Завръщам се към великото време
на българската национална революция,
към времето, когато думите отечество и свобода,
живот и смърт, не са красяли партийни канцеларии,
не са марширували по манифестации и митинги,
а са били самата истина за българския народ.
В далечната 1876 г. народът ни е бил изправен пред избор.
Зад гърба му е била силата на традицията - всичко, което го е съхранило близо пет века като народ: морал, обичаи, език, култура, религия, но и покорството, робското чувство, страненето от общото дело и загръщането с уюта на примирението, на оцеляването и личния успех.
Напред е била неизвестността наречена свобода - идваща с раздвоението между живота и смъртта, с вярата в щастливите дни на отечеството.
В такива гранични епохи, в такива съдбовни исторически дни се раждат героите. Затова и не мога да си представя българската национално-освободителна революция без словото и героичния подвиг на Христо Ботев. Поезията на Христо Ботев - това е истината за българския народ. Животът и смъртта му - това е мечтата на народа.
На този ден е загинал Христо Ботев. Това е ден на вглеждаме в себе си, ден, в който се опитваме да разберем истините за своята историческа съдба. Връщаме се отново и отново към опасната и мъчителна пътека, по която от Козлодуй до Околчица минават Ботев и неговите другари. Това е нашият път към Голгота. По този път ще срещнете и страшното мълчание на народа и глухият звън на оковите.
Четата на Ботев пресича България от Дунава към Балкана, но малцина са тези, които ги разбират, които ги последват.
В тези драматични дни, когато само една крачка разделя робството от свободата, само лудите глави дръзват да напуснат уютния свят на робството. Мнозина остават зад дувара на дома, там, където като далечно ехо стига легендарния разказ за смъртта на Войводата преплетен отново със слухове, с неистини, както неведнъж е било в нашата история. Затова пък ясно и отчетливо ще остане спомена за оня българин, който на границата между живота и смъртта, на прага на свободата продава на морните четници няколко шилета и доволен прибира броените грошове. Спомнете си този разказ, вижте сълзите в очите на Войводата и вие ще разберете всичко и за геройството и за срама на априлската епопея. Ще разберете самотата на гения, страданието и тази жестока и страшна българска орисия, в която едни умират за свобода и отечество, а други превръщат и свободата и отечеството в стока за продан.
Всичко у Ботев диша свободно. Но свободата у Ботев не е всичко. В поезия и публицистика, в революционни замисли и действия - Ботев е на върха на своята епоха, един наистина свободен дух, преминал като мислене отвъд хребета на своя век. Той носи със себе си социални и либерални идеи, които взривяват умерената, пресметливо-търпелива, консервативна и загърната в себе си българска духовна вселена. Този нехранимайко и луда глава, пред когото благовъзпитаните и добродетелните често са тропвали портите, ни е казал толкова истини за индивидуалната човешка свобода, колкото няма да намерите в томове философски съчинения.
Отвъд прага на свободата е Родината. И всеки порив към свободата у Ботев е само път към преоткриване на "милото отечество". Защото Ботев - поетът и революционерът, добре разбира, че борбата не може да е безцелна, че свободата не може да е друга освен народна, че революцията не може да се прави заради самата революция. По-късно нашият народ ще се изправя многократно пред тази дилема и ще вижда собствената си история само като история на революции и въстания, на подвизи и героизъм. Ботев отлично е прозирал още в оная тъмна и светла епоха, че животът на народа стои по-високо от революцията и може би затова никой друг поет и никой друг публицист не ни е представил така дълбоко цялата святост на българската духовна вселена, на "гласа народен". Не е възможно да разберем Ботевия живот в смъртта, светлия му борчески подвиг, без да проникнем отвъд революционния жест и да открием там и свидния образ на майката и бащиното огнище, и първото либе и братята мили, "краят свой роден" и "родът свой беден", без който всички сме просто като дърво без корен. Не можем да разберем Ботев и неговата саможертва без тази свързаност на род и отечество, на народен живот и национална идея, без гробът бащин и плачът майчин.
Всъщност, както при всички велики личности и у Ботев истините са ясни и прости. Изгубим ли родното, народностното, етичното в себе си, простим ли се с традициите на българския морал, език, дух и бит, превърнем ли се в чужденци в собствения си дом, скрием ли се зад стените на собственото благополучие, няма да разберем и смисъла на свободата, няма да разберем и ценностите на демокрацията. Защото именно днес, когато отново България е на кръстопът, когато от душа и сърце мечтаем за приобщаване към свободния свят, трябва да не забравяме Ботевите думи: "Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ - дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той..."
Днес се прекланяме пред героичните дела на загиналите за свободата на България. Скланяме глави пред героите от априлската епопея, пред поборниците за свободата на Македония и Одринска Тракия, пред славните българи, които с името на България умираха без страх и защитиха родината в тежки и съдбовни часове. Прекланяме се и пред светите жертви, паднали в борбата за демокрация. Това е ден на преклонение и гордост. Ден на себеизпитание. От този висок връх в българската история ние трябва да се обърнем с лице към България. Да освободим себе си от болестите на нихилизма, на отрицанието на всичко българско. Да видим и преоткрием силата и гордостта на своята родина. И да я защитим - да защитим народния морал, вярата си в Бога, да защитим езика и ценностите на българската душа. И не завистта да свива гнездо в душите ни, а протегнатата за приятелство ръка, не чуждопоклонничеството и преклонената главица, а националното достойнство и самочувствие да бъдат нашата Ботева пътека към бъдещето.
Всъщност, Ботев е неудобен. И затова обикновено си спомняме за него само в дните на тържествата и юбилеите. Но тогава китките, словата и венците не стигат за морално оправдание.
Винаги, когато съм се връщал към съдбата на Ботев и неговите другари - такава, каквато я знаем от спомените на съвременниците им, от останалите живи, в съзнанието ми е изплувала една картина. Това не е легендата за приказния юнак в младост и сила мъжка, дълбоко сразен там на Балкана. Друго е моето видение.
Две чети тръгват почти в един и същи ден към свободата. Христо Ботев с неговите юнаци преминава Дунава, целува родната земя и поема своя път към Милин Камък, Веслец и Йолковица. Тази история също я знаем. Знаем и за героизма и сраженията, и за трагичната гибел. И за безводните планински сипеи и сетне - нерадата участ на останалите живи, за предателствата и диарбекирските зандани. Но малцина си спомнят, че в същия този ден вторник, когато след вихъра на боя на Милин камък четниците търсят глътка водица и вечерна прохлада, по своя път тръгват още 200 души и като "божи хорица" те избират не пътя към Балкана, а пътя към черквата. Там, в черквата "Вознесение" се събрали врачанските комити и прекарали цяла нощ с лице обърнато към Бога и в очакване на Спасителя.
А той ги очаквал на Веслец.
Страшна е тази картина - и тъжна, и до болка дълбока. Защото така може би е прокобена цялата ни история и така и днес ние сме раздвоени между пътя към Балкана и пътя към Храма.
В онзи свят и трагичен ден в българската история Храмът на българската свобода се разкрива във величието на жертвения подвиг "там на Балкана", а потърсилите Божията помощ във Врачанския храм въстаници, ни дават другото лице на нашия български свят, на нашата национална психология.
Няма да се връщам назад в историята, за да търся и други примери за тази наша особена раздвоеност, нерешителност и колебливост, когато удари съдбовния час. Историята ни е белязана от това трагично сплитане на величието и срама, на индивидуалния героичен жест, който често е взривявал българската умерена духовна вселена и от друга страна, онова търпеливо, пресметливо и изчаквателно поведение, което е съхранявало народните сили, опазвало ги е за бъдещето.
В очите на мирното и спокойно население, еснафлийски добрувало си под сянката на Негово Величество Султана, Ботевата авантюра и авантюрата на априлци от 1876 г. изглежда като истинско чудачество, пленничество на стихиите, като падане, както пише Захарий Стоянов "в такава една страна, гдето хората му не разбират от езика и той от техния, гдето слънцето се считало за зараза". И всичко това, защото се е разваляло спокойствието на милионите, защото те е трябвало според волята си да напуснат уюта на робските пелени. Христо Ботев взривява памперсфилософията на робството и не само чрез героичния жест на своята Голгота, но и чрез цялостната си творческа и житейска съдба.
Боян Пенев - този фин интелектуалец и духовен ерудит, умно ни напомня още в началото на века, че нашето обръщане към Ботев и думите и клетвите, с които откриваме или преоткриваме неговия свят образ, винаги са забравяли, а вероятно така и ще бъде, че насреща ни не е някакъв белобрад мъдрец, изтънчен философ или горял и прегорял в житейските и революционните тайнства човек. Христо Ботеве умира едва двадесет и седем годишен и ако го мерим с мерките и теглилките на днешния ден, то той днес би бил онзи млад специалист, който едва завършил университета и ето го - вече мечтае за модерна България, за свобода и демокрация. И точно в тази младост и сила мъжка, в тази невероятна за епохата просветленост на ума, издигнатост на чувствата, в непостижимата дълбочина на философските и революционните му прозрения, е истинския Ботев. Последният жест - жеста на героичната смърт, само събира в едно цяло това, което е всичко преди смъртта - и поезията, и публицистиката, и онова изгарящо революционно напрежение и действие, което превръща Ботев в истински апостол на България.
Десетилетия вече историци и политици търсят смисъла на Ботевото творчество и живот, опитват се да проникнат отвъд прага на поетичните думи и да извлекат истини за конкретна употреба. Делото на титаните винаги е било обяснявано от лилипутите. И наистина, колкото "удобен" е Ботев за изпиране на всякакви партийни и идеологически амбиции. Всеки недоволен нехранимайко може да яхне някоя и друга поетическа строфа и да препусне към механата. Най-често към Ботев са посягали и посягат привържениците на революционното фразьорство, на революционната бъбривост. Като забравят, че Ботев не тръгва срещу своето отечество, а тръгва срещу една чужда държава, срещу чужда империя и за своето отечество, те са готови да изкърпят от Ботевите думи всякакви разрушителни идеи за собствената си страна и държава.
В опита за биография, който Захари Стоянов прави на Ботев, има няколко паметни разсъждения. Те ни връщат към големия проблем за революцията и строителството на държавата, към това, как революционния жест и порив към свободата не трябва да се превръщат в андрешовската философия за опазване на житцето на Станоя, въпреки държавата и срещу държавата. Сам Ботев в публицистиката си се разкрива като изключително прецизен познавач на държавните системи, а неговите идеи за революция - социална и национална, не спират до прага на победата. Още в "Народът - вчера, днес и утре" той говори за отношенията между народ и правителство, за "особената физиономия" на нашия народ и проглеждайки и мечтаейки за бъдещето пише за устройството на бъдещата ни държава след Освобождението от турско робство - държава без централизация на властта, със самостоятелни общини, държава на частната собственост, на гражданските сдружения. Едва ли е случайно, че в спомените си за Ботев след Освобождението Иван Андонов припомня един техен разговор и Ботевите думи : " Комунизъм и политическо освобождение като нашето са две различни понятия: комунизъм значи разрушение, а политическо освобождение значи да се реставрира миналото на един народ, потъпкан, който е бил завоюван..." И в същия разговор говори още за "модерната българска държава", която ще смени тиранската система.
Всъщност, докосваме се до голямата тема за съдбата на революционера след революцията, за свободата като възможност за съзидание и строителство, а не за разрушение. И точно тук е мястото да си припомним и разсъжденията на Захари Стоянов, който се опитва да прогледне в бъдното и търси и мястото на Ботев сред строителите на новата българска държавност след Освобождението. И като иронизира "някои момченца от новия уж калъп", които все "за разрушение" говорели, той пише: "Каравелов и Ботьов бяха революционери против турската държава. А кой би дигнал ръка срещу що създаденото българско княжество с народно управление?" И авторът на най-големия роман за българското национално въстание си отговаря: "идиотите и подкупниците".
Ако в периода на революцията "еснафите, благоразумните търговчета и интернационалните печелници" трудно са се вдигали в името на пламенни и велики идеи, то за времето на градежа, на строителството "деятелността и ролята" на "хайдутите и хъшлаците" "са изиграни вече". Навлизам наистина в трънливи разсъждения, в сложни зигзаги на мисълта. Всъщност лудите глави, които запалиха чергата на тиранската империя бяха все хора образовани, с мисъл и знания отишли много, безкрайно много напред в сравнение с мисленето на "добрите" и "благоразумните", които не ги последваха.
Апостолите на националната революция са били в пълния смисъл на думата деца на своето време. Затова и в своята публицистика Ботев мечтае и за онзи "разумен и братски съюз между народите", който е в "състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческия род". И тази мечта за един друг свят, свят на свобода и обединение, е също част от една изключително богата и сложна политико-философска концепция, която този млад българин споделя още през 70-те години на миналия век. Ботевите думи са пророчески, а животът му е част от това пророчество. И сякаш никъде другаде, при никой друг в българската история не се повтори това свято единство на Слово и Дело.
Ботев е неудобен, защото задава въпроси. Обикновено ние не им отговаряме, а ги адресираме към бъдещето. И мислим, че по този начин сме изпълнили дълга си към времето, в което живеем. Искам да върна тези неудобни въпроси в днешното ни битие. Защото нима истински разбрахме свободата? Нима истински приехме демокрацията? И защо ни измъчва мисълта, че не всичко от себе си сме дали за днешната ни свобода. Не всичко в нея сме разбрали и познали. И наистина ли сменихме тиранската система? И когато ни владеят стихиите на разрушението, знаем ли винаги какво съзиждаме? И всички ли вземат участие в "туй предприятие", както очакваше и дядо Вазов.
Ботев е неудобен, защото неговият "живот след смъртта" ни задължава да не спрем по средата на пътя.
__________________________________________________________
Слово по случай 2 юни - Денят на Ботев и падналите за свободата на България, произнесено на 2 юни 1994 г. във Враца като Председател на 36-то Народно събрание
