторите“. Не приемеше езика на ожесточената полемика, а гръмогласния поход срещу „комунистите“ го изпълваше с тревога, защото познаваше отлично нашенските нрави и открито сподели, че на думи нещата изглеждат много лесни, но истината е в делата. Затова и предпочиташе да говори за покаяние. Казвал ми е и ме е съветвал, да бъда по-умерен в парламентарните си речи и когато нападам своите политически противници, по-често да им припомням, че крачката във вярната посока е немислима без това покаяние. Неведнъж в парламентарни или митингови речи съм цитирал тази му мисъл. Спомням си как коментираше призивите от „ляво“„да не се ровим в миналото“ и от „дясно“ – да не се вглеждаме в „сенките на настоящето“. В духа на неговата интерпретация на мита за Одисей и едното и другото послание бяха като „измамни Сирени“, които искат да обещаят „бъдеще“ без минало и настояще. Отвращаваше го партийната номенклатура, която до вчера се занимаваше единствено със своето „устройство“, а сега, както казваше, като „циркови артисти“ бързат да яхнат „преустройството“.
                   В началото на 1989 година, едно негово изказване, мисля, че пред конгреса на Съюза на българските писатели, в което цитираше един мой текст за Владимир Василев излязъл в списание „Отечество“, стана повод да съберем усилията си и подготвим първото издание на критическото наследство на един от най-големите български литературни критици. Мое дело бе съставителството, а Тончо Жечев написа предговора и така Владимир Василев, макар и посмъртно, издаде своя книга. Тя излезе през 1992 година в издателство „Български писател“. Пак от този период е и неговото разбиране на нашата „демократична нежна революция“ като „еволюция“. Споделяше, че травмите от комунистическата революция не се лекуват и не зарастват от друга революция. Тях може да ги излекува само еволюцията, нормализацията. И мечтаеше за тази нормална България, в която ще владее духа на разбирателството, на християнското добротворство, на духа и културата. Дълбоко го раняваше „диващината“ в политическите нрави, отблъскваше го духа на нетолерантност, на лесно изхвърлени в публичното пространство думи. Не премълча и не ми спести огорчението си и от моите политически „изцепки“ в ония години.
                 Всъщност, аз такъв го помня и ценя – откровен и никога двуличен. Макар и да бе стъпвал по червените килими на Партийния дом, си остана земен, добър и човечен, без капка високомерие и далеч, безкрайно далеч от показното в онези години, партийно фанфаронство. Затова и споменът ме връща и към една друга, на границата на забавното и поучителното, случка.
                   Някъде в началото на 80-те години бяхме във Велико Търново на „научна конференция“. И се роди странната идея след края на конференцията да посетим хотелската „дискотека“. Оказа се, че и двамата за първи път прекрачваме прага на това странно човешко изобретение. И може би затова мощната и силна музика ни блъсна в главите още при влизането и след това вече бе невъзможно да чуем гласовете си. След десетина минути с поглед се разбрахме – по-далеч от тук, на въздух, там, където човешкия глас, а не крясък има смисъл. В тази нощ звездите бяха покривало на старата ни столица и думите ни придобиваха друг, вълшебен смисъл. Беше чудна вечер и разговор – за това как пътуването към историята е същевременно и завръщане в днешния ден. Тогава разбрах, че за Тончо Жечев самият разговор е като пътуване-завръщане. В перипетиите и криволиците на споделянето със събеседника, той сякаш проверява някаква своя мисъл, оглежда я в словото на „другия“, не спори, а се опитва да включи и гледната точка на събеседника в своята теза. Така е написана една от най-хубавите му книги – „Митът за Одисей“, в която търси и намира отговор на някои от най-мъчните, „вековечни“, въпроси на човешкото съществуване. И не случайно именно тя бе посрещната „на нож“ от „правоверната“ доктринерска марксическа критика. Макар нейния автор да владееше блестящо изкуството на критическата полемика и да можеше да отхвърли сам всяка неистина, когато дежурният му критик Пенчо Данчев остро атакува „Митът“ и особено „Одисеята“ като апология на умереността“ и „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо“, като същински Санчо и аз се хвърлих в сражението да помогна на моя Дон Кихот. Написах една страстна защита на Жечевото „напред към традицията“ и на идеята за преосмисляне на нашата съвременна литература и духовен живот през духа на хуманните и етични послания на миналото. Защото Тончо Жечев пишеше за литературата, за литературни герои и сюжети, но не самоцелно, а с ясното съзнание, че чрез литературната творба се разбира по-добре, истински и дълбоко живота. Затова и само няколко години по-късно, когато започна „промяната“, той бе наясно, че тя няма да бъде истинска, ако в нея не участват и хората на духа. „България – ми каза веднъж той – ще се оправи, когато в управлението видя хора, които четат книги, а не само броят пари“.
              Вестта за неговата кончина ме завари в Полша. Спомням си, че карах цяла нощ, за да стигна навреме за опелото и погребението. Бях вече изтървал самолета. Когато от време на време спирах по пътя, на няколко бели листа нахвърлях последните думи, които исках да му кажа. Денят 25 февруари 2000 година си спомням като в мъгла. Първо опелото в църквата „Свети седмочисленици“, където се бе стекъл държавния „елит“. И сетне погребението. И започнах да произнасям думите, които цяла нощ мислех да му кажа. Тогава и сега вярвам, че той днес е в по-добър свят. Същият, за който някога Константин Константинов бе писал, че е по-богат от нашия – на останалите живи. Тончо Жечев е там, отвъд тъмнината, при светлината на България.