През 1989 г. на първия свободен демократичен митинг, ние младите, се възхищавахме на изпитото от страданието при комунизма лице на големия български актьор Петър Слабаков. Със синя лента на челото, с разперени ръце и готов да прегърне цялата демократична земя, Слабаков ни изглеждаше като истински лидер, народен водач. И влезе той във Великото народно събрание от листата на СДС. Но там започна подозрително често да приглася на българските комунисти. ВНС трябваше да приеме новата демократична конституция. Част от СДС тогава остро възрази, че тя не трябва да се приема от парламент, в който мнозинство има виновната за националната катастрофа на България комунистическа партия. Тридесет и девет народни представители от СДС напуснахме парламента и обявихме гладна стачка срещу приемането на новата конституция. И предупредихме, че парламентарното мнозинство на БСП, заедно с останалите в парламента депутати от СДС ще извършат предателство спрямо народните интереси. Защото в редица текстове на конституцията ние виждахме заложени реални препятствия пред българската демокрация. Виждахме това срещу което днес справедливо протестира народът ни – непромяната, фалшивата промяна. Останахме абсолютно малцинство, бяхме отречени,охулени. Беше време, когато другите бивши соцдържави извършваха реформи и никоя от тях не се занимаваше с приемане на конституция. България обаче осъществяваше комунистическия сценарий. Първо сами си сложихме юздата, а когато се оказа, че живота подсказва други решения, вече нямаше мърдане. Конституционната юзда ни теглеше назад. Не случайно българските студенти тогава нарекоха новата конституция „депутатска проституция“.
Но тези наши тревоги за бъдещето тогава не засягаха Петър Слабаков. Той с кеф вдигна чашата с шампанско, поздрави комунистите за конституцията и сам я подписа. И скоро след това, в 37-то народно събрание цъфна в техните редици, като народен представител от листата на БСП.
