Масовите протести в цялата страна извадиха на повърхността няколко известни на умните хора в България истини. И доказаха, че рано или късно и народът стига до тях. Проблемът е, че в България това става късно. Справка – историята. Няма друг народ на който да са му трябвали петстотин години за да се освободи от чуждо робство. И няма друг народ, който да трае 45 години да го управлява една партия начело на която стоят посредствени и необразовани водачи. И за да не „обидим“ последните 23 демократични години от новата ни история нека да кажем, че няма друг народ, който да позволи на същите среди и кръгове, които са го управлявали катастрофално, да дирижират управлението и на „промяната“.
Не е достатъчно само да припомним, че всичко започна със знаменитата теза на първия български президент след началото на промените д-р Желю Желев, че без комунистите преходът е невъзможен. След която се започна една…Но това е дълга история, в която като „свински черва“ се навързаха все ненагледни образи произтичащи и свързани с бившата комунистическа партия. За комунистите преходът имаше един единствен смисъл – тяхното да не се загуби. И то не само не се загуби, но и се умножи. Децата и внуците на тези, които в миналото пълнеха главите на народа с глупостите за световно равенство и справедливост, станаха първите несправедливи капиталисти и неравни с останалите български граждани. Неравни, защото днес почти цялата собственост в държавата е тяхна. Народът им слугува като работи в техните фирми. Слугуват им и политическите партии на прехода. Защото за да имаш партия и да участваш в политиката, трябва да имаш пари. А парите са в тези, за които е и поговорката: където е текло, пак тече. И не само тече, а направо прелива.
За умните хора е ясно, че БСП участва в прехода заедно с много свои производни – и лица и партии. Куцокрака наглед, тя крачи смело и стабилно благодарение на своите патерици. Сред самите патерици дори съществува конкуренция, коя да подкрепи тялото на столетницата по-добре. Партиите-патерици, които се изредиха през прехода бяха много и различни – от монархистите до тези, които говорят, че защищават интересите на берачите на тютюн. Истината бе много по-прозирна, но голямата част от народа не я видя и не я разбра. А тя е, че обслужвачите на бившите комунисти нямаха почивен ден. Макар и да бяха вапцани в различни партийни бои. Защото как по друг начин да си обясним очевадния факт, че при управлението на антикомунистическите Обединени демократични сили държавната собственост в страната премина в ръцете на бившата комунистическа номенклатура и в свързаните с нея и защищаващи я ненагледни образи от бившата ДС. Този факт прави смешни и безсмислени всякакви опити на лицата, които тогава представляваха тези „сили“ във властта, да легитимират себе си като антикомунисти. Като демократи – може. Но не и за „силна България“, защото няма как да бъде „силна“ държавата ни, когато и демократите обслужват интересите на тези, които я направиха слаба.
Но да се върнем на протестите и техния смисъл. Днес хората протестират срещу „политическата класа на прехода“. Не само интуитивно, но и на гърба си, те са изпитали през тези години несправедливостта на промяната. Но тезата, че „всички са маскари“ трябва да бъде корегирана – всички обслужиха маскарите и с това и те маскари станаха. С други и по-културни думи, това означава, че политици от средите на демократични партии са обслужили интересите на лица и структури свързани с бившата комунистическа партия. И затова хората не възприемат преходът като такъв. Защото от най-далечната паланка до центъра на столицата те виждат, че собствеността и парите са в ръцете на същите фамилии, които формираха номенклатурата на държавата и преди 10 ноември 1989 година.
Но ако протестиращите разсеят своите искания и гняв в различни посоки и започнат да се занимават с „патериците“, а не със „столетницата“, то това ще означава, че макар и да протестират, нищо не са разбрали от прехода. И протестите им ще бъдат на грешен адрес. Ще се опитам да го изразя още по-ясно. Ако днешната „улична революция“, както я наричат някои политолози и социолози, не прерасне в протест срещу диригентската роля на БСП и лица и структури от бившата ДС, тя няма нищо да постигне. Ще се занимава с патериците, което също е важен въпрос, но ще заобиколи основният. Тезата, че всички са „виновни“ е дотолкова вярна, доколкото може да се твърди, че всички, които я издигат са „невинни“. Проблемът е, че невинни няма. България проспа най-важното - моралът на прехода, и от този балкански сън е трудно да се събуди, дори и когато протестиращите скандират „Българи – юнаци“.
Днес протестиращите атакуват цялата политическа класа на прехода. Тя отговаря с това, което отлично умее – изкуството на оцеляването. Някои от ходовете ѝ изглеждат елементарни, други направо смешни. Елементарен е ходът на лидера на БСП с твърдението, че няма да бъде следващия български премиер. Елементарен, защото се гласи да бъде „диригент“ на следващото българско правителство. Меракът му е „правителствения хор“ да надува платната на БСП. Смешен е ходът на Иван Костов, който умира от мерак за „програмен кабинет“. Смешен, защото знае, че при такъв кабинет всеки може да пие без да плаща. Справка – правителството с премиер Димитър Попов, в което същия Костов откри отлично своите „програмни“интереси с ъвместно с червените „реформатори“. Партии като ДПС и „Атака“ са далеч по-откровени. Първите не скриват амбицията си отново да яхнат властта. „Атака“ пък обещава всичко, защото не може да осигури нищо. ГЕРБ са в позицията да поемат вината на всички. Товарът е тежък и е нормално дори и физкултурниците между тях да вдигнат кръвно налягане. РЗС хвърка като муха след магарешка опашка. Голямата атракция е „България на гражданите“, която е на път да открие, че в партията няма граждани. СДС и част от „старите буржоазни партии“, опитват да хвърлят спасителен пояс и да подскажат верния път на гражданските протести, но улицата е толкова завладяна от самата себе си, че все още не мисли за спасение.
Протестиращите искат това, което в България не може да се случи. Споделям това с болка, защото не искам те да бъдат излъгани. Протестиращите често скандират името на Васил Левски. А политолозите ги допълват с твърденията, че той е единствения „свободен българин“ в онова робско време. Бързам да ги поправя. Апостолът на българската свобода прекарва по-голямата част от живота си извън България, в изгнание, като повечето български националреволюционери. Не е изгнаник поп Стойко Владиславов, който преписва Паисиевата история, пише и други книжици, и с тях отваря очите на българите вътре в страната. И може би затова отец Софроний е светец, а Левски ще остане в историята ни с планове и идеи, които и до днес не са се сбъднали. Като идеята за „чиста и свята република“ . Пък и „тезата“ му затова, че трябва да си кажем кривиците, за да продължим „заедно“, изобщо не се вписва в основното послание на протестите – всички са маскари.
Тази статия е написана в края на месец юли 1990 година.
