На 1 януари 2007 година България стана пълноправен член на Европейския съюз. Не бяха малко политиците в Европа, които видяха в този акт известна преждевременност, прибързаност. Основанията им бяха не толкова в сферата на основните ценности и възможността тогавашното и бъдещите правителства на страната, да следват основните параметри на общностната политика. Опасенията им бяха, че в Европейския съюз влиза една много, наистина много бедна страна. Влиза държава, огромното мнозинство от гражданите на която са поставени в унизително финансово положение – пенсии от около 100 евро на месец и заплати от не повече от около 300 евро на месец. Това е масовия случай с доходите у нас и днес. Човек с такива доходи не може да бъде истински европеец. Той е европеец на книга, по документи, по клетви и лозунги на политиците, но не и европеец в образа и смисъла, който виждаме и разбираме, когато наистина отидем в Европа. В същата тази Европа, в която българинът бяга като сириец от Дамаск. За да търси и намери достойно препитание, достойно заплащане, за своя достоен труд. Защото в България той не получава това. Причините сме ги дискутирали многократно – от комунизма до посткомунистическата олигархия, мафия и цялостната обществена и политическа некадърност на т.нар. управленски елит.
