На Миладинови

 

В старата квартална кръчма

на Търнодол и краят на света

допивам своята тъга.

От юг е тя – невидима, добра.

 

България

 

Вятър е минал, живот е посял.

Език небесен - Божи е дар.

И още морето, реките, Балканът ни стар,

всичко се вплита в този олтар.

 

Катин

 

В ужаса отвъд нощта

не мога да прогледна.

Катин е тъмната гора

и моята сълза последна.

 

Утро

 

Ранна жена и трамвай ранобуден,

кашлица стара в неведом таван,

ключ заядлив, лай незасмян,

ражда се моят свят неприбран.

 

 

Невидим

 

Отвратителен дъжд.

Случаен прозорец рисува очи.

Гледат в мен и изчезват -

невидяли нищо. Вали.

 

Самота

 

Прииждат гласове и бесни думи

в нищото, където съм стаен.

Невидимото нещо ми говори,

и сенки само скитат в мен.