Александър Йорданов

На този ден през 1900 г. в Перущица е роден

българският философ Янко Янев.

Един от най-задълбочените тълкуватели на

философията на Хегел и Ницше.

След 1934 г. живее в Германия, където чете лекции

в Берлинския университет по културна история на България.

Автор е на книги с поезия, есеистика, философия.

Загива трагично при бомбардировка над Дрезден

на 13-ти срещу 14-ти февруари 1945 г.

По време на комунистическата диктатура, неговите книги бяха забранени.

Тук предлагам някои размисли на Янко Янев и като спомен и като поука за днешния ден.

 Из „ИЗТОК ИЛИ ЗАПАД“

 Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел.

 ..............

 Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничави и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот.

ИЗ „ФИЛОСОФИЯ НА РОДИНАТА“

Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано като съдба. ... Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живеят като съдба. Това пространство не е всъщност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята родина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното пространство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ.

......................

Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът - поток, който се разлива в проклятие и злоба. ....................

 Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството - политическа. Родината е поема, отечеството - епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим.

По-известните книги на Янко Янев са: "Антихрист" (1926), "Върху ирационалното в историята. Опит върху проблемата за историята с оглед към логиката на Хегел" (1927; 1996), "Хегел. Личност, съдба, философия" (1928; 1996), "Хераклит Тъмния. Пророкът от Ефес" (1928), "Димо Кьорчев. Художествена биография" (1932), "Петър Чаадаев. Личност и философия" (1932), "Героичният човек" (1934), "Образът на младото поколение" (1935), както и на ред книги, публикувани в Германия: "Der Mythos auf dem Balkan" (1936), "Sudosteuropa und der deutsche Geist" (1938), "Demonie des Jahrhunderts" (1939) и др.