Отиде си и Първан Стефанов. Поет и гражданин, самотник, който, когато други поети възпяваха партийните директиви, написа:
Но как е страшно да останеш сам!
Край мен минават хиляди, а няма
Кому ръка за сбогом да подам,
И топлина да взема от дланта му.
(„След време”)
Такъв ще го помня. Познавам това не толкова далечно минало и онези шумно-кариерни „другари“, които ката ден се възторгваха и прекланяха пред партията-кърмилница и пред Правешкия празноглавец. В същото време Първан Стефанов откриваше човешката тъга и съмнение. Иронизираше, задаваше неудобни въпроси, не скриваше своя интелектуален скепсис. Или просто бягаше към един друг свят, в който намираше добротворство и душевен мир – светът на малките житейски радости, на нравствените дилеми, на хармонията между човек и природа.